Чтение онлайн

За Лорън времето мина неусетно. Той знаеше, че наблюдава един нов свят. И така беше наистина. Въпреки че бе гледал безброй видеозаписи, направени в земните океани, почти всяка животинка, движеща се сега в дълбините под него, му бе напълно непозната. Виждаха се някакви въртящи се дискове, спирали — подобни на тирбушони, люшкаха се «килимчета», но нямаше същества, конто при каквато и да е сила на въображението си би могъл да оприличи с истинските земни риби. Само веднъж, някъде към края на видимостта, зърна бързо движеща се риба, която му заприлича на торпила. Ако бе прав, тя също бе изгнаник от Земята.

Вече си мислеше, че Кумар и Брант съвсем са забравили за него, когато го стресна глас, прозвучал от подводния фоноком:

— Излизаме! При тебе ще сме след двадесет минути. Всичко наред ли е?

— Нормално — отговори Лорън. — Тази риба, която се мярна преди малко, земна ли беше?

— Не съм я видял.

— Чичо Лорън е прав, Брант. Преди пет минути край нас мина една близо двадесеткилограмова мутантна пъстърва. Уплаши се от заваръчната дъга.

Те се бяха отделили вече от морското дъно и бавно се издигаха нагоре покрай тънката котвена верига. Спряха на около пет метра под повърхността.

— Това е най-отегчителният етап от гмуркането. Трябва да изчакаме тук петнадесет минути — поясни Брант. — Канал две, моля — благодаря — но не толкова силно…

Вероятно Кумар бе подбрал музиката за декомпресията; разтърсващият й ритъм никак не подхождаше на мирната подводна картина. Лорън бе много доволен, че не е «потопен» в нея, и веднага, щом двамата гмуркачи подновиха изплуването си, я изключи.

— Добре като начало тази сутрин — каза Брант, измъквайки се на палубата. — Напрежение и сила на тока — нормални. Можем да тръгваме.

И двамата мъже с благодарност посрещнаха несръчните опити на Лорън да им помогне да се освободят от мокрите си екипи. Чувствуваха умора и студ, но се възстановиха бързо, след като изпиха по няколко чаши от горещата сладка течност, която ласаните наричаха чай, макар че много малко приличаше на някоя от земните напитки, носещи това име.

Кумар се зае с двигателя, а Брант се наведе над купчината мокри принадлежности, порови се и измъкна малка ярко оцветена кутийка…

— Не, благодаря — отблъсна поканата Лорън, когато той му предложи една от леко упоителните си таблетки. — Не искам да привиквам към местни навици, от които ще ми бъде трудно да се откажа.

Моментално съжали за забележката си; трябва да му е била подсказана от някоя погрешна тръпка на подсъзнанието — или може би от чувството му за вина. Но Брант явно не бе доловил никакво по-дълбоко значение лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, загледан в безоблачното небе.

— «Магелан» може да се види и през деня — продължи Лорън, като бързаше да промени темата, — ако знаеш точно къде да го търсиш. Но аз самият не съм го виждал.

— Мириса го наблюдава често — обади се Кумар. — И ми обясни как да го намирам. Първо питаш «Астронет» за часа на преминаването му, а после излизаш навън и лягаш по гръб. Вижда се като ярка звезда, точно над главата ти и сякаш изобщо не се движи. Но ако си отклониш погледа дори за миг — изгубил си го.

Неочаквано Кумар намали оборотите, направи няколко кръга на ниска скорост и спря. Лорън се огледа наоколо, за да се ориентира, и се учуди, като разбра, че все още са най-малко на километър от брега на Тарна. Във водата до тях се люлееше друга шамандура с червено флагче и голяма буква «П», изписана на нея.

— Защо спряхме? — запита той.

Кумар се засмя дяволито и се зае да изсипва зад борда някаква малка кофичка. За щастие тя бе стояла затворена до този момент. Съдържанието й съмнително приличаше на кръв, а пък вонеше много по-лошо. Лорън избяга настрани, доколкото позволяваше ограничената площ на лодката.

— Само да навестим един стар приятел — прошепна Брант. — Не мърдай — и нито звук! Много е чувствителна.

Тя, помисли си Лорън. Но какво става тук?

През следващите близо пет минути не се случи абсолютно нищо. Лорън не вярваше на очите си — Кумар да стои неподвижно толкова дълго! После видя, че някаква тъмна, нагърчена лента се е появила на няколко метра от лодката, точно под повърхността на водата. Той я проследи с очи и забеляза, че всъщност представлява пръстен, обграждащ ги изцяло.

Почти в същия миг осъзна, че Брант и Кумар не гледаха нея, те наблюдаваха него. Значи искат да ме изненадат — помисли си той, — е добре, ще видим…

Въпреки всичко Лорън трябваше да впрегне цялата си воля, на да заглуши вика на ужас, когато нещо подобно на стена от бляскаво — не! — вонящо розово месо се показа над морската повърхност. Издигна се, капещо, на височина около половин човешки ръст и образува около тях непрекъсната жива преграда. И за да е пълен ужасът — горната му повърхност бе изцяло покрита с ярко оцветени в червено и синьо виещи се змии.

Огромна, обкичена с пипала паст бе изплувала от дълбините, сякаш зяпнала да ги погълне.

Ала явно нищо не ги заплашваше. Познаваше се по развеселените лица на спътниците му.

— Какво, за бога — Кракан! — е това? — прошепна Лорън, като се опитваше да запази спокойствие.

— Чудесна реакция! — възхити се Брант. — Някои се крият на дъното на лодката. Нарекохме я Поли — от «полип». Прекрасната Поли! Колониално безгръбначно — милиарди, живеещи в симбиоза клетки, приспособени към нова среда. И вие сте имали подобни животни на Земята, макар че не вярвам да са били толкова големи.

— Положително не са били! — разпалено отговори Лорън. — А как ще се измъкнем оттук, ако смея да запитам?

Брант кимна на Кумар и той пусна двигателите на пълна мощност. С удивителна за нещо толкова огромно скорост живата стена около тях потъна обратно в морето, без да остави и следа освен лека мазна вълна на повърхността.

— Изплаши се от вибрациите — поясни Брант. — Погледни през наблюдателния екран — ще видиш цялото животно!

Под тях, към дъното на морето, се спускаше нещо подобно на дънер, дебел около десет метра. Лорън разбра, че змиите, които бе видял да се вият на повърхността, са нежни пипала; върнали се обратно в естествената си среда, те се люлееха безтегловно, претърсвайки водата наоколо за каквото — или когото можеха да докопат.

— Какво чудовище! — въздъхна той, отпускайки се за пръв път след толкова напрегнати минути. Връхлетя го гореща вълна на гордост, дори на радост. Разбра, че е издържал още едно изпитание, че е спечелил одобрението на Брант и Кумар, и го прие с благодарност.

— Това нещо… не е ли опасно? — запита той.

— Разбира се, че е опасно. Затова е тази предупреждаваща шамандура.

— Честно казано, бих се изкушил да го убия.

— Защо? — Брант бе искрено възмутен. — На кого вреди?