Чтение онлайн

— Хм… Едно толкова голямо същество положително унищожава много риба!

— Така е. Но само ласанска — не рибата, която ние ядем… А знаеш ли кое е най-интересното в това животно? Дълго време се чудехме как ли предизвиква рибата, та макар и най-глупавата, сама да влиза в търбуха му. После разбрахме, че отделя някакъв съблазнителен химически секрет, и всъщност това ни наведе на мисълта да използуваме електрическите капани… Което ми напомня, че…

Брант се протегна към комуникатора:

— Тарна три вика Тарна авторекордер — тук Брант. Поправихме решетката. Всичко работи нормално. Потвърждение не е необходимо. Край на съобщението.

За най-голяма изненада отговор прозвуча веднага, и то от познат на всички глас:

— Здравейте Брант, доктор Лоренсън! Радвам се да чуя това. Имам една интересна новина за вас. Искате ли да ви я кажа?

— Разбира се, кметице — отговори Брант, поглеждайки Лорън, за да срещне и неговия учуден поглед. — Кажете я!

— Информационните хранилища са изровили нещо изненадващо. Тази история с късането на кабели не се случва за пръв път. Преди двеста и петдесет години са направени опити да се изгради подводна плитчина откъм Северния остров чрез електроутаяване — техника, добре позната на Земята. Но няколко седмици след като извършили приготовленията, подводните кабели били скъсани, а някои от тях били… откраднати! Причините не са били изследвани изобщо, защото цялата тая работа била един пълен провал. Водата има ниско съдържание на минерали — не си струвало. Така че ето какво, Брант — не можеш да обвиняваш Консерваторите. По онова време тях не ги е имало.

Лицето на Брант изразяваше такова удивление, че Лорън избухна в смях:

— А ти се опитваше мене да шашнеш! Е, признавам, успя да ми докажеш, че в морето има неща, които не бих могъл да си представя дори… Но сега излиза, че има неща, които и ти самият не би могъл да си представиш.

На тарнанци това им се виждаше много смешно. Правеха се, че не му вярват:

— Първо — никога не се бил качвал на кораб, сега пък казва, че не можел да кара велосипед!

— Би трябвало да се срамуваш от себе си, Лорън! — сгълча го Мириса с дяволско огънче в очите. — Това е най-универсалното транспортно средство — а ти не си го пробвал дори!

— Не може да се каже, че е подходящо за космическите кораби, а в градовете е много по-опасно! — отговори Лорън. — Както и да е, казвай какво има да се учи!

Скоро откри, че карането на велосипед не било толкова лесно, колкото изглеждаше. Въпреки че наистина бе нужен талант, за да паднеш от велосипед с малки колела и нисък център на тежеста (той успя да го направи няколко пъти), първите му опити бяха буквално жалки. Не би упорствувал, ако не бяха уверенията на Мириса, че това е най-добрият начин да опознае острова, а той тайно се надяваше, че е най-добрият начин да опознае и самата нея.

«Номерът» беше, той го усети след няколко падания, напълно да се абстрахираш и да оставиш всичко на рефлексите на тялото си. Съвсем логично; ако човек трябва да премисля как да крачи, обикновеното ходене би било невъзможно. С разума си Лорън приемаше това, ала доста време мина, преди да се отпусне и да се довери на инстинктите си. След като най-после преодоля тази бариера, бързо постигна успех. И накрая, както се бе надявал, Мириса предложи да му покаже отдалечените места на острова.

Лесно би могло да се повярва, че те са единствените живи същества на острова, и все пак отдалечаването на повече от пет километра от селището практически бе невъзможно. Ако можеха, положително биха отишли много по-далече, но тясната колоездачна пътека бе явно замислена така, че да прави най-живописната обиколка, а освен това оказа се, че тя е и най-дългата. Въпреки че с помощта на позиционния локатор в комуннкатора си само за секунда би могъл да определи местонахождението си, Лорън не го направи. Забавно бе да играеш на «уж си се загубил». Мириса щеше да е много по-доволна, ако той не бе взел комуникатора.

— Защо трябва да носиш това? — бе казала ти, като посочи контролната гривна под лакътя на лявата му ръка. — Понякога е приятно да избягаш от хората.

— Така е, но редът на кораба е много строг. Ами ако капитан Бей ме потърси спешно, а аз не отговоря…

— Е, какво ще ти направи? Във вериги ли ще те окове?

— Предпочитам ги пред лекцията, която с положителност ще ми прочете. Не мисли за това! Сложил съм го на режим «сън». Ако централният корабен компютър пренебрегне това, значи обстоятелствата действително са критични и аз на всяка цена трябва да отговоря на повикването.

И Лорън, както повечето земяни, вече от хиляди години предпочиташе да бъде по-скоро без дрехи, отколкото без комуникатора си. Земната история бе изпълнена с ужасяващи случки за небрежни или безразсъдни хора, които бяха намерили смъртта си едва на няколко метра от спасението само защото не са могли да стигнат до червения бутон за ТРЕВОГА.

Велосипедната пътека бе прекарана пестеливо, не за натоварено движение. Ширината й бе по-малка от метър и в началото на Лорън му се струваше, че се движи по тънко въже. За да не падне, трябваше да гледа гърба на Мириса (съвсем не неприятна гледка!). След като изминаха няколко километра, започна да се движи по-уверено и вече можеше да се наслаждава и на другите гледки. Ако случайно някой се изпречеше на пътя им, сигурно щеше да се наложи всички да слязат; мисълта за сблъскване при скорост петдесет, а може би и повече клика бе твърде неприятна, Това би означавало дълго пътешествие в обратна посока, и то с велосипедите на гръб…

Наоколо им цареше пълна тишина, която само Мириса нарушаваше от време на време, когато му посочваше някое необикновено дърво или изключително красиво кътче. Тази тишина бе нещо, което Лорън не познаваше; на Земята вечно го бяха заобикаляли звуци, а животът на кораба представляваше цяла симфония от вдъхващи спокойствие механични шумове, прекъсвани понякога от резки, спиращи дъха тревожни сигнали.

Туй дърветата ги обгръщаха с невидимо, поглъщащо ехото наметало и всяка отронена дума сякаш потъваше в тишината още при изговарянето й. В началото преживяването бе приятно поради тайнствената неизвестност на новото, но не след дълго Лорън за копня да чуе нещо, което да изпълни акустичния вакуум. Изкушаваше се дори да настрои комуникатора на тиха фонова музика, но се въздържа при мисълта, че на Мириса щеше да й бъде неприятно.

Ето защо се изненада, когато до слуха му достигна познатият вече ритъм на ласанската танцова музика. Идваше откъм гората пред тях. Пътеката често криволичеше и той видя източника на мелодията чак когато преминаха един остър завой и се озоваха пред някакъв пеещ метален колос, заел цялата ширина на пътя, движещ се срещу тих като охлюв. Приличаше на робот-товароподемник. Двамата слязоха от велосипедите, за да се отстранят от пътя му. Механичната грамада се приближи към тях и Лорън разбра, че всъщност това бе автоматична машина за ремонт на пътната настилка. Той бе забелязал доста изровени места, дори дупки, и се бе зачудил кога ли «Южният промишлен департамент» ще се поразмърда, за да ги оправи.

— Виж ти, колко е музикален! — пошегува се той. — Май не прилича много на ценител на това изкуство!

Едва бе затворил уста, когато роботът го стресна със строг, сериозен тон:

— Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! — и пак: — Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! Благодаря!

Забелязала учудената му физиономия, Мириса избухна в смях:

— Наистина не е от най-интелигентните, разбира се. Музиката служи за предупреждение към насрещното движение.