Чтение онлайн

— Не е ли по-подходящо да се използува някаква сирена?

— Е, да. Но звукът им е много тревожен.

Двамата избутаха велосипедите си и се изправиха до алеята, докато край тях бавно се изтъркаля грамадата от свързани един към друг контейнери, резервоари, командни блокове, механизми и валяци за полагане на настилката. Лорън не можа да устои на желанието да докосне току-що положеното покритие — беше още меко, топло и съвсем сухо при допир, макар че наглед изглеждаше влажно. Само след няколко секунди обаче стана твърдо като камък. Лорън забеляза едва различимия отпечатък от пръстите си върху настилката и си помисли иронично: «Оставих следа на Таласа, поне докато роботът отново дойде насам».

Пътят заизвива нагоре по хълмовете и Лорън почувствува, че забравени мускули в бедрата и прасците му напомнят за съществуването си. Малко спомагателна енергия би била добре дошла, но Мириса с презрение бе отхвърлила електрическите велосипеди, тъй като ги считаше за прекалено остарели. Тя ни най-малко не бе намалила скоростта си, така че Лорън се видя принуден да диша дълбоко и да се старае да не изостава от нея.

Но какъв е този грохот? Положително тук няма кой да изпитва реактивни двигатели! Колкото по-нататък отиваха, толкова по-силен ставаше звукът; Лорън се досети какво става едва миг преди да види самия източник.

Според земните представи водопадът не бе от най-внушителните — водата падаше от стотина метра височина, а ширината на коритото не беше повече от двайсет метра. Тясно метално мостче, блестящо от водните пръски, се простираше като свод над врящата пяна на езерцето, в което се сгромолясваше водата.

За радост на Лорън Мириса спря, слезе от колелото и го погледна дяволито:

— Да забелязваш нещо особено? — запита тя и посочи картината пред тях.

— В какъв смисъл? — зачуди се той, като претърсваше с очи околността. Докъдето поглед стига, се виждаше само непрекъсната панорама от дървета и друга растителност и пътят, криволичещ през нея на отсрещната страна на водопада.

— Виж дърветата! Дърветата!

— Какво дърветата? Не съм… ботаник.

— И аз не съм. Но е очевидно. Огледай ги добре!

Все така озадачен, той се загледа по-внимателно. И изведнъж разбра… защото дървото е частица от инженерството на природата, а той бе инженер.

Друг конструктор бе работил от другата страна на водопада. Въпреки че не би могъл да назове нито едно от дърветата, пред които бе застанал, те му бяха смътно познати и бе сигурен вече, че произхождат от Земята… Да, онова там е дъб, разбира се, а някъде много отдавна бе виждал тези красиви жълти цветя, цъфнали долу, в гъсталака!

Отвъд моста сякаш започваше друг свят, друга планета. Дърветата (нима наистина са дървета?) изглеждаха груби, недодялани. Някои имаха къси, бъчвоподобни стволове, от които стърчаха по няколко чепати клона, други наподобяваха огромни папрати, трети изглеждаха като оголени гигантски пръсти на скелет с пръстени от мъх в основите на разклоненията. И нито едно цвете…

— Сега разбирам! Това е естествената растителност на Таласа.

— Да! Изтръгнала се от морето преди няколко милиона години само. Великият прараздел, както го наричаме ние. Но той прилича по-скоро на фронтова линия между две армии и никой не знае коя от двете ще надделее. Дори ако им помагаме. Земната растителност е по-култивирана, но пък местните растения са по-добре пригодени към химическите процеси на планетата. Случва се някоя от страните да нахлуе в другата и тогава се намесваме ние — с копачите, преди още да е успяла да се укрепи.

Колко странно, помисли си Лорън, бутайки велосипеда си по тънкото мостче след Мириса — за пръв път, откакто сме на Таласа, чувствувам, че се намирам в чужд свят.

Такива тромави дървета и недодялани папрати вероятно са били суровината на земните въглищни пластове, осигурили енергията за промишлената революция — точно навреме, за да спаси човечеството. Той лесно би повярвал на очите си, ако в този миг от храсталака изскочеше някой динозавър, но се сети, че когато тази растителност е царувала на Земята, все още са оставали сто милиона години до появата на отвратителните гущери…

Вече на отвъдния бряг, преметнал крак, за да възседне отново велосипеда си, Лорън изстена:

— Кракан и проклятия!

— Какво стана?

Лорън се свлече върху нещо, което за щастие се оказа дебел слой мек мъх.

— Спазма — изпъшка той през зъби, обхващайки с ръце втвърдилите се заплетени мускули на прасеца си.

— Дай аз! — прозвуча загриженият, но уверен глас на Мириса. Под нежните й, макар и не съвсем умели грижи, болката постепенно утихна.

— Благодаря — пророни Лорън след малко. — Вече ми е по-леко. Но не спирай, моля те!

— Нима наистина мислиш, че ще спра? — прошепна тя.

И не след дълго, на границата между двата свята, двамата се сляха в едно.

Броят на членовете на Таласката академия на науките бе ограничен до симпатичното бинарно число 100 000 000, или 256 за тези, които предпочитат да броят на пръсти. Ръководителят на научната секция на «Магелан» доктор Ан Варли одобри този ограничен достъп, достатъчен за поддържане на регламента. Академията изпълняваше задълженията си съвсем сериозно; президентът сподели, че в момента членовете й са само 241, тъй като се бе оказало невъзможно всички вакантни длъжности да се заемат от квалифицирани специалисти.

От тези 241 не по-малко от 105 присъствуваха физически в аудиторията на академията, а 116 бяха регистрирали присъствие чрез комуникаторите си. Това бе рекордна цифра и доктор Ан Варли се почувствува изключително поласкана, въпреки че не можа да скрие обхваналото я за миг любопитство относно липсващите 20.

Тя почувствува също и известно неудобство от факта, че я представиха като един от водещите астрономи на Земята, макар че бе самата истина до деня, в който… уви… трябваше да напусне родната си планета с «Магелан». Времето и Случаят бяха предложили на бившата директорка на… бившата… лунна обсерватория «Шкловски» тази невероятна възможност да оцелее.

Тя добре знаеше, че в сравнение с такива колоси, като Акерли, Чандрасекхар и Хершел, да не говорим за Галилей и Коперник, не е нищо повече от способен специалист.

— Ето — започна тя, — сигурна съм, че всички сте виждали тази карта на Сейгън — възможно най-добрата репродукция, получена от облитания и радиохолограми. Подробностите са много оскъдни, разбира се — в най-добрия случай с точност до десет километра, но и това е достатъчно, за да се предвидят основните характеристики на планетата. Диаметър — петнадесет хиляди километра, малко по-голяма е от Земята. Атмосфера — плътна, почти само азотна. И никакъв кислород за щастие!

Това «за щастие» винаги изостряше вниманието, караше слушателите да се изправят изненадани.

— Разбирам учудването ви; хората обикновено се отнасят с предубеждение към дишането. Но в десетилетията преди ексода [7] се случиха много неща, които промениха понятията ни за Вселената. Отсъствието на други живи същества (в миналото или в настоящето) в Слънчевата система и неуспехът на ТИЦ [8] програмите, въпреки че продължиха повече от шестнадесет века, убедиха буквално всички, че живот се среща съвсем рядко другаде във Вселената и поради това трябва да се цени изключително много. Оттук следва, че всички форми на живот заслужават уважение и трябва да се пазят. Някои спореха, че не трябва да се унищожават, а да се запазват под най-строга охрана дори и злокачествените патогени и болестотворните бактерии. Фразата «Да ценим живота!» доби изключителна популярност по време на Последните дни и не бяха малко тези, които я отнасяха не само към човешкия живот. Приемането на принципите на биологична ненамеса доведе до известни усложнения. Отдавна е било взето решение да не се правят опити за заселване на планета, на която са регистрирани разумни форми на живот. Човешката раса си е спечелила лоша слава още на собствената си планета. За щастие — или за нещастие! — подобна ситуация изобщо не е възниквала. Но спорът продължил. Да предположим, че се намери планета, на която животинският свят едва-що е започнал да се развива — трябва ли да останем настрана и да предоставим еволюцията в ръцете на случайността, вследствие на което след мегагодини може би ще възникне разум? Да се върнем още по-назад — ами ако се е зародил само растителният живот? Ако има само едноклетъчни организми? Може би ви се вижда странно, че хората са се заели да коментират такива морални и философски въпроси във време, когато съществуването на самото човечество е било поставено на карта. Но близостта на смъртта насочва мисълта именно към съществено важните неща: Защо съществуваме? И какво се иска от нас?