Чтение онлайн

Назъбените линии пред него обаче не бяха нито прости, нито красиви. Тук-там се забелязваха части от онова, което би трябвало да получават: криви на ядрен резонанс, равномерни и многозначителни. Но в по-голямата част от милиметровата хартия имаше внезапни назъбени линии, означаващи взривове от електромагнитен шум, които се появяваха изведнъж, а после съвсем ненадейно изчезваха.

— Същите разстояния — промърмори Гордън.

— Да — отвърна Купър. — Едносантиметровите — посочи той, — и по-късите, от половин сантиметър. Дяволски постоянни.

Двамата мъже се спогледаха, после отново върнаха очи към данните. И двамата се бяха надявали на различен резултат. Бяха правили тези експерименти многократно, като елиминираха всички вероятни източници на шум. Назъбените взривове не изчезваха.

— Това е съобщение, по дяволите — възкликна Купър. — Трябва да е така.

Гордън кимна. Умората се просмукваше в тялото му.

— Няма как да го избегнем — каза той. — Тук имаме часове сигнали. Не може да е чак толкова голяма случайност.

— Не.

— Добре тогава — опита се да прозвучи оптимистично Гордън. — Дай да дешифрираме шибаното нещо.

Гордън нямаше възможност да помисли за съобщението до следобед. Сутринта му беше запълнена с лекция и после със заседание на комисията за прием на студенти. Бяха получили молби от блестящи студенти отвсякъде — Чикаго, Калифорнийския технически институт, Бъркли, Колумбия, Масачузетския технически институт, Корнел, Принстън, Станфорд. Каноничните центрове на мъдрост. Няколко необичайни случаи — двама странни кандидати от Оклахома, които можеха и да са обещаващи, някакъв надарен и тих младеж от Лонг Бийч — бяха оставени настрани за проучване. Беше ясно, че славата на Ла Хола бързо се разпространява. Отчасти това се дължеше на опияняващия устрем на „феномена Спутник“. Самият Гордън бе яхнал тази вълна и го знаеше — беше назряло времето за наука. Чудеше се обаче за студентите, които тъкмо навлизаха във физиката. Някои от тях изглежда харесваха същите неща, с които се занимаваше правото или медицината — не защото ги интересуваше самият предмет, а защото обещаваше много пари. Гордън тайно се чудеше дали Купър е като тях — в него се забелязваха искри от стария пламък, но всичко това беше скрито под мека отпуснатост, под аура на физическа увереност. Дори съобщението, самото му съществуване, се струваше на Купър малко забавно, но по принцип приемливо, странен ефект, който скоро щеше да бъде обяснен. Гордън не можеше да определи дали това бе поза или искрено спокойствие. И в двата случая беше смущаващо. Гордън бе свикнал с по-напрегнат стил. Той завиждаше на физиците, направили велики открития по времето, когато са разкривали възможностите на квантовата механика, когато за пръв път е било разбито ядрото. По-възрастните членове на катедрата, Екарт и Либерман, понякога разказваха за онези дни. Преди 40-те години научната степен по физика била стабилна основа за кариера в електроинженерството и толкова. Бомбата беше променила всичко това. В лавината от ужасни оръжия, нови области на проучване, повишени бюджети и разширяващи се хоризонти всички държави внезапно почувствали глад за физици. В годините, последвали Хирошима някакъв вестникарски репортаж, отнасящ се за известен физик, неизменно го наричал „блестящият ядрен физик“, сякаш не можел да работи в друга област на изследване. Физиката затлъстявала. Въпреки това физиците продължавали да са сравнително зле платени — Гордън си спомняше как един гост-професор в Колумбия взимаше пари назаем, за да присъства на петъчния „китайски обяд“, организиран от Лий и Янг. Обедите се провеждаха в един от отличните китайски ресторанти около университетското градче и често там за пръв път се съобщаваше за нови резултати. Беше добре да се присъства, ако човек искаше да върви в крак с новостите. Така че гост-професорът трябваше да изкрънква достатъчно, за да ходи и да връща парите след седмица. Сега онези дни се струваха на Гордън далечни, макар че сигурно витаеха в мислите на по-възрастните физици, разбираше той. Някои като Лейкин например, оставяха впечатление за тревожно очакване, като че ли мехурът скоро щеше да се пукне. Рогът на изобилието щеше да разсее замаяната публика, която и без това трудно задържаше за дълго вниманието си и тя щеше да забрави за науката. Простото уравнение — наука е равно на инженерство е равно на богатство — щеше да се наруши. Физиците бяха прекарали повече време в подножието на хълма, отколкото химиците — Първата световна война бе период на разцвет за тях — и сега се радваха на бърз възход. Но щеше да последва изравняване. А сетне — спускане.

Гордън размишляваше за това, докато се качваше по външните стълби от лабораторията към кабинета на Лейкин. Лабораторните дневници бяха грижливо подредени и той неколкократно бе прегледал дешифрираното съобщение. И все пак едва не реши да се върне и изобщо да не се срещне с професора.

Едва беше казал няколко думи от изложението си, когато Лейкин го прекъсна.

— Всъщност, Гордън, мислех, че вече си приключил с проблема.

— Айзък, това са фактите.

— Не. — Добре сложеният мъж се изправи иззад бюрото си и започна да се разхожда назад-напред. — Наблюдавах експеримента ти внимателно. Прочетох записките ти — Купър ми показа къде са.

Гордън се намръщи.

— Защо не ги поискахте от мен?

— Имаше лекция. Освен това — говоря честно — исках да видя бележките на самия Купър.

— Защо?

— Ти призна, че не си взел лично всички данни.

— Не, разбира се, че не. Той трябва да разполага с някакъв материал за дисертацията си.

— И е изостанал от графика, да. Значително изостанал. — Лейкин спря и направи един от характерните си жестове, като леко наведе глава и вдигна вежди, докато гледаше към Гордън, сякаш над някакви несъществуващи очила. Гордън предполагаше, че това би трябвало да означава нещо недоказуемо, но очевидно, някакво неизречено разбирателство между колеги.

— Не мисля, че ги е подправил, ако това искате да кажете — съвсем уверено отвърна той, с усилие овладявайки гласа си.

— Откъде знаеш?

— Данните, които взех аз, съответстват по синтаксис на останалата част от съобщението.

— Това би могло да е съзнателно нагласено от Купър. — Лейкин се обърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. В гласа му сега се усещаше нотка на колебание.

— Хайде, Айзък.

Професорът рязко се завъртя към него.

— Много добре. Тогава ми кажи какво става — твърдо настоя той.

— Разполагаме с резултат, но не и с обяснение. Това става. Нищо повече. — Гордън размаха листа с дешифрираното съобщение във въздуха, като разсичаше сноповете слънчеви лъчи, падащи от прозореца.

— В такъв случай сме на едно мнение — усмихна се Лейкин. — Много странен резултат. Нещо кара ядрените спинове да се отпускат — бинг — хей така. Спонтанен резонанс.

— Това са глупости. — Гордън си беше мислил, че наистина се връщат на въпроса, а сега пак се появяваше тази стара песен.

— С това просто казваме какво знаем.

— А как си обяснявате това? — отново размаха съобщението той.

— Не си го обяснявам — многозначително сви рамене Лейкин. — Ако бях на твое място, дори не бих го споменавал.

— Докато не го разберем…

— Не. Разбираме достатъчно. Достатъчно, за да разкажем публично за спонтанния резонанс. — Лейкин започна техническо обобщение, като отмяташе точките на пръстите на ръката си с прецизни жестове. Гордън разбираше, че професорът основно е въртял Купър на шиш. Лейкин знаеше как да излага данните, какви количества да разпределя, как да построи диаграмите в много убедителна система. „Спонтанният резонанс“ щеше да е много интересна статия. Не, вълнуваща статия.

Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:

— Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.

Лейкин се намръщи.

— Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.

— Ъ-хъ. И каква е тя?

— Че методите ти все пак са погрешни.

— Защо?

— Не зная. — Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. — Не мога да стоя постоянно в лабораторията.

— Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…

— Така че да изглежда, сякаш казват нещо — търпеливо се усмихна Лейкин. — Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж — разпери ръце той. — Помниш ли онзи астроном Лоуел?

— Да — подозрително отвърна Гордън.

— Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.