Чтение онлайн

— Да, но… — започна Гордън.

— Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, — виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.

— Да, да — кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.

— Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.

— И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс — като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.

— Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.

— И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? — попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.

— В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… — той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, — … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.

— Това не е вярно.

— Скоро ще е. — Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. — И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.

Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.

— Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. — Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. — Много странен ефект. Прави чест на своя откривател — на теб.

— Айзък — внимателно каза Гордън. — Няма да оставя идеята си.

— Добре, добре — отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. — Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.

Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета — забележително разпространено явление сред студентите.

— Радвам се, че уредихме това — измърмори Лейкин. — Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… — хвърли поглед към часовника си той, — започва колоквиумът.

Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.

Темата на колоквиума се обявяваше една седмица предварително. Гордън започваше да чете по нея и да си взима бележки. Преглеждаше статиите на лектора, като обръщаше особено внимание на заключенията — там авторите обикновено излагаха някои размишления, нахвърляха нови идеи и понякога отправяха косвени удари на съперниците си. После прочиташе и статиите на съперниците им. Те винаги пораждаха няколко сериозни въпроса. Понякога такъв въпрос, зададен невинно, можеше да спука балона на идеите на лектора като кама. Това предизвикваше заинтригуван шепот сред публиката и любопитни погледи към Гордън. Дори обикновените въпроси, ако бяха зададени подходящо, предизвикваха впечатлението за задълбочено разбиране. Отначало Гордън беше започнал да извиква въпросите си от задните редове. След няколко седмици се премести напред. Старшите професори в катедрата винаги заемаха местата на първите редове и скоро той седеше само на два реда зад тях. Когато задаваше въпрос, те се обръщаха да го погледнат. След още няколко седмици Гордън бе на втория ред. Щатните професори започнаха да му кимат, докато заемаха местата си преди началото на колоквиума. До Коледа повечето от членовете на катедрата вече го познаваха. Оттогава изпитваше слабо чувство на вина за това, но в края на краищата, не бе направил нищо лошо, а просто проявяваше сериозен и постоянен интерес. Ако това се бе оказало в негова полза, толкова по-добре. Тогава той беше демон за физиката и математиката и повече му харесваше да гледа как лекторът вади аналитичния заек от математическия цилиндър, отколкото някое представление на Бродуей. Веднъж прекара цяла седмица в опити да открие пукнатина в Последната теорема на Ферма, като бягаше от лекции, за да си води бележки. Някъде около 1650 г. Пиер дьо Ферма беше надраскал уравнението xn + yn = zn в полето на своя екземпляр от „Аритметиката“ на Диофант. Той написал, че ако x, y, z и n са положителни числа, уравнението няма решение при n по-голямо от две. „Доказателството е прекалено дълго, за да го напиша на това поле“ — надраскал Ферма. През последвалите 300 години никой не беше успял да го докаже. Дали математикът не бе блъфирал? Може би не е имало доказателство. Всеки, който успееше да реши въпроса с математическа демонстрация, щеше да се прочуе. Гордън се помъчи с тази загадка и след като започна да изостава с учебния материал, се отказа. Но се закле някой ден да се върне към нея.

В Последната теорема се криеше много математическа красота, но не затова я бе атакувал. Обичаше да решава проблеми, просто защото съществуваха. Така беше с повечето учени — от малки започваха да играят шах и да решават загадки. На Гордън му се струваше, че това, наред с амбицията, бяха двете особености, които характеризираха всички учени. За миг се замисли колко различни бяха те двамата с Лейкин, въпреки общите им научни интереси — и после внезапно се сепна. Главите на съседите му се обърнаха от рязкото му движение. Гордън мислено си повтори разговора с Лейкин, спомни си как професорът ловко отклони обяснението му за съобщението, първо с уловката за Купър, после с разказа за Лоуел, последван от увъртанията около онази работа с израза „публикувана във ФРЛ“. Лейкин беше получил публикацията си във ФРЛ, която толкова желаеше, в съавторство с Гордън и Купър, докато самият Гордън разполагаше единствено с машинописния текст на съобщението.

С прецизния си стил Гел-Ман обясняваше една детайлизирана пирамида от частици, подредени по маса, спин и различни квантови числа. За Гордън всичко това представляваше безсмислен хаос. Той бръкна в джоба на жилетката си — винаги обличаше сако за колоквиумите, а често си слагаше дори и вратовръзка — и извади съобщението. Погледна го за миг и се изправи. За лекцията на Гел-Ман се бе събрала многобройна публика, най-масовото присъствие за тази година. Всички като че ли наблюдаваха Гордън, докато си пробиваше път през гората от колене към пътеката. Той малко неуверено излезе от помещението, стиснал в ръка листа със съобщението. Докато се измъкваше през страничната врата, всички очи го проследиха.

— Има ли някакъв смисъл в това? — напрегнато попита Гордън русокосия мъж, седнал от другата страна на бюрото.

— Ами, да, има нещо.

— Правилни ли са химическите термини?

Майкъл Рамси разпери ръце с дланите нагоре.

— Да, доколкото мога да преценя. Тези промишлени наименования — „Спрингфийлд AD45, Дю Пон Аналган 58“ — не ми говорят нищо. Може би все още се разработват.

— Онова, което се казва за океана и веществата, които си взаимодействали…

Рамси сви рамене.

— Кой знае? Още сме едва в началото на изследванията си относно тази полимерна молекулна материя. Недей да ни смяташ за вълшебници, само защото можем да правим найлонови дъждобрани.

— Виж, дойдох в химическия факултет, за да ми помогнете да разбера това съобщение. Кой би могъл да знае повече по въпроса?

Рамси се облегна на отпускащия се назад стол, несъзнателно примижа към Гордън, като очевидно се опитваше да прецени положението. След миг тихо каза:

— Откъде получи тази информация?