Чтение онлайн

Тя кимна.

— Клиф ме заведе на абитуриентската ни вечер.

— Да, и тя изглеждаше страхотно. С чудна розова вечерна рокля. — Той ненадейно запя „Когато отново валсирам с теб“ с висок, треперлив глас. — Леле, какви лайна. Тереза Брюър.

Гордън кисело отбеляза:

— Мразех тия неща. Всички онези забави в гимназията.

— Обзалагам се, че си ги мразел — с равен глас отвърна Клиф. — От изток ли си?

— Да.

— Марлон Брандо, „На морския фронт“ и всичко останало? Леле, там е ужасна каша.

— Не е чак толкова лошо — промърмори Гордън. Клиф някак си беше налучкал истината. Известно време Гордън бе гледал гълъби на покрива, точно като Брандо и се беше качвал да им говори в съботните нощи, когато нямаше среща, а това се случваше много често. После се бе убедил, че срещите в събота вечер не са най-важното в живота на един тинейджър и скоро след това се избави от гълъбите. Така или иначе, цапаха много.

Гордън се извини и отиде за още вино. Когато се върна с чаша за Пени, двамата си припомняха за старите времена. За модата на Бръшляновата лига; бързите коли; вариетето на Тед Мак; дразнещото остроумие „Това е за мен, за да зная, и за теб, за да разбереш“; сладоледа „Сийлтест“; „Ози и Хариет“; „Бащата знае най-добре“; прическите „патешко дупе“; нощното пребоядисване на водната кула през последната година в училище; момичета, които дъвчеха дъвка и напускаха, забременели още през първата година; „Моята малка Марджи“; тъпия председател на последния клас; свободните вечерни рокли, които трябвало да се завързват, за да не падат; безделниците; кръглите карфици; Елоиз, която развалила роклята си с кринолин, като паднала в басейна на една нощна забава; ходенето по барове, където на никой не му пука за възрастта ти; момичета в толкова тесни прави поли, че трябвало да се качват в автобуса настрани; пожара в химическата лаборатория; панталоните без колани и най-различни други неща, които Гордън не беше харесвал на времето, докато се ровеше в книгите си и правеше планове за Колумбия и за които сега не виждаше причина да изпитва носталгия. Пени и Клиф също си ги спомняха като тъпи и безсмислени, но със съвсем друго, нежно пренебрежение, което Гордън не разбираше.

— Звучи като някакъв кънтри клуб. — Той придаде шеговита интонация на гласа си, но думите му бяха сериозни. Клиф долови неодобрението му.

— Просто се забавлявахме, човече. Нали знаеш, преди покривът да падне над главите ни.

— На мен всичко ми се струва наред.

— Да, ама не е. Иди там, окаляй си задника и ще разбереш. Китайците са ни загризали от една страна. Куба запълва всички страници на вестниците, но всъщност всичко се случва именно тук. — Той допи виното си и си наля още.

— Разбирам — каменно отвърна Гордън.

— Клиф — весело се обади Пени, — разкажи му за мъртвия заек в часа на г-н Хоскинс. Гордън, Клиф донесе…

— Виж, човече — бавно каза Клиф, втренчил се в него, като че ли беше късоглед и размахал показалец във въздуха, — ти просто не…

Телефонът иззвъня.

Гордън с благодарност се изправи и отиде да се обади. Когато физикът излезе от стаята, Клиф тихо замърмори нещо на Пени, но той не можа да го разбере.

Гордън долепи слушалката до ухото си и сред съскането на статичното електричество, чу гласа на майка си:

— Гордън, ти ли си?

— Хм, да. — Той хвърли поглед към дневната и снижи глас. — Къде си?

— У дома, на Второ авеню. Къде би трябвало да бъда?

— Ами… просто се чудех…

— Дали отново не съм дошла в Калифорния да те видя ли? — с дразнеща интуиция довърши майка му.

— Не, не… — Той замълча за част от секундата, приготвил се да каже „мамо“, но изведнъж реши да не го прави, когато в съседната стая седеше Клиф от спецчастите. — Изобщо не исках да кажа това, разбра ме съвсем погрешно.

— Тя е там с теб, нали? — Гласът й беше тънък и далечен, като че ли връзката ставаше все по-слаба.

— Естествено. Естествено, че е тук. Ти какво очакваше?

— Кой знае какво да очаква напоследък, синко.

Винаги, когато го наричаше „синко“, той знаеше, че го очаква конско евангелие.

— Не трябваше да си тръгваш така. Без да кажеш нито дума.

— Знам, знам. — Гласът й отново отслабна. — Братовчедка ми Хейзъл също каза, че не е трябвало да го правя.

— Имахме да вършим разни неща, бяхме планирали да те заведем на различни места — излъга той.

— Бях толкова… — не успя да намери думата тя.

— Можехме да поговорим за… нещата. Нали знаеш.

— Ще го направим. В момента не се чувствам много добре, но се надявам скоро да дойда там.

— Не се чувстваш много добре ли? Какво искаш да кажеш, мамо?

— Лек плеврит, нищо ми няма. Хвърлих доста пари по лекари и някакви изследвания. Вече всичко е наред.

— А, добре. Грижи се за себе си.

— Не е по-зле от стрептококовата ти инфекция в гърлото, спомняш ли си? Зная тези неща, Гордън. Сестра ти вчера беше тук на вечеря и си припомнихме как… — и тя се отнесе с обичайната интонация на гласа си, излагайки събитията през седмиците, проследявайки подразбиращото се завръщане в кошарата на блудната му сестра, приготвянето на зелева супа, кнедли, ребърца и език с прочутия унгарски сос със стафиди и всичко това само за вечеря. А след „ти-ятер“ двете разговаряли за Озбърновия „Лутер“ („Толкова шум за нищо!“). Никога не била карала баща му да хвърля спечелените си с честен труд пари за такива неща, но сега процесът на поправяне на децата й оправдавал този малък разкош. Той нежно се усмихна, заслушан в спокойния поток от думи, които идваха от един друг, някогашен живот на близо пет хиляди километра разстояние и се зачуди дали Филип Рот е чувал за Лаос.

Мислено си я представи на другия край на дългата медна жица, стиснала до побеляване с ръка телефонната слушалка. Щом гласът й омекна, той можеше да усети как дланта й се отпуска и кокалчетата й вече не са толкова бели. Когато разговорът завърши, Гордън се чувстваше добре. Върна тежката черна слушалка на стойката й на стената и едва тогава осъзна задъхания и сподавен плач, който се носеше от дневната.

Пени седеше на дивана до Клиф и го прегръщаше, докато той хълцаше в шепите си.

— Аз не… Вървяхме през онова оризище в преследване на шайка виетнамци от Патет Лао към мястото, накъдето знаехме, че бягат — към Долината на гърнетата. Бях с онзи шибан взвод виетнамски войници, заедно с Бърни — Бърни от нашия клас, Пени — и… онази минохвъргачка запука право върху нас и главата на Бърни се люшна… Той седна долу в калта и каската падна в ръцете му. Бърни ги вдигна към лицето си, започна да вади нещо от каската и се стовари настрани. Бях на земята до него, а минохвъргачката ни обстрелваше. Пропълзях до Бърни, видях, че водата навсякъде наоколо беше порозовяла и тогава разбрах. Погледнах в каската — онова, което се опитваше да извади, беше част от скалпа му, косата все още бе залепнала вътре. Шрапнелът беше изровил мозъка му, след като му бе отнесъл челюстта. — Сега Клиф говореше по-ясно, с продължителни въздишки между думите и триеше очите си с длани. Пени го прегръщаше и шепнеше нещо. Тя се пресегна над широкото му рамо и го целуна по бузата с тъжно, разсеяно движение. С внезапен, глождещ шок Гордън разбра, че тя беше спала с него някога, през онези розови гимназиални дни. Между тях се усещаше някаква стара интимност.

Клиф вдигна очи и видя Гордън. Той леко се вцепени, после поклати глава и подсмръкна.

— Почна да вали — ясно рече той, сякаш решен да продължи и да доразкаже останалата част от историята, независимо кой беше в стаята. — Нямаше помощ отникъде. Онез пикливи виетнамски пилоти изобщо не се излагат на вражески огън. Бехме се скрили в малката бамбукова горичка, ’дето отстъпихме. Патет Лао и Конг ни беха приклещили. Ние с Бърни бехме съветници и не се предполагаше да даваме заповеди, беха ни пратили с тоя взвод, ’щото изобщо не мислеха, че ще се срещнем с врага. Всички смятаха, че с настъпването на дъждовния сезон онез ще се изтеглят.

Той вдигна бутилката бруксайдско и си наля нова чаша. Пени седеше до него, скромно стиснала ръце в скута си. Очите й блестяха. Гордън осъзна, че е застанал вцепенен по средата между кухнята и дневната. Насили се да седне на бостънския люлеещ се стол.

Клиф изпи половината чаша, въздъхна и изтри очи с ръкав. Вече се бе поуспокоил и в начина, по който продължи, се долавяше спокойна умора, сякаш думите пресушаваха малките капчици на вълнението му.

— Командирът на онзи взвод се беше парализирал от страх. Бе загубил ориентация, настояваше да се измъкнем същата нощ. Оризищата се скриха в мъгла. Искаше да отида на разузнаване с десет виетнамци. Така и направих, а онези дребни типове, нарамили своите M–1, беха уплашени до посиране. Не бехме минали и стотина метра, когато един от тях се спъна и започна да крещи. Минохвъргачката пак запука и ние се хвърлихме обратно в бамбука.

Клиф се отпусна назад и небрежно прегърна Пени, като гледаше безстрастно към бутилката вино.

— Дъждът подхранва една гъба, която расте в чорапите ти. Целите ти крака побеляват. Опитах се да спя така, но краката ти стават толкова студени, че си мислиш, че ги няма. И се събудих с пиявица на езика. — Той замълча за миг. Пени отвори уста, но не каза нищо. Гордън откри, че енергично се люлее и съзнателно забави ритъма.

— Отначало помислих, че е листо или нещо друго. Не можех да го махна. Един от виетнамците ме накара да легна — аз тичах наоколо и крещях. Пикливият командир на взвода си помисли, че са ни нападнали. Тъй че онзи виетнамец ми сложи паста за обувки на езика и аз чаках легнал в калта, докато той просто извади пиявицата от устата ми — малко, космато животинче. През целия следващ ден в устата ми имаше вкус на паста за обувки и това ме караше да треперя. Спасителният батальон пристигна към обяд. — Той погледна към Гордън. — Чак когато се върнах в базата, отново се сетих за Бърни.