Чтение онлайн

Подкара шевролета по лъкатушещия тесен път покрай океана. Малките, едва ли не кукленски къщички се притискаха една в друга. Много от тях имаха претрупани, безвкусни орнаменти или ненужни куполи. Декоративни спирали и решетки си съседстваха с напомнящи на слонски уши бегонии. Рози се притискаха в сочен бамбук. Елементите на всички архитектурни стилове като че ли бяха пльоснати над къщите и бяха увиснали там. Улиците бяха прави и тихи — сякаш подреждаха пъстроцветните култури и истории, оформили това малко селце. В Ла Хола всичко се сливаше по начин, различен от Ню Йорк, със странна и изпълнена с очакване енергия. На Гордън му харесваше. Той импулсивно зави към Камино де ла Коста 6005. Сега това място се бе превърнало едва ли не в храм с неговия настлан с плочи двор и пълна с камъни градина, която продължаваше нагоре по хълма — там през 40-те и 50-те години беше живял и работил Реймънд Чандлър. Гордън бе прочел всички негови романи веднага след като за пръв път гледа Богарт в „Големия сън“. Пени му беше казала, че това е един от начините да опознае Калифорния.

Купи храна от магазина на Албъртсън и кашон с различни бели вина от магазин за напитки близо до Уол стрийт. Паркетният под на магазина бе съхранил уморителната суха жега на деня. Докато прибираше бутилките, якият, почернял продавач с разсеяна развеселеност изгледа разкопчаната риза на Гордън. Когато се измъкна навън, физикът видя нататък по улицата Лейкин да слиза от един остин-хили. Той бързо се извърна и тръгна по „Проспект“ — в неясния сумрак професорът навярно не беше успял да го забележи. Както бе предвидил Лейкин, във „Физикъл Ривю Летърс“ веднага приеха статията за спонтанния резонанс. Сега инцидентът като че ли бе приключен за Лейкин, но Гордън продължаваше да изпитва тревогата на човек, който подписва чекове, макар да знае, че сметката му е изчерпана. Той остави кашона с подрънкващите една в друга бутилки в багажника на шевролета и тръгна към хотел „Валенсия“. В Ла Хола нямаше от онези безвкусни електрически призраци, които крещяха рекламите си, нито пък фабрики, игрални домове, комини, гробища, железопътни гари или евтини заведения, които да загрозяват околността. „Валенсия“ съобщаваше за себе си със скромен надпис. На верандата две жени на средна възраст играеха канаста и увлечено бъбреха помежду си. Носеха изискани щамповани рокли, стегнати в кръста, имаха тежки метални колиета и поне по три пръстена на всяка ръка. Двамата мъже, които играеха с тях, изглеждаха по-стари и уморени. „Навярно са се изтощили от подписване на чекове“ — помисли си Гордън и влезе покрай тях във фоайето. От бара се разнасяха шумни разговори. Той мина покрай редиците сламени дивани до задната част на фоайето — обичаше да гледа оттук към заливчето долу. Елън Браунинг Скрипс беше видяла какво правят с града алчните земевладелци и бе оставила една равна зелена морава до гората, така че не само богаташите да могат да се наслаждават на ленивите вълни. Докато Гордън гледаше, включиха прожекторите, които накараха гризящите сушата бели стени от кипяща вода да се откроят на мрачния фон на морето. Няколкото експедиции на физика в Тихия океан бяха започвали от оформения като полумесец залив долу. До брега имаше скала, на която човек можеше да застане и да се издигне над развълнуваното море. Повърхността й беше хлъзгава, но той обичаше да гледа назад към сушата, покрита с нетрайната си обвивка от гипс, дърво и вар, като че ли от това разстояние можеше да я прецени, да получи устойчива перспектива. Чандлър бе казал, че това е град, пълен със стари хора и с техните родители, но някак си изобщо не беше споменал за морето и за безжалостните, ревящи вълни, които разбиваха спокойствието на водата и безспирно разяждаха брега. Сякаш някаква незабелязана сила се появяваше на хоризонта откъм Азия и се мъчеше да откъсне това уютно кътче от американския континент. Ниските вълноломи се опитваха да притъпят ефекта, но Гордън не разбираше как ще могат да устоят. Времето щеше да разяде всичко това — просто така трябваше.

Когато се върна обратно през фоайето, шумът на бара бе с около едно питие по-висок отпреди. Някаква блондинка му хвърли преценяващ поглед и после, разбрала, че не е перспективен, извърна мекото си като каменен тротоар лице и сведе поглед към списанието „Лайф“. Той спря с колата до магазина за тютюневи изделия на „Джирърд“ и си купи евтино книжле за 35 цента. Докато излизаше, го вдигна към носа си — както обикновено, имаше сладкия мирис на тютюн за лула.

Той отключи вратата на бунгалото. На дивана седеше мъж и наливаше бърбън в стъклена чаша.

— А, Гордън — весело каза Пени и стана от мястото си до непознатия. — Това е Клифърд Брок.

Мъжът се изправи. Носеше панталони в цвят каки и кафява вълнена риза със закопчани джобове. Краката му бяха боси и Гордън видя чифт сандали, оставени до платнената торба до дивана. Клифърд Брок беше висок и едър, с глуповата усмивка, която набръчкваше ъгълчетата на очите му.

— Здрасти. Готино местенце си имате тука — отбеляза той.

Гордън измърмори някакъв поздрав.

— Клиф е стар мой приятел от гимназията — жизнерадостно поясни Пени. — Той е човекът, който ме заведе по онова време в Стоктън на надбягванията.

— А-ха — отвърна Гордън, като че ли това обясняваше много неща.

— Като някой стар дядо ли? — Все още ухилен, Клиф му предложи отворената бутилка върху масичката за кафе.

— Не, благодаря. Току-що ходих да купя малко вино.

— Аз също донесох — рече Клиф и измъкна изпод масичката едногалонова бутилка.

— Излязох заедно с него да купим нещо за пиене — допълни Пени. Челото й беше покрито със ситни капчици пот. Гордън погледна шишето. Беше бруксайдско червено, вино, което обикновено използваха за готвене.

— Почакайте, ще донеса другото от колата — каза той, за да отклони предложеното му от Клиф вино. После излезе в захладняващата вечер и донесе другите шишета, като прибра една част в шкафа, а друга — в хладилника. Отвори едно от тях, макар да не беше изстудено и си наля. В дневната Пени нареждаше върху масата пържени картофки и боб, докато слушаше бавния, провлечен говор на Клиф.

— До късно ли стоя на коктейла у Лейкин? — попита го тя, когато Гордън се настани в бостънския им люлеещ се стол.

— Не, само спрях, за да купя някои неща. Вино. Коктейлът беше просто едно от поредните поздравления. — Образът на Роджър Айзъкс или Хърб Йорк, които потупват уважавания философ по гърба, всъщност не отговаряше съвсем на истината, но Гордън не обърна внимание на това.

— Кого чествахте? — попита Пени, по необходимост проявявайки интерес.

— Някой каза, че бил марксистки критик. Мънкаше много и не успях да разбера за какво точно става дума. Нещо за капитализма, който ни потискал и не ни оставял да развихрим истинската си творческа енергия.

— Университетите са чудесно място за наемане на червени — подхвърли Клиф и замига като бухал.

— Струва ми се, че той по-скоро е комунист само на теория — примирително отвърна Гордън, без наистина да иска да защитава твърдението си.

— Смяташ ли, че ще го вземете на работа? — попита Пени, очевидно насочвайки разговора.

— Аз нямам право на глас. Това е работа на хуманитаристите. Всички се държаха с него много почтително, с изключение на Фехер. Когато онзи тип каза, че при капитализма човек експлоатирал човека, Фехер насочи пръст към него и отвърна: „Да, а при комунизма е обратното“. Падна страхотен смях. На Попкин обаче не му хареса.

— Не е нужно червените да те учат на нещо, което не можеш да научиш в Лаос — подметна Клиф.

— А какво каза за Куба? — упорстваше Пени.

— За ракетната криза ли? Нищо.

— Хъм — триумфално изсумтя тя. — И какво е написал онзи тип?

— Там бяха събрали малка купчинка негови публикации. Едната от тях беше „Едноизмерният човек“ и…

— Маркузе. Това е бил Маркузе — безстрастно заяви Пени.

— Кой е той? — измърмори Клиф, докато си наливаше малко бруксайдско в друга чаша.

— Един нелош философ — със свиване на рамене призна тя. — Чела съм онази книга. Той…

— В Лаос научих повече за червените — прекъсна я Клиф и вдигна едногалоновата бутилка така, че да може да си налее, като я опре на рамото си. — Да ви сипя ли? — покани ги той, като погледна към чашите им.

— Не, благодаря — отвърна Гордън и постави длан върху чашата си, като че ли Клиф все пак щеше да я напълни. — В Лаос ли си бил?

— Естествено. — Клиф отпи с наслада. — Знам, че туй поркане не е кат ваш’то — жест с чашата, при който рубиненочервената течност се разплиска, — ама е сто пъти по-добро от ония боклуци там, казвам ви.

— Какво си правил в Лаос?

Той спокойно погледна към Гордън.

— Спецчасти.

Физикът безмълвно и малко неспокойно кимна. Като студент, той не беше ходил войник.

— Как е там? — неуверено попита Гордън.

— Лайняно.

— Какво смятаха военните за установяването на ракети в Куба? — сериозно попита Пени.

— Стария Джак заслужи парите си онази седмица. — Клиф отпи дълга глътка от виното си.

— Клиф се е върнал завинаги — каза на Гордън Пени.

— Точно така — потвърди Клиф. — Рокендрол завинаги. Кацнах в Ел Торо. Знаех, че старата Пени е тука някъде, тъй че се обадих на нейния старец и той ми даде адреса й. Дойдох с автобус. — Той безгрижно махна с ръка. Настроението му се бе променило. — Искам да кажа, всичко си е наред, човече, аз съм просто старо приятелче. Нищо сериозно. Нали, Пени?