Чтение онлайн

Гордън неспокойно се размърда на стола си.

— Аз… виж, запази това в тайна.

— Естествено. Естествено.

— Получавам някои… странни… сигнали в един мой експеримент. Там, където изобщо не би трябвало да ги има.

Рамси отново присви очи.

— Ъ-хъ.

— Виж, зная, че съобщението не е много ясно. Просто части от изречения.

— Точно това и трябва да очакваш, нали?

— Да очаквам ли? От какво?

— От едно засечено съобщение, регистрирано от една от разузнавателните ни станции в Турция. — Рамси весело се усмихна. Кожата покрай сините му очи се набръчка и луничките му се сляха в едно.

Гордън докосна разкопчаната си яка, отвори уста и после я затвори.

— О, я стига — каза Рамси, развеселен от това, че е разкрил една явно тайна история. — Знам за всички онези строго поверителни глупости. Известни са на много хора. Правителството не е в състояние да поддържа достатъчно квалифицирани специалисти, които да се занимават с тях, затова наема консултанти.

— Аз не работя за правителството. Искам да кажа, извън ННФ…

— Естествено, не твърдя, че работиш. Как се казваше онзи от Министерството на отбраната? Джейсън, да. Там работят много умни момчета. Хал Люис от Санта Барбара, Розенблът от нашия университет, сериозни хора. Занимавал ли си се с онези междуконтинентални балистични ракети за Министерство на отбраната?

— Не мога да кажа, че съм се занимавал — нарочно тихо отвърна Гордън. „Което си е самата истина“ — помисли си той.

— Ха! Добре формулирано. Не можеш да кажеш, а не, че не си се занимавал. Как викаше кметът Дейли? „Да излезеш чист не означава непременно да се изкъпеш.“ Няма да те карам да издаваш източниците си.

Гордън откри, че отново дърпа яката си и забеляза, че копчето почти се е откъснало. Когато живееше в Ню Йорк, майка му трябваше да му ги пришива едва ли не всяка седмица. Напоследък беше забавил темпото, но днес…

— Изненадан съм обаче, че Съветите приказват за подобно нещо — промърмори Рамси, като че ли на себе си. Бръчките покрай очите му се бяха отпуснали и той отново се превърна в специалист по експериментална органична химия, който размишлява над проблем. — Те са доста назад в това отношение. Всъщност, на последната московска среща, на която присъствах, можех да се закълна, че са съвсем изостанали. Тъпчеха изкуствени торове за онзи техен петилетен план. Изобщо не се замисляха за такива сложни проблеми.

— Ами американските и английските фирмени наименования? — напрегнато попита Гордън, като се наведе напред. — Дюпон и Спрингфийлд. И това — „поради постоянна селскостопанска употреба басейна на Амазонка други места“ и така нататък.

— Да — призна Рамси. — Изглежда забавно. Не мислиш ли, че има нещо общо с Куба, а? Това е единственото място в Южна Америка, достъпно на руснаците.

— Хм-м — намръщи се Гордън и кимна сам на себе си.

Рамси се втренчи в лицето му.

— А, може би в това има някакъв смисъл. Самостоятелна акция на Кастро в Амазонка? Малко тайна помощ за хората в затънтените райони, която да направи партизаните по-популярни? Може да е така.

— Изглежда малко объркано, нали? Искам да кажа, другите места за неврообвивката на планктона и прочее.

— Да, това не ми е ясно. Може даже да не е част от същото предаване. — Той вдигна поглед. — Не можеш ли да вземеш по-добра транскрипция? Онези радиоподслушватели…

— Страхувам се, че това е най-доброто, което съм в състояние да направя. Нали разбираш… — многозначително прибави той.

Рамси сви устни и кимна.

— Ако Министерството на отбраната толкова се интересува, би трябвало да предостави подобна информация… Дразнещо е, нали? Тук трябва да има нещо.

Гордън сви рамене. Не смееше да каже нищо повече. Това беше деликатна игра — да оставя Рамси да си мисли, че става дума за шпионска история, без самият той всъщност да му е казал нещо, което би било чиста лъжа. Бе дошъл в химическия факултет, подготвен да изложи нещата както си бяха, но сега разбираше, че така нямаше да постигне нищо. По-добре беше да играе по този начин.

— Харесва ми — решително каза Рамси. Той шумно плесна с длан по купчината от изследвания на бюрото си. — Много ми харесва. Адски забавна загадка, пък и от нея се интересува Министерство на отбраната. Тук непременно има нещо. Смяташ ли, че от това ще можем да измъкнем финансова помощ?

Гордън трябваше да бие отбой.

— Ами, не… не съм мислил…

Рамси отново кимна.

— Добре, разбрах. Министерство на отбраната не дава пари за всяка свежа идея. Искат в отговор някаква работа.

— Да си заслужиш възнаграждението.

— Да. Някакви предварителни данни. Това е добро основание да разработим идеята. — Той замълча, като че ли мислено преценяваше графика си. — Вече ми хрумна как да започнем. Нали разбираш, не можем да го направим веднага. Имам много друга работа. — Рамси се отпусна на въртящия се стол и се ухили. — Прати ми ксерокс-копие на съобщението и ме остави да помисля, а? Обичам такива загадки. Придават вкус на нещата. Оценявам това, че дойде при мен.

— Аз също се радвам, че се интересуваш — промърмори Гордън. Усмивката му беше иронична и разсеяна.

14 януари 1963 г.

Караше по Пърл стрийт и постоянно удряше спирачките, щом пред него предупредително премигнеха рубиненочервени стопове. Движението ставаше по-натоварено едва ли не с всеки изминал ден. Гордън за пръв път изпита раздразнение към другите, които нахлуваха и изпълваха с шум това райско кътче. След като вече се беше настанил тук, струваше му се безсмислено тази земя да се развива повече. Той уморено се усмихна, когато си помисли, че вече се е присъединил към легиона от първи заселници — сега Калифорния бе тук, а другите хора бяха там. Ню Йорк беше по-скоро друга идея, отколкото друго място.

Пени я нямаше в бунгалото. Казал й бе, че ще закъснее поради коктейла в дома на Лейкин и наполовина очакваше да е приготвила лека вечеря. Той обиколи апартамента, като се чудеше какво да прави. Чувстваше се леко неспокоен и не можеше да си намери място след трите чаши бяло вино. Откри консерва с фъстъци и си похапна. Записките на Пени за литературния курс, който водеше, бяха грижливо подредени върху масата за хранене, сякаш беше бързала да излезе, без да има време да ги прибере. Гордън се намръщи — това не бе типично за нея. Листовете бяха покрити със стегнатия й, заоблен почерк, параграфите бяха обозначени като „става“ или „спорно“. В горната част на листа на едно студентско есе върху „Кафка и Христос“ тя беше написала: „Кинг Конг ли е умрял, за да изкупи нашите грехове?“. Гордън се зачуди какво ли означава това.

Реши да излезе и да купи малко вино и нещо за хапване. Определено нямаше намерение да си стои вкъщи и да я чака. Докато излизаше през вратата, забеляза, че на мекото кресло, на което обикновено седеше, е облегната платнена чанта. Той развърза въженцето за стягане и я отвори. Вътре имаше мъжки дрехи. Гордън се намръщи.

Изпълнен със странна енергия, той не се качи на шевролета си, а се насочи пеша към Уиндънсий Бийч. Огромни островърхи вълни се разбиваха в гладките морски скали. Гордън се зачуди колко време биха могли тези скали да устоят на постоянно разяждащия ги прибой. На юг неколцина кафяви като индианци тинейджъри се излежаваха край малката общинска помпена станция. Те наблюдаваха разбиващите се вълни в отпуснат унес. Някои пушеха къси цигари. Гордън не можа да изкопчи от тях повече от три думи, независимо от въпросите, които им задаваше. „Неразгадаеми туземци“ — помисли си той и си тръгна. На път към колата си по „Наутилус“ той мина под боровете, които бяха разкъсали тротоара — бетонът заобикаляше твърдата им кора като замръзнали вълни.