Чтение онлайн

Сандиландс сахиб, знаете, че аз съм писар на писма. Ние, писарите на писма, дочуваме някои поверително споделени неща — тайни, политика, загадки. Малко говорим, но доста знаем. Когато ние сме засегнати, споделяме знанията и страховете си. А страх съществува, голям страх по пазарите и в коридорите на губернаторската резиденция, че страната е на ръба на друг, по-мащабен бунт от онзи преди шейсет години. Тогава сикхите и британците се съпротивляваха заедно срещу метежниците. Ако се повторят страшните дни, сикхите пак ще застанат на ваша страна. Такива са те. Но мнозина се опасяват, че бурето барут е заредено.

— А искрата, която би могла да го възпламени? — попита Джо, вече сигурен в отговора.

— Детонатор. Дирята от убити мемсахиби. Вече се говори за това. Едно нещо липсва, сахиб. Кибритът. И именно него държите в ръцете си.

— Джо Сандиландс държи кибрита? — запита с рязък тон Нанси. — Какво искаш да кажеш, Наурунг?

— Иска да каже — поясни Джо, — че когато великият детектив от Скотланд Ярд завърши разследването си и обяви на губернатора на Бенгал, че пет английски дами, съпруги на офицери в доста голям кавалерийски полк, са били убити предумишлено от индийци или дори от един индиец, тогава ще последват репресии. Ще има показни арести, дори екзекуции. И когато командир на полка е отдаден и неумолим полковник като Прентис, кой знае колко далеч ще се стигне? На всички ни е известно с какво име се слави при извършването на отмъщения.

— И тогава ще последват отмъщения и реакции от страна на местните групи — каза Нанси пребледняла. — А служителите в Конгреса ще се възползват от размириците! Точно каквото им е нужно — да развеят бойното знаме пред лицата ни! О, Джо…

Наурунг, който стоеше смълчан по време на диалога, сега се обади с тих глас:

— Сандиландс сахиб казва когато завърши своето разследване. Може ли да разберем дали е взел решение да обвини индийци за тези престъпления?

Джо погледна трите опънати лица около себе си и поклати глава, усмихвайки се мрачно.

— Имайте предвид, че досега твърде малко съм сторил, за да оправдая професионалното положение и доверието, гласувано ми от губернатора. Спомнете си за прозвището, с което пресата назовава Скотланд Ярд — Дефектната полиция. Трудно е да работиш по стари случаи, неправилно разследвани от самото начало, случаи, при които не съм в състояние да използвам нито един от новите полицейски методи, които с такава гордост демонстрирах пред бенгалската полиция през последните шест месеца.

Наурунг кимна в знак на разбиране.

— Няма взети отпечатъци, няма определяне на кръвни групи, разпити от врата на врата, нито мрежа от информатори. Бях принуден да използвам старите прийоми, опиращи се на заключения и здрав разум… но нещо повече… — спря за момент, питайки се дали публиката му би възприела следващите му думи, но сетне се впусна да разказва: — По време на войната бях разквартируван с един много умен човек — начетен човек. Беше взел със себе си на фронта две книги — на един австрийски психолог, Зигмунд Фройд, и на един швейцарец, Карл Юнг. Аз бях грабнал творбите на Шекспир и „Ким“ на Ръдиърд Киплинг. Когато във войната няма внезапна шумна смърт, свистяща покрай ушите ти, става скучно и двамата с моя другар убивахме времето между атаките, като четяхме — аз — неговите, а той — моите книги. Не знам кой от двамата направи по-добрата сделка! Доста неща научих за психологията на подсъзнателното, за психоанализата и за развитието на характера. Моят приятел не вярваше в съществуването на злото и се смееше на полицейската теория за „криминалния тип“. Той смяташе, че човешкият характер се обуславя за цял живот — оформя се, ако щете — през първите седем години от неговото съществуване. Ако се родиш в мизерия и престъпност, много вероятно е не по твоя вина да израснеш беден и да имаш престъпно поведение.

Наурунгови го погледнаха внимателно и кимнаха. Наурунг-старши каза:

— В Бенгал имаме една поговорка: „Синът на раджата не си разменя обувките със сина на обущаря.“

— Именно — рече Джо и леко въздъхна. — Разглеждал съм също и един феномен в историята на престъпността в Европа и Америка, който започнал с убийството на пет жрици на нощта — пет проститутки — в лондонския Ийст Енд преди петдесет години.

Наурунг-старши слушаше с повишено внимание, а синът му кимаше енергично. Очевидно и двамата познаваха този случай.

— Джак Изкормвача? — попита Наурунг. — За убийствата в „Уайтчапъл“ ли говорите? Полицията така и не разкри тези престъпления, нали?

— Не — отговори Джо. — Но с помощта на моя приятел в окопите мисля, че проумях идентичността на Джак. Мотивът, струва ми се, е съвсем различен от поредицата убийства, която ние разследваме, но има общи характеристики. Тук не става дума за безумно нападение, извършено заради отхвърлена сексуална подбуда, а за старателно приложен модел на убийство. Жертвите са били избрани. Те не са случайно попаднали в полезрението на убиеца в моментите, когато той е обхванат от маниакален порив да изтребва. Навиците им са му били добре познати. Могъл е да ги проследи дори до техните бани, както е в случая с Пеги Съмършам, да ги убие и в миг да изчезне. Като Джак нашият убиец е имал възможност да изчезне лесно, защото си е бил вкъщи.

Когато проучвах случая с Изкормвача преди няколко години, попаднах на един документ или по-скоро писмо, адресирано до началника на Централния следствен отдел през 1888 г. от някой си доктор Томас Бонд, който бил доста заинтригуван от разследването на престъпленията, извършени от Джак Изкормвача. Бях поразен. В ръцете си държах словесен портрет на убиеца. Опитният доктор — като че ли направляван от магическа сила, стори ми се при първия прочит — беше описал неговия портрет — височина, тегло, характер, професия, адрес и състав на семейството. Да бях на служба през 1888 г., можех, прочитайки това писмо, да отида до „Уайтчапъл Роуд“ и да го сграбча за яката! При второто четене ме впечатли съвсем различно нещо. Докторът се опираше най-вече на здравия разум и вдъхновените разсъждения, използвайки информация от местопрестъпленията. И аз бих могъл да направя същото.

— Намекваш, че си разрешил нашата загадка? — попита Нанси.

Джо направи гримаса.

— Опасявам се, че вашата загадка е много по-сложна от случая с Джак Изкормвача! При него имаме един и същи начин на действие — използван е един нож, убийствата са извършени по едно и също време и на едно и също място и мотивът е натрапчиво очевиден. Убиецът е изпитвал необуздана и психопатична ярост към жените — определен тип жени.

— Искаш да кажеш, че се е опитвал да прочисти улиците? Да ликвидира проститутките? — запита Нанси.

— Не. Убеден съм, че той е предприемал акция. Смятам, че се касае за изблик на сексуално подтикната ярост срещу категория жени, които е имал основание да ненавижда. Мисля, че когато е накълцвал и умъртвявал онези жени, е бил воден от лични подбуди, произхождащи от детските му години. Вероятно е бил син на проститутка — мъжът със сигурност е бил клиент на убитите от него жени и навярно ги е познавал. Моята хипотеза е, че всъщност е живял с такава жена.

— Но нито една жена в нашата загадка не е била задиряна, сахиб, и всички са били убити по различен начин — вметна Наурунг.

— И ето кое прави престъпните деяния почти невъзможни за обяснения — каза Джо. — Да разгледаме мотивацията. Вече изключихме два от най-често срещаните мотиви — похот и финансова изгода. Съпрузите на дамите не са спечелили по никакъв начин от тяхната смърт. Остават ни четири мотива: ревност, елиминиране, отмъщение и убеждение.

— Е, ревността можем да я изключим, струва ми се — рече Нанси. — Нито една от тях не е давала повод за подозрение… Макар че за Доли Прентис не съм съвсем сигурна… Разправя се, че малко си е падала флиртаджийка… Но за другите не се носеха никакви клюки. Човек би си казал, че и петимата мъже обичали съпругите си и доста били съкрушени, когато те загинали. Никой от тях не се е женил повторно и според мен това е много важно, не мислиш ли?