Чтение онлайн

— Точно на това място е намерена — поясни Наурунг. — Тогава тук е имало храсталак и сега тук има храсталак.

Джо седна на стъпалото на колата и се озърна наоколо, опитвайки се да пресъздаде в ума си сцената отпреди единайсет години.

— Ужасна история! — отрони Джо. — Наистина не ми излиза от съзнанието… Какво има, Наурунг?

Индиецът се взираше в земята.

— Какво видя?

Нищо не съм видял, сахиб, замислих се за нещо, винаги съм си го мислил. Ще ви го споделя. На това място е необичайно да срещнеш кобра.

— Необичайно? Как така необичайно?

— Не е била кралска кобра. Понякога тя се среща в джунгли като тази, но в случая е била обикновена индийска кобра — Нага нага. Тя не се среща на открито. Ще попаднете на нея там, където може да си намери любимата храна — плъхове и мишки. А плъховете и мишките живеят близо до домовете на хората в хамбари и градини. Където има мишки и плъхове, има и кобри — но не и тук. Във всяко село ще се натъкнете на кобра. За някои те са свещени животни. Ще видите кобра в селския храм — селските свещеници ги хранят с мляко…

— Какво искаш да кажеш, Наурунг?

— Искам да кажа, че аз си представям по друг начин случката. Пред погледа ми изплува тази жена, която не е добре със здравето, идва дотук и кляка скришом зад храст, понеже съм сигурен, че тук винаги е имало храст. Някой изскача от джунглата с кобра в ръка…

— В ръка? — попита ужасен Джо.

— О, да — продължи Наурунг, — аз не мога да хвана кобра, но мнозина могат. Ако я хванеш точно зад главата, тя ще се гърчи и ще се извива, но за ловеца няма никаква опасност, щом я държи здраво за главата и я пъхне в чувал. Познавам шестима, че и повече индийци, дето го умеят това. Той се приближава до мемсахиб. Тя е поразена, тя е шокирана, тя е ужасена. Той държи змията в ръка и я хвърля срещу нея. Била е ухапана тук — рече Наурунг, сочейки левия си бут. — От тук отровата бързо стига до сърцето. Умира за секунди. Ужасно е, но мисля, че така е станало. А след това, понеже той е много лош човек, стои и я гледа как умира и щом горката жена издъхва, отсича главата на кобрата и изчезва в джунглата. Толкова пъти съм си представял тази сцена. Сега съм тук и смятам, че това е истината.

— Господи! — възкликна Джо. — Мисля, че си прав! Звучи напълно възможно. Не знаех тези неща за кобрите.

— Аз ги знаех — каза Нанси, — но не бях направила връзка с престъплението. Наурунг, трябва да хванем този човек.

— Той е умен — заключи Наурунг. — Много е умен. Сега, след като знаем, че го има, ще го заловим.

— Още нещо Наурунг — вметна Джо. — Чувал ли си за бял човек, за сахиб, който знае как да хване и да държи една кобра?

Наурунг сведе поглед към ботушите си и бавно отвърна:

— Не, никога не съм чувал за такъв човек.

Сепнати, те се качиха отново в колата и се върнаха на главния междуградски път в посока към Калкута. Въпреки че Наурунг енергично натискаше тромбата, бавно напредваха по осеяния с дупки път, задръстен от хора и животни, вдигащи облаци прах, и Джо откри, че по индийските шосета дори и пакардът на управителя даваше път на крави и слонове. Раздрусани и схванати въпреки комфортното подскачане, в късния следобед те зърнаха приятната зелена шир на площада, успокояващата осмоъгълна грамада на Форт Уилям и множеството мачти и комини на кораби по реката отвъд форта. Тръгнаха на север по „Чауранги Роуд“, очите им се заслепиха от яркия блясък на побелелите дворци по пътя и Джо с изненада установи, че след четиридневното си отсъствие в провинцията познатият град му вдъхна спокойствие. Наурунг спря колата.

— Ето че пристигнахме — каза Нанси. — Тук трябва да слезеш. Можеш да се ориентираш, нали? Службата на Кармайкъл се намира някъде на тази улица — ето, записала съм ти адреса. Наурунг ще ме закара до болницата, където имам среща с Форбс, и пак ще се видим за чая. Само че като свършиш с Кармайкъл, вземи рикша до хотела.

Наурунг бе нетърпелив да поеме по свои дела и попита дали би могъл да бъде извинен, когато накрая ги беше оставил в резиденцията, като заяви, че ще прекара нощта у свой роднина. Щом двамата с Нанси тръгнаха в обратната посока към болницата, Джо ги отпрати с махване и насочи мисълта си към Харолд Кармайкъл, някога заместник-командир на бенгалските сиви, някога съпруг на Джоун.

Британска Индия не ходи често пеш, но натъжен от представата за измъченото лице на Джоун Кармайкъл, Джо реши да извърви пеш разстоянието до службата на Кармайкъл по „Чауранги“. Докато минаваше край разкошните някога вили на предишни набаби — много от които представляваха по-скоро дворци, отколкото вили, — той забеляза, че колкото по-навътре в улицата навлиза, по-сложни ставаха разклоненията на големите къщи.

В началото бронзовите табелки дискретно съобщаваха присъствието на банки, застрахователни дружества, калкутските кантори на световноизвестни търговски къщи, инженери, архитекти и адвокати. Но скоро с нарастването на номерата табелките се смалиха. Бронзовите отстъпиха място на табелки от картон. Увеличиха се бутоните за електрическите звънци. Имената се появяваха на прозорците на горните етажи, външните врати стояха отворени. Хвърчила кръжаха във влажния въздух, а гарвани кълвяха ронещи се корнизи. Номерата станаха трицифрени.

След като повървя около двайсет минути, движейки се под сянката на колонадите — когато успяваше да удържи тълпите да не го избутат на улицата, — Джо се озова пред номер 210. На вратата на номер 210 имаше не по-малко от двайсет имена, някои от тях бяха гордо изписани върху нови табелки, повечето върху картончета и сред тях — след дълго търсене — той откри „Кармайкъл, Попатлал и Мандавия, внос на елитни вина, бира, спиртни напитки и др.“. Без особена надежда той натисна бутона на електрическия звънец. От тъмнината се появи индиец, който веднага го заговори. Джо повдигна рамене и се усмихна, посочи към картонената табелка на Кармайкъл и погледна въпросително, което предизвика нов поток от хинди, но накрая индиецът услужливо посочи с ръка мрачното стълбище.

Докато се качваше, от вратите изскачаха глави и го зяпаха с любопитство. Униформен полицай от Скотланд Ярд не се срещаше често в тази част на „Чауранги“.

Най-накрая стигна до отворена врата, през която видя облечен в бяло човек да седи на бюро и без да бърза особено, да пише в бележник пред себе си. Мъжът имаше оредяваща коса и сиви мустаци, които навремето бенгалските кавалерийски офицери вероятно носеха по устав или най-малкото по желание. Яката му, някога колосана, сега лежеше на бюрото до него, а ризата му беше разкопчана около врата. Голям меден пепелник бе пълен с угарки от пури. В кошчето бяха изхвърлени две празни бутилки от уиски, а друга, наполовина пълна, стоеше до него. В махагонов шкаф срещу вратата се намираше хладилник „Колониал“, използван за нуждите на сухопътните войски и военноморския флот, но вратата беше отворена и съдържанието му — изчезнало.

На стените бяха наредени фотографии, повечето, забеляза Джо, на бенгалските сиви, но с петна и лекета от влага, а бързо и шумно профучаващи мухи бяха проникнали в тях и загинали зад стъклото. В човека пред Джо не бе останало много, което да напомня за спретнатия майор от кавалерията.

Джо почука плахо на вратата, а сетне, след като не получи отговор — по-строго. Бе посрещнат със сприхаво „Да?“. Слагайки шапката си под мишница, той влезе в стаята.

— Майор Кармайкъл? — попита той. — Казвам се Сандиландс.

Кармайкъл вдигна поглед.

— Сандиландс! Боже господи! Три часът ли е вече? О, съжалявам! Доста натоварен ден. В тая проклета работа задачите валят една след друга… ама влезте, моля ви — той се изправи на крака и протегна влажната си и космата ръка. — Странна е тази част от деня — каза той. — Май е твърде рано, а може би твърде късно да ви предложа едно питие, но надявам се, че няма да ми откажете. Сигурно си мислите, че при тази влажност не е необходимо непременно да пием повече течности, но всеки ще ви каже, че не е така, затова заповядайте.