Чтение онлайн

Те се спогледаха. Не последваха въпроси, но и на двамата им мина една и съща мисъл през ума.

Слуга в ливрея стоеше учтиво в горната част на стъпалата, а покланяйки се от тъмното, айята се появи, пое под крилото си Нанси и бързо я поведе нагоре с твърде пресилено благоразположение, докато слугата насочи Джо към ред стъпала. С крайчеца на окото си видя Нанси да изчезва нагоре по друг ред стъпала и с ирония се зачуди дали чичото нарочно ги беше настанил на порядъчно разстояние един от друг.

За човек, свикнал с пощенската станция в Паникхат, стаята, в която го заведоха, беше невероятно луксозна. Мраморен под, мраморни стени, резбована рамка с мрежа на вратата към обширния балкон, легло, което би могло да побере четирима, баня с течаща вода, а на мястото на шапковидното приспособление, към което беше привикнал, имаше истински клозет с надпис „Джон Болдинг, Лондон“. Във вдлъбнатина на махагоновата седалка бе закрепена ръкохватка от слонова кост, на която бяха изписани думите: „Повдигни, за да пуснеш водата.“ На тоалетната масичка намери друга бележка, на която с леко разкривен почерк пишеше: „Вечерята ще бъде сервирана в седем часа. Този човек ще ви упъти.“ Джо се поклони на „този човек“, който чакаше, за да го обслужи, и му разреши да напълни ваната.

Подготвяйки се за вечерята си с губернатора, на връщане по „Чауранги“ Джо се беше отбил в магазина на сухопътните войски и военноморския флот и си бе купил бяла парадна куртка и тъмносин пояс. Нямаше ни най-малка представа какъв би бил подходящият цвят за полицай от Скотланд Ярд, но сметна, че с тъмносиньото не би сбъркал.

Избръснат и изкъпан, облечен с помощта на прикрепения към него слуга, Джо се огледа във високото огледало в подвижна рамка. Обезпокоително се развълнува и въодушеви при мисълта за вечер, прекарана насаме с Нанси. Насаме, тоест без да се броят грижите на шестимата или малко повече прислужници. Той излезе на балкона, за да събере мислите си, наслаждавайки се на внезапно спусналия се здрач и на вечерния вятър, духащ откъм река Хуглия на юг. И подпъхвайки по стар навик носната си кърпа под ръкава и слагайки табакерата в джоба си, тръгна, следвайки своя водач, през лабиринта на голямата къща. Надолу по стъпалата, през обширна стълбищна площадка, нагоре по други стъпала и после на веранда с панорамен изглед към града. През верандата се отиваше до хладен балкон, осветен от лампа, и маса с колосана бяла покривка и сребърни прибори, на която бяха запалени свещи.

Джо подпря ръце на парапета и се взря в тъмната градина, вдишвайки нощните миризми. Миризми, които изведнъж се изостриха. Той се обърна — на вратата стоеше Нанси. Тя бе облечена със сребристосива копринена вечерна рокля, която за негово недоумение едновременно прилепваше заинтригуващо в горната част и се вееше кокетно около коленете. Слаба, стройна и пламенна, тя притежаваше изяществото и непосредствеността на лунен лъч, помисли си той мечтателно. Забравяйки за тихо стъпващите слуги, той протегна ръце и щом тя се приближи, я притисна по-близо до себе си и я целуна по бузата.

— Ммм… В ръцете си държа духа на градината — прошепна той, дишайки дълбоко.

— Глупости! — възкликна Нанси, отдръпвайки се. — Чиста проба парижки! Мадмоазел Шанел би се засегнала, ако можеше да чуе, че характеризираш новия й парфюм като ухание от източна градина. Той би трябвало да възкресява спомени от Париж през пролетта и всякакви такива неща!

— Е, няма да кажа, че изглеждаш чудесно — рече Джо, — защото предполагам, че вече го знаеш, но въпреки това ти ме омагьосваш. Забелязвам, че чичо ти ни е настанил в двата противоположни края на двореца. Много подходящо, струва ми се.

Нанси се изсмя.

— Ако правилно съм разбрала, ти си се качил по ред стъпала и си завил надясно. Прекосил си една зала и си завил наляво. Там си намерил спалнята си. Не осъзнаваш обаче, че аз направих същото в обратната посока и макар да изглежда, че са в противоположните краища на доста метри разстояние, нашите спални всъщност са много близо една до друга.

— Аз съм смаян! — възкликна Джо.

— Гледай да се отмаеш — рече Нанси — и нека опитаме чичовия „Ниърщайнер“, докато чакаме вечерята. Виж — какво ще кажеш, — чичо никога не би направил нещо толкова обичайно като това да сервира виното с бутилката — ниърщайнерът е прелят в гарафа, както подхожда на масата на един джентълмен. Този чичо, колко е старомоден!

Виното бе великолепно, вечерята, която последва — превъзходна, включваща консервирана (но вкусна) супа от костенурка от Лъсти от „Ковънт Гардън“, риба хилса в сос от тамаринд 29 , пиле, сервирано с много зеленчукови гозби, плато с ориз и внушителен сладкарски макет на Тадж Махал, придружен от мангов сладолед.

— Кажи някоя добра дума от мое име — рече Джо, когато невероятната им вечеря приключи, а Нанси се обърна към келнерите и им каза нещо. Всички присъстващи приеха похвалите й със сияещи усмивки и многократни поклони с прилепени пред гърди ръце.

— Господи! Завиждам ти — подхвърли Джо. — Колко губя от това, че не мога да говоря и да разбирам. Колко време ще ми отнеме, как мислиш?

— Не знам. Като малка — когато бях бебе родителите ми непрестанно бяха заети и аз говорех повече със слугите, отколкото с тях. През първите пет години от живота ми съм говорила повече хинди, отколкото английски. Когато бях на училище в Англия, а дори повече по време на войната във Франция, аз сънувах на хинди. И мога да кажа, струва ми се, че през първите ми седем години се чувствах напълно щастлива — непрекъснато — и щом ме откъснаха от езика, само една мисъл имах в главата си: „Кога ще се върна в Индия?“ В неприятни моменти си шепнех „Индия“. Дадох си детска тържествена клетва, че е само въпрос на време, преди да се върна пак вкъщи.

— И са те отскубнали от всичко това и са те пратили на училище в Англия? Ужасно!

— За мен наистина беше ужасно. С всеки се случваше. На никого не му минаваше през ума да се оплаква. И все още е така. Макар че аз извадих късмет. Изпратиха ме у дома на училище в Челтънъм. В едно училище, специализирано за изгнаници като мен. Пътувах с две приятелки, които бяха в абсолютно същото положение. Мини да Суза и Кейт Бромхед. Не знам в кой английски пансион щяха да ме пратят, ако не бяха те. Сигурно сме били доста досадни! Всяка от нас по различни причини бе заточена и съкрушена. Превъзмогвахме отчаянието, като си създадохме малък енклав. Говорехме помежду си на хинди и доколкото ни позволяваха ограниченията, си разменяхме бележки на хинди. Понякога някоя от нас се преструваше, че не разбира какво казва учителят и друга го превеждаше. Чудно е как изобщо сме имали приятели!

— Според мен са ви приемали за много екзотични — допусна Джо. Представи си трите бледи малки момичета, с тънки крака и големи очи, правейки всичко възможно в това чуждо обкръжение да се отделят под индийски флаг.

Нанси продължи, а в това време бе сервирано кафето:

— Дори си направих календар и зачерквах всеки изминал месец, седмица или ден до момента, в който щях да се върна вкъщи. Но когато броят на дните до края стана поносимо малък, сполетя ни ужасен удар. Войната. Изведнъж всичко коренно се промени. По това време родителите ми бяха в Англия в едногодишен отпуск. Баща ми се върна в Индия, където го чакаше полкът му. Ние — трите вещици, както наричахме себе си — проведохме сериозно съвещание в салона на училището, толкова добре си го спомням. Решихме да се изучим за медицински сестри. Не можеш да си представиш какви усложнения създаде това решение! Но ние бяхме упорити, следвахме целта си и накрая станахме трите най-невинни в света сестри от Червения кръст.

Бяхме разбрали, че във Франция има индийски войски. Сметнахме, че ако сме хитри, бихме могли да отидем при тях и да се грижим за тях. Написахме писмо до Военното министерство, в което попитахме дали не се търсят медицински сестри, говорещи хинди — „какво ще кажете“? Очевидно ръката на някой стар индиец в министерството бе посегнала към писмото ни, защото — воденичното колело се въртеше бавно — един ден се озовахме на един военен кораб на път за Св. Омер. Британска полева болница. Струваше ни се, че сме умрели и сме се пренесли в рая! Обичахме униформите си, обичахме уважението, което ни оказваха момчетата, и нямахме нищо против възхищението на нашите съученички, останали в Англия. Получих писмо от татко, в което той пишеше: „Браво на теб, моето момиче! С мама се гордеем с теб!“ Горкият човечец! Не му бе писано да се гордее дълго. В Сринагар, където се намираше татко, върлуваше холера, и преди да успее отново да ми пише, двамата с мама починаха.