Чтение онлайн

— Каква глупост! Хората не влизат в полицията, за да вършат добро!

— Не съди за всички ни по примера на Бълстроуд! Но донякъде си права. Нещо друго ме принуди. Бях ранен в окопите — простреляха ме в рамото.

— Забелязах! Някой добре те е закърпил.

— Но докато бях далеч от фронта и се възстановявах, си имах занимание. Дадоха ми да върша разузнавателна работа. Разпити на затворници. Открих, че доста добре се справям, и като се възстанових, исках да продължа. В полицията имаше голямо раздвижване след войната. Всеки си представя приветливи, но строги ченгета със сини фуражки, които хокат момченца, защото са крали ябълки, но съвсем не е така. Има толкова много промени, толкова много подобрения — вземане на отпечатъци, телеграфни съобщения, отряд за бързо реагиране, а аз искам да съм там, в предните редици, и да насочвам силата в правилната посока!

— Божичко! Не бях осъзнала, че си такъв мисионер!

— Мисионер? — изсмя се Джо. — Според мен е време полицията да спре да бъде слуга на аристокрацията и да стане пазител на обществото, а това звучи много помпозно, затова, предполагам, че си права. Аз съм нещо като обществен мисионер.

— Когато са те изпратили в Бенгал, сигурно си се чувствал така, сякаш се връщаш назад във времето?

— Много ми харесва работата с бенгалските полицаи. Те са умни, ревностни и действени. Нищо повече не бих желал да взема със себе си в Лондон освен взвод сикхски офицери! Дай ми двайсет Наурунга! Това би разтърсило правителството!

— Значи времето ти тук не е било напълно пропиляно?

— Не. Изведнъж се озовах притиснат в обятията на мургава чаровница с намерението никога да не се върна. Имам предвид… в житейския си път човек не попада на неземна нимфа на всеки ъгъл. Възползвай се от случая възможно най-добре, бих казал — рече Джо весело. — Има ли още нещо, което мога да ти кажа за Сандиландс от Дръмолбин?

Нанси го изгледа изпитателно, усмихна се и поклати глава с необичайно смущение. Пришпори понито и подкара напред, като остави Джо да съзерцава стройната й фигура през присвити и замислени очи.

Когато влизаха в Паникхат в късния следобед, въздухът застина, небето стана по-нажежено, докато изпепеляващото слънце клонеше на запад, а кълба дим от кухненски огньове се извиваха и образуваха пелена над местния град.

Джо погледна към Нанси — зачервена, изгоряла от слънцето и разрошена.

„Дали да й кажа — чудеше се той, — че има две разкопчани копчета, а етикетът на блузата й се показва? Май е малко неловко. Андрю може да е най-прекрасният човек, когото познавам, и понякога си мисля, че наистина е такъв, но освен ако не е глупак, какъвто смятам, че не е…“

Нямаше нужда да се безпокои. Когато влязоха в двора на Дръмънд, коняр дотича, за да вземе конете, а слуга веднага донесе на Нанси бележка на сребърен поднос. Тя набързо я прочете и каза:

— О, колко жалко! Викат Андрю в Гхошпур. Явно се е разпалила кавга между земевладелец и някой от арендаторите му. Няма да се върне преди залез. Да ти предложа питие, Джо?

Джо вежливо отказа, облекчен, че все още не му се налага да погледне Андрю Дръмънд в очите, и се запъти към пощенската станция. Продължи по пътя си, като водеше Бамбук и се стараеше да се движи по сенчестата страна на улицата. Мислите му бяха прекъснати от бърз конски тръс, приближаващ зад него, и от властен женски глас.

— Добър ден, инспекторе! Или добър ден, Джо — тъй като официалният етикет явно е запратен по дяволите.

Джо се обърна, за да срещне хитрия поглед на госпожа Китсън-Мастърс. Последното нещо, което би направил, след като на косъм беше избегнал проверката на Андрю, бе да се озове под изпитателния взор на Кити. Усмихна се и се поклони.

— Кити! — каза той. — Точно човекът, когото най-много исках да видя!

— Изглеждаш така, сякаш си имал изтощителен ден — рече тя.

— Така е. Към вас ли си се запътила, Кити? Добре. Ще те придружа, ако ми позволиш.

— Интимност срещу интимност! С удоволствие ще те приема.

Тя продължи, а Джо я последва зад ъгъла, по „Кързън Стрийт“ и по алеята пред къщата й.

— Кажи сега как мога да ти помогна в разследването. Предполагам, че идваш във връзка с разследването, въпреки че бих предпочела да си мисля, че ме търсиш заради очарователната ми компания.

— И двете — каза Джо, докато се настаняваше на верандата, а на масата между тях се появи кана лимонада. — Въпросът изглежда твърде странен, но — доколкото ти е известно — Алиша Симс-Уорбъртън имала ли е страх от вода, страх от удавяне? Имам предвид дълбоко насаден, а не обикновен страх?

Кити го погледна учудена за момент, след това отговори бавно:

— Да, в интерес на истината, страхуваше се от вода. Около пет-шест дни преди да умре, празнувахме Седмицата на Паникхат… Базата устройва много забавления, за да отбележи края на работната година, преди хората да започнат да се оттеглят към хълмовете, идват посетители от други бази — ти за малко го пропусна този път, — а през онази година някой бе организирал регата по реката, точно зад дома на Гайлс. Бяха го нарекли „Хенли на Хуглия“ или нещо подобно. Местните селяни са изключителни лодкари. Бяха осигурили лодките, бяха ги украсили с цветя и всички се забавляваха чудесно… освен Алиша! Категорично отказа да се включи. Спомням си, че направо прекали с глупавото си суетене. Не искаше и да стъпи в лодка. Да, прав си, Джо. Фобия — мисля, че така би го нарекъл.

— Точно така бих го нарекъл. А Доли Прентис страдаше ли от някаква фобия, по-точно имаше ли фобия от огън? Страхуваше ли се от огън? Имам предвид необичайно силно? Може да е от значение, ако се е страхувала.

Кити помисли малко.

— Не. Съжалявам, Джо. Никога не е споменавала — каза тя накрая. — Разбира се, огънят си е опасен, а ако имаш сламен покрив, както много от нас, това е постоянна тревога. Всички се страхуваме от огъня и в това няма нищо необичайно. Но ти търсиш нещо повече, нали? Нещо паническо? Не помня Доли някога да е споменавала… Нека си помисля пак… О! Разбира се! Да! Кофите! Никога не сме говорили за това, въпреки че някои от нас го намираха за твърде странно тогава… В коридорите в къщата на Доли бяха наредени кофи с вода, противопожарни метли и всякакви такива неща. Държаха кофа дори зад вратата в гостната. Да, това със сигурност е необичайно поведение, нали? Мислех си, че трябва да е някоя от чудатостите на Гайлс — а те не са хич малко, бог е свидетел — затова се въздържах от коментар. Но както ти е известно, в новия му дом няма кофи с вода, така че вероятно си прав. Защо питаш, Джо?

— Пет от пет — каза мрачно Джо.

Той доста неуверено й обясни, като считаше, че хипотезите му звучат някак абсурдни. Но Кити не смяташе така. Замислена върху думите му, тя каза:

— Това наистина е зловещо. И наистина доказва, че зад всичко стои дяволски ум. Болен мозък. Зъл гений — тя се подвоуми. — Но чий мозък? Джо, цял Паникхат трябва да е знаел по онова време — за кофите имам предвид. Доколкото си спомням отпреди дванайсет години, много хора ще са били наясно по онова време. Не ти помогнах много, нали?

— О, напротив — каза Джо. — Фобията на Доли я нарежда категорично сред жертвите. Сега съм сигурен, че всяка мемсахиб е била убита може би не заради, а според своите страхове. Това е общ фактор, но не общият фактор, който търся. Има и още нещо — нещо ужасяващо, което се спотайва незабелязано.

Тъмните и едва доловими утринни фигури в джунглата, вървящи редом с конете, но оставащи скрити, бдящи, отново преминаха през съзнанието му и той потръпна.

— Джо, време е да вървиш и да си вземеш вана — каза Кити с по-нежна нотка в гласа. — След това евентуално вечеря в Клуба, здрав сън и може и да се събудиш с отговор в главата си.