Чтение онлайн

За миг Прентис го изгледа с непресторена почуда.

— Жена ми? Говорите за смъртта на жена ми? — той се засмя ядно. — Жена ми! О, боже! Сандиландс — при цялата ви лустросана вещина, при цялото ловко перчене с полицейските методи, при всичките въпроси и отговори, в края на краищата вие си оставате трудолюбив лондонски полицай, а в тази ситуация въображението ви е колкото на един кокер-спаниел — или на един Бълстроуд! Питам се какво знаете вие за живота? Имам предвид живота извън пределите на Уимбълдън, извън Белгрейвия, извън английските графства, където ходите на лов? Абсолютно нищо!

Инспекторе, ще ви го кажа — вие сте патетичен! Не си представям как сте допускали, че моята цел е Дики Темплар. Вече трудно ми го побира умът как сте могли да смятате, че аз скърбя за Доли!

Ненадейно Джо седна на един стол и двамата се гледаха втренчено през бюрото, без да продумат, докато Прентис не продължи:

— Колко често съм чувал фразата — „Вечерта на трагедията“… „Смъртта на съпругата ви“. Никой, англичанин или индиец, не беше обърнал внимание или не беше за помнил факта, ако наистина го е забелязал, че Доли не е умряла сама.

— Чхеди хан — прошепна Джо.

— Да — грубо рече Прентис. — Чхеди хан. Започвате ли да разбирате?

— Какво за него? — попита полицаят. — Според това, което съм чул, той е умрял, мъчейки се да спаси жена ви и нека Бог да го прости. Какво се опитвате да кажете?

— Нищо не се опитвам да кажа — отвърна Прентис, обзет от внезапен гняв. — Казвам ви, ако имате уши да чуете, че Доли не представляваше нищо. Нищо! В най-добрия случай тя беше безразборна малка развратница и заслужаваше да умре. Умря, както често бе живяла — пияна! Не бих жертвал и куче да я спаси и не бих си загубил от съня, за да отмъщавам за нея. Но… — той изрече бавно имената, сякаш произнасяше литания: — Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и Темплар онази вечер „вечерта на трагедията“, ако така желаете да я наричаме, къде са били те? Пияни и безучастни? Били са на няколко минути път с конете. Появата им, дори само шумът от пристигането им е щял да изплаши бандитите, преди да успеят да нанесат големи поражения. Ако се бяха размърдали, когато е била дадена тревогата, стига да са имали мъжество, чест — честта както на север я разбираме, — щяха да пролеят кръвта си, за да го спасят. Но те са го оставили да умре! Дори не са знаели, предполагам, че са го оставили да умре. Но годините се натрупаха, много време измина и всеки от тях си плати. Всеки бе осъден да страда от тежка загуба, докато е жив. А сега Темплар! Героят от гурките! Сега Темплар си получава заслуженото.

— Вие сте луд — каза Джо. — Вие наистина сте луд. Това е лудост! Деменция!

— Луд? Можете да казвате, че съм луд, можете да ме смятате за луд, но Чхеди хан беше любовта на живота ми. Той бе чист и невинен. Той бе прекрасен. Обичаше ме и аз го обичах. Всичко бях готов да направя за него. Нищо не бе в състояние да придаде по-голям смисъл на живота ми от възможността да умра за него. Той ме изпълваше с радост, изпълваше ме с надежда, изпълваше ме с обещание за живот, който щеше да се открие пред нас, но така или иначе, а и заради тяхното нехайство, той умря с пияна жена в прегръдките си, сам и в мъка! Как да простя на онези, които ми го отнеха? Той ме окриляваше! Доста месеци минаха, докато се реша да повярвам, че си е отишъл, а годините не притъпиха болката от загубата.

Джо слушаше поразен.

„По-голям пущун от пущуните“ — отново чу гласа на Кити. А сега пред него стоеше член на племе, безжалостен, непреклонен, убеден в правотата на своите деяния. Орловият му профил, тъмните му очи — с наочници и зорки — превръщаха в безсмислица изтънчената английска реч.

— И сте възпитан да мислите по този начин — като пущун — в детството си? — попита Джо. — Хората казват: „Както извиеш фиданката, така ще порасте дървото.“ Извратен. Завинаги извратен.

— Въпреки всичко полицай! Минути преди смъртта, Сандиландс, вие все още се опитвате да разбирате — той се усмихна състрадателно. — И отново напълно се проваляте!

Той замлъкна, чудейки се, опасяваше се Джо, дали да го гръмне от скука и да приключи с тази история, или да се подаде на порива, който полицаят беше срещал толкова често при убийците, порива да обясни мотивите си. Да разкрие пред някого, дори пред арестуващия го офицер, своите натрапчиви импулси. Убийците действат в уединение, на никого не могат да се доверят, не са способни да оправдаят постъпките си и в момента, в който бъдат разобличени, те изпитват непреодолимо желание да разкажат историята си. Той съзря тази нужда у Прентис.

— Нищо чудно, че хората ви вземат за индиец — каза Джо. — Добре ви познавам — разговаряхме няколко пъти, — но даже аз бих се затруднил да ви отлича от истински индиец…

Прентис издаде кратък възклик в знак на присмех.

— Глупак! — изруга той. — Не проумявате, нали? Вие сте схватлив колкото онзи тъпак полицейския началник, когото Андрю държи на служба. Лековерният идиот два пъти ме разпитва и всеки път забелязваше единствено мургавата кожа, жълтия и пепеляв слой, кастовия знак и чалмата. Аз наистина съм индиец! Наполовина индиец по-точно. Баща ми беше англичанин, а майка ми, истинската ми майка — от пущунско племе, пахари 42 , от планината.

Джо го зяпна удивен. Какво беше казал Наурунг-старши за разпита на лодкаря? „Той беше индиец, сахиб, до мозъка на костите си.“

С припрян жест Прентис нави единия ръкав на провисналата си риза до подмишницата, показвайки мускулестата си ръка.

— Няма нужда от боя! Ако застана гол пред някой англичанин, той ще види индиец. Не ми беше трудно да се доближа до онези глупави, слепи англичанки. Видят ли мургав човек, те извръщат очи, за тях той е по-незначителен от мебел.

Тонът му бе остър и Джо на мига се възползва от това.

— Не харесвате, струва ми се, мемсахибите? Никакво съжаление не сте проявили към жертвите си, дори бих казал, че сте изпитвали значително удовлетворение да ги убивате.

— Не съм ги харесвал ли? Аз ги ненавиждах. Вероятно знаете за очарователната английска традиция джентълменът да зареже индийската си любовница, щом най-накрая се ожени? Когато баща ми се оженил за една жена, току-що пристигнала от Англия, той изгонил майка ми, въпреки че продължил да я посещава. Англичанката, задоволявайки всичките му потребности, не му родила децата, които той искал да има. Аз съм роден от пущунска майка и у баща ми се породило жестокото желание да накара жена му да ме припознае като неин син. Бяхме разквартирувани в много отдалечен военен пост в далечния северозапад и малцина знаеха, а нямаше и на кого да кажеш за измамата. Истинската ми майка бе принудена да ми стане айя и аз израснах до нея, обичайки я и обичайки пущунския начин на живот. Английската ми майка ме мразеше, естествено, и правеше всичко възможно, за да помрачи живота ми. Действително беше твърде находчива в жестокостите си.

— „Дайте ми едно дете през първите седем години от живота му и то е завинаги мое“ — цитира Джо. — Кой го беше казал? Йезуитите, нали? И по същия начин омразата и страховете, придобити в тази крехка възраст, ти влияят, докато си жив.

— Кого цитирате? Фройд? Юнг? Сандиландс? Спестете ми психологията! Просто ще ви кажа, че англичанките с техните бели лица, със злия си език и с лентяйството си се превърнаха в анатема за мен.

— Но сте се оженили за Доли?

— Взех си съпруга, за да израсна в кариерата, Сандиландс.

— Ами Мидж? — едва посмя да попита Джо.

— О, мисля… не, напълно сигурен съм… че е моя дъщеря, ако за това намеквате. Но детето, което износваше Доли, когато умря… хм, кой знае?

— Но жените, които сте убили — рече натъртено Джо, — всяка по различен начин и всяка по най-ужасяващия за нея начин…?

— И пак забравяте за Чхеди хан! Ние го измъкнахме от горящо в пламъци село и страхът от огън си остана у него до края на дните му…

В съзнанието на Джо изплуваха редиците от кофи, наредени от двете страни на коридора в изгорялата къща.