Чтение онлайн

Нанси стана рязко, а Андрю много внимателно остави чашата си с кафе. И двамата не продумаха.

— Опитайте се спокойно да си спомните и ни разкажете какво точно се случи онази нощ. Изключително важно е, както подчертах.

Дики мълчеше, а изражението му бе сериозно. Най-после отрони:

— Важно за кого? За вас?

— За мен да, със сигурност, но най-вече за вас самия.

— Хм, доста загадъчна е тази история. И, честно казано, не бих се връщал към нея с удоволствие. Но щом искате да разберете, май по-добре да ви разкажа… Прентис е, нали? Проговори ли? Той ли ви помоли да разровите всичко отново? Да не би да се опитва да го използва, за да ни скара с Мидж?

Джо поклати глава.

— Прентис нищо не ми е казвал. Доколкото знам, с никого не е говорил за това. Просто се опитайте да си припомните събитията от онази вечер.

Дики замълча за момент, концентрирайки се върху миналото.

— Онази вечер бяхме петима в столовата. Повечето се бяхме отказали да ходим на някакво ужасно събитие по случай седмицата на Паникхат — среднощен пикник, струва ми се — Темплар потръпна. — Да те изядат жив комарите, докато си хапваш сандвичи с краставички и пиеш топло шампанско за мен не беше най-добрият начин за забавление. Както и да е, сега ми се иска да бях отишъл… Бяхме в столовата, някои доста пияни — не, някак парализирани, бих казал. Аз не бях. Всъщност беше ми писнало от всички. Не харесвах сивите офицери, а и те не ме харесваха. Бяха приели ужасната практика да не говорят с младши офицери и не очакваха младшите офицери да говорят с тях, освен ако те не ги заговорят. Много от военните се държаха така, особено кавалеристите. Бяха ми омръзнали. „Превзети, надути глупаци с лоши маниери“, си мислех аз на зрялата възраст от осемнадесет години! Излязох по малка нужда, за да се махна от тях и поглеждайки през прозореца, видях, че проклетата къща бе в пламъци. Дали някой го забелязваше? Не, доколкото успях да видя. Поемайки дълбоко въздух, се върнах и им казах. Докато те се напиваха безпаметно, базата се бе запалила. Какво щяха да направят?

Е, ако щете вярвайте, но това, което мислеха да направят, беше едно абсолютно нищо! Нахокаха ме, че съм ги известил! От младшите офицери очевидно не се очакваше да се втурват да съобщават за пожар. Беше ги грижа дотолкова, че да излязат на верандата и да се уверят, че врявата — по това време се чуваха и изстрели — идваше от къщата на Прентис. Това ги разсмя. Всички го мразеха, струва ми се, по една или друга причина и просто си стояха там и наблюдаваха спектакъла. Един от тях дори си поръча бренди и си отпиваше от питието на крак, докато къщата гореше. Симс-Уорбъртън. Той наистина много се беше нафиркал… „Калинке-малинке, полети към къщи“, спомням си, че каза. „Къщата ти изгоря, децата ти загинаха. Само че май не са — взел е жена си и дъщеря си със себе си. Обикновено така прави.“ Кармайкъл бе старшият офицер. Пи най-много от всички. Едва се движеше.

— Пет чаши портвайн — вметна Джо.

— Така ли? Хм… И добавете червеното вино, което беше пил по-рано. Той ненавиждаше Прентис и не намираше никаква причина да хукне да спасява къщата му. „Стойте тук“, каза той. „Не е наша работа да се занимаваме с пожари. Оставете го на кралския отряд — те са дежурни. Така е в армията, нали знаете. И за да съм по-точен, в индийската армия. Ние не сме проклетите скаути! Затова си стойте по местата! Ще издам заповед, ако желаете.“

И така, постояхме там няколко ужасни минути — около четвърт час може би, — най-накрая аз не издържах, Филип Форбс, военният лекар, ме подкрепи, и двамата тръгнахме към базата. Останалите се повлякоха след нас. Не бих се учудил, ако сме изгубили общо половин час — внезапно тонът му се промени, а след нов прилив на спомени изопна лицето му и той продължи: — Попитахте ме дали си спомням. Разбира се. Никога няма да го забравя. Когато стигнахме в базата, бандитите бяха изчезнали, а Доли Прентис бе мъртва. И адютантът на Прентис беше мъртъв, очевидно притичвайки се на помощ, смело момче беше. А Мидж бе оцеляла единствено благодарение на милостта на Съдбата и на брилянтната импровизация на бавачката! Онези негодници са били тъпкани с хашиш. Падне ли им, биха хвърлили всеки бял — мъж, жена или дете — в огъня. И… — равнодушният му поглед обходи за миг компанията — … това съвсем спокойно можеше да бъде Мидж. Тя беше в списъка!

Настъпи тишина, която Нанси наруши:

— Но вие сте били там. Спасили сте я. Това е важното.

Дики погледна нагоре с благодарност.

— Може и така да е — рече той, — но навярно съм могъл да направя и повече. Да ги хвана по-рано! Да се развикам! Бог ми е свидетел, че дълго време след пожара не бях в състояние да мисля за нищо друго. И сега думите ви ме връщат отново назад.

— Трябва да ви попитам, Дики — каза Джо, — Прентис научи ли за вашето нехайство, а и за това на цялата група? Защото, изглежда, нехайство е било.

— Научи. О, да, научи. Полудя, като се върна от Калкута и му съобщиха новината. Просто седеше ей така и с никого не разговаряше. Напълно се изолира и не приемаше съчувствени думи от никого. После събра сили и започна да разпитва, а ние чакахме гневът му да се стовари върху нас. Но не се стовари. Явно той реши да си го изкара на хората, които наистина носеха отговорност, и потегли в наказателен набег срещу бандитите. Знаеше кои са — месеци наред ги гонеше от селата. Разполагаше винаги с най-добрата информация. Този път доста се постара и разчисти гнездото на плъхове. Но по начина, по който ни гледаше, можех да отгатна — той знаеше. Трудно е да си напълно сигурен и навярно просто преувеличавам от гузна съвест, разбира се, но ми се струваше, че улавях как понякога ни стрелкаше с поглед… Някога заставали ли сте срещу кобра, инспекторе, очи в очи?

Джо поклати глава.

— Аз съм заставал. Кръвта ти се смразява. Но едно ще ви кажа — по-добре да се изправя лице в лице с кобра, отколкото с Гайлс Прентис.

Андрю произнесе на глас мисълта, която се въртеше и главата на всеки.

— Била ти е нужна смелост, за да се явиш снощи и да се срещнеш пак с него след всичките тези години. Особено като си знаел, че ще го попиташ дали би бил така добър да ти разреши да го освободиш от единствената му дъщеря.

— Смелост? — учуди се Дики. — За смелост не знам. Беше ми неловко може би, но нищо повече. Все пак не съм голобрадият младеж от онези дни. С малки прекъсвания, десет години съм изкарал на границата. Може да се каже, че до известна степен с Прентис си приличаме. И знам какво искам.

Нанси отмести поглед от Дики към Джо и после обратно.

— Дики, трябва да знаеш някои неща — рече тя. — Кажи му, Джо. Трябва да му го кажем.

— Известно ли ви е защо съм в Паникхат, Дики? — попита Джо.

— Разбира се. Нанси ми разказа, че сте командирован от Скотланд Ярд и тя ви е довела насила тук, за да разследвате убийството на нейната приятелка Пеги… Пеги Съмършам.

— Разследвам убийството на четири жени и техните имена са: Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън и Съмършам…

Дики скочи на крака.

— Господи! — възкликна той. — Вечерята в столовата! В нощта на пожара! Искате да кажете, че четиримата мъже са загубили съпругите си? Че те са били убити? Сигурен ли сте?

— С Наурунг проучихме всички смъртни случаи и сме убедени, че те не са случайни… — той се обърна за потвърждение към Наурунг, който кимна в знак на съгласие.

И така, редувайки се и с чести прекъсвания от страна на Нанси, Джо и Наурунг изложиха в общи линии разследването, което бяха провели, а Дики слушаше мълчаливо. Когато приключиха разказа си, той промърмори:

— Ужасна история! Няма да кажа, че не ви вярвам — вярвам ви. Налага се да ви повярвам. Но това е най-отвратителното нещо…

— Напълно необяснимо е. Никога не съм чувала за нещо толкова злонамерено — вметна Нанси.

— Наистина ли? — запита Дики мрачно. — Значи не знаете за Вазиристан! Това е бадал, Сандиландс, нали? Става дума за бадал.

— Боя се, че е така. Ужасна комбинация от отмъщение и убеждение. Нашият убиец чувства, че има от Бога дадено му право — не, задължение — да изисква мъст. Не само за хората, които действително са убили съпругата му, но и за онези, които заради своята неспособност, породена от алкохола, не са успели да я спасят.

— Нека си го кажем! — почти изкрещя Нанси. — Този умник… нашият убиец… непознат извършител или извършители… Става дума за Гайлс Прентис! Гайлс Прентис е убил Пеги, Джоун, Шийла и Алиша!

— Но аз не разбирам — обади се Андрю. — Ако се е чувствал толкова силен, защо просто не е — извинявай, Дики, — убил петимата офицери, които е считал за отговорни?

Дики се усмихна мрачно.

— Той не мисли по обичайния и праволинеен английски начин като мен, теб или като инспектора, Андрю. Казваш, че Доли е имала фобия — фобия от огън? Значи обичната му съпруга умира по възможно най-ужасния за нея начин в огън, нейния кошмар. А той трябва до края на живота си не само да преодолее загубата й — него го измъчва мисълта, че последните й мигове сигурно са били не просто агония, а истинско изтезание. И отмъщението му — което е задължен да търси, ако се счита, както твърдиш, обвързан с пущунските морални принципи — е да наложи същото наказание на хората, които ненавижда. Те не бива да умират — Прентис иска те да живеят, за да страдат, както е страдал той, загуба за цял живот и болка за цял живот с мисълта как са загинали съпругите им.