Чтение онлайн

— Много ви благодаря, Прентис — каза Джо.

— Невъзможно е в моя полк да има хора, които бутат в ров почетните гости на офицерската столова. Сивите са гостоприемни все пак.

— Мелмастия? 39 — попита Джо.

Прентис го погледна спокойно.

— Да, ако така ви харесва — каза той.

Мидж с мъка си проби път през тълпата, за да стигне до Джо, и подскачайки до него, стъпи с крак върху носа на обувката му, скочи, метна се на раменете му и сваляйки със замах нощната шапчица от главата му, го целуна силно.

— Стига, Мидж — троснато каза Прентис и Мидж се плъзна на земята.

— Браво, инспекторе — обади се гласът на Кити. — Чух от Ийстън, че яздите като казак!

— Понито ми беше много умно и то избави от беда един адски лош ездач!

— Никога не съм обръщала внимание на престорената скромност — каза Кити. — Чудесно се справихте. Другите състезатели не са съвсем опитни, нали виждате.

Прозвуча барабанен рефрен и далечен глас обяви:

— Вечерята е сервирана, дами и господа!

Джо бе доволен, че не посрами честта на Скотланд Ярд. Радостен бе, че доведе до победа фаворита на Мидж. Радостен, че е жив. Поседя върху Бамбук за момент, оглеждайки се над главите на празнуващите, докато те вървяха през верандата и се отправяха в ярко осветената стая към масата за вечеря. Погледът му бе привлечен от безмълвна фигура, която стоеше под лампата на вратата, безмълвна фигура в зелено. Зелено като пушка. Черни знаци за звание, обгоряло лице с едва забележима бяла ивица лейкопласт на брадичката, както и синята и бяла лента на Военния кръст.

Слисана, Мидж изневиделица изникна от тълпата и се затича към непознатия мъж.

— Татко! — викаше тя, докато тичаше. — Татко! Искам да те запозная с един човек!

Прентис се обърна и сякаш се втрещи, лицето му бе маска на ужаса, действително не вярваше на очите си.

Младият мъж взе Мидж под ръка, приближи се до него и каза:

— Сигурно не ме помните, сър, но ние сме срещали. През 1910 г.

Прентис се овладя и с голямо самообладание изрече:

— Помня ви. Много добре ви помня, Темплар.

На сутринта след Маноли Джо се събуди с убеждението, че вече е твърде стар за среднощни надбягвания с коне. Мускулите му, стегнати и несвикнали с натоварването, отказваха да му се подчинят и с болезнено изохкване той се надигна от леглото, като опипваше един по един крайниците си. Мислено се върна към събитията от изминалата нощ и се съсредоточи върху храбрия Бамбук, спомняйки си с обич конвулсивния му диагонален скок над дренажния ров. „Ако мен ме боли — помисли си той, — какво остава за Бамбук? И той вече не е първа младост.“

Знаеше, че конят е в добри ръце, но го обзе изкушението сам да се увери в това. С мъка се изхлузи от леглото, навлече първите попаднали му под ръка дрехи и излезе навън в тихото индийско утро. Точно така, тихо, освен далечните звуци. Излая куче, последва го вял хор от други кучета, после лаят затихна в далечината. Някъде с ритмично дрънчене се въртеше колело на воденица. Малко дете се събуди с проплакване.

Джо се спря за момент, наслаждавайки се на спокойствието на безветрения ден. Докато съзерцаваше гледката, от огъня за готвене първата спирала дим се изви нагоре и се разтопи в утринната мъгла, която се стелеше успоредно над спящата земя. Светът очакваше деня. Скоро какофонията на живота в Паникхат щеше отново да избухне, но сега, застинал в опалов мир, градът беше негов.

Спря да събере шепа захарни бучки от своята закуска и тръгна през града към конюшните. Наслаждавайки се както винаги на вдишването и миризмата, на подрънкването, шумоленето и постоянното движение в конюшните, той се огледа за Бамбук. В единия край видя понитата — Бамбук беше сред тях — а в другия привидно простиращи се до безкрайност, сивите коне на Кавалерията на Бейтмън.

Бамбук го посрещна с ласкаво изцвилване, с което показа, че го е познал, и шумно изяде четири бучки захар, после мушна муцуна в джобовете му, за да търси още. Джо прекара ръце по краката и хълбоците му, реши, че неговият другар от предната вечер не е по-изтощен от него, а някакъв звук го накара да извърне глава и той видя високата фигура и умисленото лице на Уилям Съмършам.

— Сандиландс! — извика учудено. — Ранно пиле сте! В този час обикновено тук няма други хора освен мен. Полицията винаги ли става по това време?

— Не. Невинаги. Дори не често. Исках да се уверя, че старият ми приятел и съветник — той потупа Бамбук по задницата — не е по-зле от мен след снощното напрежение.

— Между другото, поздравления — каза Съмършам, като приседна върху бала слама и предложи цигара на Джо. — Поздравления! Не присъствах на изпълнението ви, но всички разправят, че сте се справили чудесно, дори брилянтно! Малцина могат да надбягат Прентис. Като ме гледате сега, няма да повярвате, но веднъж почти спечелих надбягването „Маноли“. Въпреки че тогава не бих си го признал, сега ще го споделя с вас — почти спечелих, защото конят ме повлече! Отвратително животно! Купих го от Прентис. Едва не ме уби. Тогава бях млад. Не трябваше да го купувам. Беше злонравен и опасен, но когато очарователният Прентис си науми нещо, ако си стеснителен какъвто бях по онова време, просто те омайва.

— Кажете ми — попита Джо, — било е много отдавна и сигурно не помните, но аз доста си мислех за нощта на пожара в Прентис. Може би има връзка с разследването, а може да няма, но и така да е — помните ли онази вечер?

— Естествено. Никога няма да я забравя. Но не смятам, че мога да ви кажа кой знае колко.

Изглежда, не му се щеше да продължават разговора и се размърда с неудобство.

— Вие сте били един от петимата офицери, които са вечеряли заедно в офицерския стол онази вечер — настоя Джо. — Познавахте ли се добре? Или просто се случихте там по едно и също време?

Съмършам се замисли за момент.

— Петима ли бяхме? Не, не се познавахме много добре и беше чиста случайност, че тогава се събрахме заедно в стола. Другите офицери със съпругите си бяха отишли на среднощен пикник. Така че в стола бяхме останали, бих казал, неприобщените за деня. Жената на Кармайкъл беше болна и лежеше. Началникът на медицинската служба Форбс бе на дежурство, а на нас, останалите, до един ергени, не ни се мърдаше никъде. Странни забавления, ако ме питате. Предполагам, че ако Доли Прентис бе отишла, Джоно Симс-Уорбъртън щеше на мига да тръгне, но всички смятахме, че тя е в Калкута с Гайлс.

— Симс-Уорбъртън е бил влюбен в Доли?

— Кой от нас не беше влюбен донякъде! Но Джоно най-много от всички. По различен начин всички бяхме пленени от нея. Тя заслужаваше нещо по-добро от Прентис. Не го харесваха.

— Не го харесваха? — попита Джо — Бихте ли използвали по-силна дума?

— Добре, господин полицай. Откровено не го одобряваха. Няма да е пресилено, ако кажа, че откровено го мразеха. Мнозина му имаха страха. Аз не, разбира се, но повечето ги беше страх от него.