Чтение онлайн

— Отляво — продължаваше червенокосата с плътен глас, в който имаше нещо много секси — е музеят „Маяковски“ — домът, където прочутият поет е прекарал последните единайсет години от живота си.

— Ще има ли процес? — попита съседа си някой пред него.

Холис помисли, че ако има процес, един от въпросите трябва да бъде: „Вярно ли е, че самоубийството на Владимир Маяковски е резултат от разочарованието му от живота в Съветския съюз?“

— В центъра на площада виждате бронзовата статуя на Феликс Дзержински — велик партиен ръководител, съветски държавник и близък съратник на Ленин.

Холис помисли, че тя трябваше да прибави и: „масов убиец и основател на ужасния апарат за Държавна сигурност“.

Екскурзоводката посочи отвъд площада:

— Онази красива сграда с високите сводести прозорци е „Детский мир“ — най-големият магазин за детски играчки в Москва. Руснаците обичат да глезят децата си — довърши наизустеното тя.

Сред тълпата се понесе шепот и една жена се провикна:

— А може ли да го посетим?

— В свободното ви време.

Някой се изсмя.

— Сега ме последвайте — каза рязко екскурзоводката. — Тръгваме към автобуса, да?

— А коя е голямата сграда ей там? — попита един мъж.

— Онова — отговори момичето спокойно, без дори да погледне накъде сочи човекът — е сградата на Комитета по енергетика.

И това наистина е сградата на Комитета по енергетика, помисли Холис, ако представата ти за електрическа енергия са петдесет вата, включени към ташаците ти. Той се загледа в групичката, която се отправи към червено-белия автобус на Интурист. Минувачите московчани оглеждаха дрехите на чужденците и на него му се прииска американските туристи да се научат да се обличат по-добре. Няколко души от групата се обърнаха и снимаха „Комитета по енергетика“, вероятно осведомени от по-благонадежден източник, че това е главното управление на КГБ — прословутият затвор „Лубянка“.

Уличното осветление светна, въпреки че все още не бе много тъмно. Холис извади значката с лика на Ленин от джоба си и я сложи на ревера, после седна на една пейка, която гледаше към проспект „Маркс“. Извади от куфарчето си зелена ябълка, парче козе сирене и малко джобно ножче. Покри коленете си с памучна салфетка и започна да бели ябълката и да реже сиренето. На пейката отдясно възрастен човек ядеше черен хляб. Пейките в парковете на Москва бяха нещо като заведения за бърза закуска. Холис хвърли парченце ябълка на ято врабчета, които се разхвърчаха, но после отново се върнаха и започнаха да кълват.

Холис го видя да идва по проспект „Маркс“, покрай останките от стени, издигнати през X век, с хубава кожена шапка и препасан колан през кръста, което издаваше, че е военен в цивилно облекло. Походката му също бе като на военен. Носеше познатото му вече дипломатическо куфарче от свинска напа.

Генерал Валентин Суриков от военновъздушните сили на Съветския съюз мина право пред Холис и врабчетата се разпръснаха. Той забеляза значката на ревера на Холис — знак, че всичко е безопасно, и седна на пейката срещу него. Генералът запали цигара, сложи очила с позлатени рамки и извади от куфарчето си един брой на вестник „Правда“. Без да вдига глава, каза на английски:

— Сиренето трябва да е увито в целофан, а не във вестник. Ние имаме целофан. Само селяните използват вестници.

Холис смачка парчето вестник и го пъхна в куфарчето си.

— Защо избра това място? — попита Суриков.

— А защо не?

— Това не е игра, приятелю. Не сме дошли тук, за да разказваш после разни занимателни историйки на приятелите си.

— Да, не сме дошли за това, генерале.

— Ако те пипнат, ще те изритат веднага въпреки дипломатическия ти имунитет. А ако пипнат мене, ще ме тикнат ей там — той кимна с глава към „Лубянка“ — и ще ме застрелят.

Сам Холис не харесваше много генерал Валентин Суриков, но не знаеше точно защо.

— Знаеш ли какво направиха с полковник Пенковски, когато го хванаха? — попита Холис.

— Не знам кой е полковник Пенковски.

— По-точно кой беше. — Холис се изненадваше всеки път, когато откриеше колко малко неща знаят тия хора за обществото, в което живеят. Дори и генералите. — Пенковски вършеше същата работа като теб. Бе много известен на Запад. Ония приятелчета от сградата ей там го измъчвали цели шест месеца, после го изгорили жив в камерата. Разстрелите са за по-малки прегрешения.

Холис си отряза парче ябълка, после го разряза на по-малки парченца, проверявайки дали няма червеи. Не намери нищо, сложи парченцата в устата си и задъвка.

Генерал Суриков запали още една цигара, преди да изгаси първата.

— Абсолютно сигурен ли си, че не са те проследили на идване?

Холис сви рамене.

— Направих всичко възможно. А ти?

— Разбира се, не мога да им се измъквам открито като тебе.

— Каква работа имаш в тая част на града, другарю генерал?

— След един час имам резервация в ресторанта на хотел „Берлин“. Ще обядвам там с внучката си.

— Добре. Харесва ми как си го организирал.

— Откъде знаеш, че са го изгорили жив? — попита Суриков.

— Моля? А-а, Пенковски. Не знам. Шефът ми каза. Но и той лъже като твоя шеф. Звучи добре. Предполагам, че целеше да ме накара да намразя още повече КГБ.

— И намрази ли го?

— Не по лични съображения. Те не са ми провалили живота както твоя и на всички останали от Владивосток до Източен Берлин. А ти мразиш ли го?

Суриков не отговори и това заинтригува Холис. Той не можеше да намери обяснения за мотивите на Суриков.

— В бележката ти пишеше, че е нещо спешно — каза Суриков.

Холис кимна. Бяха си измислили много лесен начин за уговаряне на извънредни срещи. Холис просто изпращаше бележка до полковник Андреев, заемащ същата като него длъжност в съветското Министерство на отбраната, с молба за някаква информация относно текущите преговори за разоръжаване. Андреев предаваше молбата по-нагоре, както си му е редът, и накрая тя стигаше до бюрото на генерала. Суриков налагаше бележката на Холис върху малка, но много подробна карта на центъра на Москва. Дупчица от карфичка показваше мястото на срещата им. Часът винаги беше пет и тридесет на същия ден. Ако в някой ъгъл на бележката имаше петно от молив, това означаваше, че срещата ще се състои на следващия ден. Думата „отговор“ някъде в бележката означаваше „спешно“.

— Да, спешно е, но не е нещо, за което да се притесняваш — отговори Холис. Мина му през ума, че навярно е объркал програмата на генерала за деня. Суриков отгърна дебелия вестник и го нагласи към светлината.

— Е, за какво става въпрос?

— Кой е спечелил битката при Бородино?

Суриков погледна Холис с недоумение.

— Моля?

— Толстой — обясни Холис — подробно описва, че победители са били французите, но има руснаци, които смятат, че победата е за Русия. Ти на какво мнение си? Кой е спечелил битката?