Чтение онлайн

— Та за колко голямо дарение си мислехте, господин ал-Сабан? — попита Мичъл.

Ал-Сабан се престори, че мисли по въпроса.

— Мислех си за… нещо от порядъка на… десет хиляди долара?

— Съгласен — каза Мичъл и протегна ръка. Леко изненаданият ал-Сабан я пое и колебливо я разтърси. После Мичъл отвори чантата и извади няколко пачки банкноти, които постави на ниската стена пред имама. Карима го погледна неодобрително, но Чейс просто се ухили. Ал-Сабан очевидно се беше подготвил за борба, явно смяташе, че десет хиляди са непостижима сума, докато Мичъл бе готов да плати повече — сигурно много повече.

Карима не беше единственият човек, който не одобряваше сделката. Ханиф се появи в момента, когато ал-Сабан броеше парите. Арабският на Чейс бе доста скромен, но той нямаше нужда от преводач, за да разбере, че Ханиф настоява да разбере какво става.

Отговорът на ал-Сабан накара младия мъж да зине от изненада. Той мушна с пръст парите, след което го насочи към Мичъл.

— Не, не! Вземи! Вземи обратно пари!

— Е, поне вече не е толкова ядосан на нас — каза Карима, когато Ханиф продължи своята пламенна тирада на арабски.

Ал-Сабан се усмихна презрително.

— Младите не разбират. Но аз прекарах в това ужасно място повече от трийсет години! — Той разпери ръце, за да покаже заобикалящия го терен. — Селяни, глупаци, уф! Най-накрая ще мога да се махна от тях и ще се оттегля на спокойствие!

— Но ще го постигнете като продавате свята реликва — възрази Карима.

— Свята реликва? — изсмя се ал-Сабан. — Тя стои от години в този сандък и никой не й обърна никакво внимание до днес. Тя е пълен боклук! На кого ще липсва?

— На него — каза Чейс, докато Ханиф с отвращение се прибираше в молитвената зала.

— Като постои и той трийсет години тука, ще го питам аз дали няма да се почувства по същия начин! — Имамът продължи да говори и да благодари на Мичъл, но Чейс внезапно спря да го слуша.

Отвъд стените на джамията се чу шум на двигател — не лекото превозно средство, което беше чул преди, а камион.

И втора кола…

Той измъкна пистолета си.

— Мисля, че имаме проблем — каза той, като хукна към портата. След пълната пустош в Кафаща при тяхното пристигане, трите превозни средства, които бучаха по улицата, направо си бяха същински парад.

— Какво правите? — възпротиви се ал-Сабан. — Това е молитвен дом, тук не се внасят оръжия!

Чейс не му обърна никакво внимание, открехна съвсем леко едното крило на дървената порта и надникна към улицата.

— Ох, мамка му. — От другата страна на прашната улица спираше един джип, боядисан в убитото зелено на сирийската армия, с трима войници вътре. — Имаме си компа…

Компанията вече беше тук.

Някой ритна вратата и тя влетя навътре заедно с Чейс. Замаян за миг, той залитна преди да успее да се задържи на крака. Извади пистолета си…

Твърде късно.

В двора се изсипаха сирийски войници и насочиха автоматите си към тях.

Чудейки се какво ли задържа ал-Сабан, Нина се върна при изхода от мазето заедно с меча. Тя се изкатери навън и се изненада, че никой не я чака. Ханиф се криеше зад вратите с гръб към нея, като надничаше към двора.

Беше заел много странна поза, сякаш замръзнал в шок…

Нещо не беше наред.

Ханиф се обърна и я погледна. На лицето му вече не беше изписан гняв, а страх. Дочу шумове, които идваха отвън. Тропане на ботуши по паважа, тракането и пъшкането на тежковъоръжени мъже.

Сирийци. По някакъв начин бяха разбрали, че са тук.

Ханиф беше очевидният виновник, но когато хукна към нея, тя видя в погледа му нещо, което веднага я убеди в обратното. Той беше ужасен от присъствието на войниците също като нея.

— Бързо, бързо! — каза той с толкова силен акцент, че почти нищо не му се разбираше. — Ти скрий!

— Какво става?

— Махмуд — лош мъж! Той, той… — Той поклати глава отчаян от неспособността си да намери точните думи, след което с жестове показа държането на телефонна слушалка до ухото.

— Телефон?

— Да, да! Той телефон армията! Продал вас!

— Издал ни е? — Ханиф закима трескаво. — Тоя кучи син!

— Ти скрий! Аз спирам тях! — Той хукна към вратите с развяваща се роба.

— Мамка му — изпъшка Нина. Младият имам може и да не одобряваше присъствието им в джамията, но определено неодобрението, изпитвано от него към ал-Сабан, който ги беше предал за пари в джамията, беше по-силно. Тя предположи, че планът на ал-Сабан е бил да вземе парите на Мичъл в замяна на меча и след това да каже на сирийската армия, че те са го откраднали. Така, след като ги арестуват, той щеше да запази и меча, и парите.

Тя потърси път за бягство. През мазето беше изключено — то нямаше друг изход, нито място, където да се скрие, без да бъде открита веднага. Нищо в кабинета на ал-Сабан не подсказваше, че той има втори изход.

Оставаше само минарето.

По-голямата част от джамията беше едноетажна, но кулата беше почти два пъти по-висока от сградата. Може би оттам можеше да се проникне към покрива…

Тя хукна към входа на минарето и погледна вътре. Отгоре проникваше дневна светлина. Някога във вътрешността бе имало стъпала, но сега от тях не беше останало почти нищо, само прътове, които стърчаха от стените. Заместваше ги паянтова дървена стълба. От един скрипец, прикрепен към тавана, висеше въже, което бе завързано за здрава дървена платформа. От горния етаж стърчаха няколко електрически кабела, но тя нямаше никаква представа за какво служат.

Нямаше време за чудене. Тя чу викове откъм двора, протестите на Ханиф бяха заглушени от плътни гласове.

Изкачвай се…

Тя започна да се катери по стълбата. Вратите на минарето се отвориха. Тя погледна надолу. Ханиф отчаяно беше протегнал ръце, опитвайки се да попречи на трима войници да влязат вътре. Те я видяха.

Единият насочи оръжието си към нея…

Ханиф го блъсна с всичка сила. Войникът, който беше някакъв офицер, ядосано замахна, за да го удари, но се сдържа. Ханиф може и да беше млад, но си оставаше имам.

Един от войниците, слаб с мише лице, почти момче, хукна към стълбата и вдигна очи към Нина. Пушката му бе метната през рамо, но в ръката си държеше дълга и особено непривлекателна кама.

Нина се опита да се катери по-бързо, но счупеното острие й пречеше. Стълбата започна да се клати, когато младият войник започна да се изкачва по нея.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Стълбата водеше до дървена платформа. Оказа се, че кабелите са свързани с касетофон и високоговорител, през който се пускаше адхан — призивът за молитва в джамията, но Нина не им обърна никакво внимание и продължи да търси начин да се изплъзне от преследвача си. Може би ако успееше да ритне стълбата…