Чтение онлайн

— Здрасти — поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. — Как беше в Сирия?

Чейс сви рамене.

— Всъщност беше доста скучно.

— О — разочаровано въздъхна тя. — Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да — отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. — Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?

Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.

— Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.

— Някой мъж? — подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.

— Всъщност да. Как разбра?

Той сви рамене.

— Просто предположих.

— И какво намери? — попита Нина, като сръга Чейс с лакът.

Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.

— Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.

— И тези са супер — увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…

— Всъщност какво точно търсим? — попита Чейс.

— Научих нещо интересно — въодушевено обясни Мици. — Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.

— Може би иска сам да ги намери — подхвърли Мичъл.

— Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома — възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: — „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.

— Успя ли да се свържеш със собственика, Мици? — попита Нина.

— Да, разговарях с него. За кратко. Говорих най-вече с неговия иконом.

— Той наистина ли има иконом? — засмя се Чейс. — Обзалагам се, че носи и монокъл.

— Казва се Роланд Щаумберг и е един от собствениците на този курорт. Замъкът е дом за неговото семейство от поколения. Изглежда много приятен човек — просто не иска никакви посетители.

Нина взе друг лист от плановете.

— Научи ли още нещо за него?

— Малко. Тукашните хора го харесват, но човекът от архива ми каза, че бил много потаен. Изглежда спортува много. Кара ски, разбира се, но също и снегоход, обича да се гмурка, да кара яхтата си…

— Да се гмурка ли? — попита Нина.

— Да, това помага ли?

— Може би. Ако извадим късмет, може поне да се съгласи да разговаря с нас. Но няма да стигнем до никъде, ако не успеем да го убедим, че знаем точно какво търсим. — Тя отново разгледа плановете, като завъртя листите така, че да се подредят по главната ос на замъка. Разположението на стаите беше абсолютен огледален образ…

— Опа… — обади се Чейс, забелязвайки замисленото й изражение. — Тя откри нещо.

Нина разбута чашите настрани, за да разчисти повече място на масата, и подреди листите така, че да са ориентирани в една посока. — Погледнете колко симетрично е всичко. Но ако наистина има скрита стая, тя няма да е отбелязана на тези планове, защото те са направени след войната. Трябва да търсим нещо, което няма огледален образ.

Тя внимателно огледа страниците, а другите се струпаха около нея, за да могат да огледат сами.

— Това тук не е симетрично — каза Чейс след известно време, като показа една врата на втория етаж, срещу която нямаше друга.

— А това спираловидно стълбище не е повторено тук — добави Мичъл, като потупа с пръст по един от другите листи.

— Да, но те не са помещения, а просто подобрения — каза Нина. — Трябва да търсим разлики в основното разположение на сградата…

— Като тук ли? — попита Мици. — В долното ниво на избата има две дълги стаи от двете страни на този коридор.

— Сигурно са винарски изби — каза Нина, като се вгледа отблизо.

— Да, но виж тук! — Мици използва телефона си като линийка, за да измери дължината на стаите. — Тази, която е вдясно, е по-къса от другата вляво.

Нина видя, че тя беше права. Разликата не беше голяма, не повече от няколко фута предвид мащаба на плановете… но определено я имаше.

— Мили боже, така е!

Чейс погледна Мици с възхищение.

— Дявол да го вземе, скъпа, мисля, че го намери! Добра работа!

Тя грейна, изпълнена с гордост.

— Благодаря!

— Като че ли майка ти сгреши — много добре направихме, че те помолихме да ни помогнеш. Ела насам. — Той се наведе и я прегърна. Тя ентусиазирано отговори на прегръдката. — А сега какво?

— Сега ли? — каза Нина, като внимателно разглеждаше леката асиметричност в плановете. — Мисля, че е време да говоря с този Роланд Щаумберг.

— Доктор Уайлд — каза Роланд Щаумберг и се поклони на Нина, преди да поеме ръката й. — За мен е чест. За мен е чест да се срещна с откривателя на Атлантида!

След като оставиха Мици — за голямо нейно разочарование — да ги чака в селото, Нина, Чейс и Мичъл отпътуваха за другия край на долината, където се намираше замъкът Щаумберг. Както се бе надявала Нина, известността й бе възбудила интереса му. Въпреки че се изненада от това, че тя е в Расбрюке, той се съгласи да се срещнат.

Замъкът беше впечатляваща, поразително красива сграда, кацнала върху планинския хребет. Той се извисяваше над ски пистите и горите, а до него водеше криволичещ път, който въпреки че беше почистван, отново бе заснежен. Джипът на Мичъл, шевролет събърбан, още едно превозно средство, осигурено им от американското правителство, се оказа изключително полезен.