Чтение онлайн

— Ето — каза имамът, като посочи към една пукнатина в пода. — Един от вас да я отвори.

Всички погледнаха към Чейс.

— О, такава ли била работата? — оплака се той, като хвана лоста. — Еди хамалина.

— Според мен по ти подхожда Еди Силния — увери го Нина, като го потупа по ръката. Чейс пъхна единия край на лоста в пукнатината и рязко натисна. Каменната плоча се надигна със скърцане достатъчно, за да може Мичъл да си пъхне ръцете и да я повдигне. Двамата мъже бързо я пренесоха встрани.

Ал-Сабан насочи фенерчето в дупката, като освети тясно помещение под пода.

— Тук пазя някои от съкровищата на джамията — каза той. — Може да не са кой знае колко, но трийсетте години, които прекарах тук, ме научиха, че винаги ще се появи някой, който да иска да ги открадне. Доктор Уайлд, слезте долу с мен. Останалите изчакайте тук.

Чейс с явна неохота позволи на Нина да слезе без него и остана изправен до ръба на дупката, докато първо ал-Сабан, а след това и Нина слязоха в избата.

— Пази се и внимавай — каза й той.

— Всичко ще бъде наред — каза Нина. — До после. — Тя запали фенера и се шмугна в малкото подземие.

Всъщност то се оказа доста по-просторно, отколкото бе очаквала, и представляваше тесен коридор с камери от двете му страни. Таванът достигаше пет фута височина, а сводовете над входовете към всяка камера бяха още по-ниски. Ал-Сабан се прегърби и тръгна пред нея и вдигна прахоляк, докато шареше напред-назад с фенерчето.

— Насам.

Тя го последва в една камера в дъното на помещението. Тя беше задръстена с картонени кутии, а на едната й стена бяха облегнати стари греди. Ал-Сабан внимателно ги премести встрани и зад тях се показа една кутия, метално сандъче, чиито надпис подсказа на Нина, че някога е било използвано за съхранение на муниции. Той обра паяжините по него и го отвори.

— Това е острието, което Мохамед Явар използвал, за да убие водача на неверниците — каза той, като протегна ръка към кутията. Каквито и да бяха останалите съкровища на джамията, те очевидно бяха скрити някъде другаде в мазето, защото освен металното парче, което имамът внимателно извади, в сандъчето нямаше нищо друго.

Нина поднесе фенера напред. Това очевидно беше парче от меч, дълго почти три фута, но нащърбено и счупено в двата края, като липсваха върха и дръжката. Въпреки че беше доста замърсен, металът все още изглеждаше в добро състояние.

Но повърхността му не беше гладка: забелязваха се различни гравюри, подобни на онези, които бе видяла на стъклото в гробницата на Петер. Възможно ли е в тях наистина да се крият следите към мястото, където Руст смяташе, че се намира Екскалибур?

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Ал-Сабан кимна. Нина остави фенера на земята и той й подаде острието. Тя се наведе, за да използва светлината на фенера да разгледа гравюрите и видя почти незабележим надпис на латински: ARTURUS REX.

— Крал Артур… — прошепна тя.

При други обстоятелства това веднага щеше да я убеди, че мечът е фалшив: едва ли Артур щеше да гравира името си върху своя меч. Но в този случай тя всъщност търсеше фалшив надпис, направен от монасите в Гластънбъри, за да убедят своя крал, че е получил истинското оръжие. Благородниците от дванайсети век са били много по-богати и суетни от своите предшественици шестстотин години по-рано и сигурно са очаквали символите на властта да са също толкова показни.

— Украсете ми меча…

— Какво? — попита ал-Сабан.

— Извинете, просто мислех на глас. — Погледът й се отмести към другите фигурки по острието. Повечето изглежда изпълняваха абсолютно декоративна функция, цветни кръгове и спирали, но имаше и един повтарящ се символ: лабиринт, гъсто нагъната линия, затворена в кръг. За разлика от истинския лабиринт, където от центъра излизаше повече от един път. Покрай нея се забелязваха точки, маркиращи определени места. Номерът и мястото на точките варираха при всеки символ, но очевидно се забелязваше някакъв модел.

Нина обърна меча от другата страна и видя още такива маркировки. Тя свърза символа на лабиринта с гръцката митология, легендата за Тезей и Минотавъра, но очевидно имаше връзка и с други култури, като специално тази форма й беше много позната. Беше я виждала някъде, докато проучваше легендата за Артур…

Внезапно раздалите се викове я откъснаха от мислите й и тя се огледа озадачено.

— Рами! — извика ал-Сабан раздразнено. Глъчката се носеше от залата за молитва. — Чакайте тук, сега ще се оправя с него.

Горе Чейс и Мичъл стояха безпомощни, докато Ханиф, по-ядосан от всякога, им крещеше на арабски. Карима се опитваше да каже нещо, но едва успя да промълви няколко думи, преди той да я заглуши с виковете си.

— Май този път наистина го ядосахме — промърмори Чейс.

Главата на ал-Сабан се подаде като на лалугер през отвора.

— Рами! — кресна той и между двамата започна словесна престрелка. Най-накрая ал-Сабан успя да накара младия мъж да замълчи, след което се измъкна през входа към мазето.

— Ядосан е, защото вие двамата сте влезли в залата за молитва — каза той на Чейс и Мичъл, — и още повече, защото сте с нея. — Той махна с ръка към една завеса в другия край на залата, чиято цел беше да разделя залата на две части. — По време на молитва мъжете и жените са разделени. Според него вашето присъствие тук, заедно, е обида за исляма.

Ханиф отново започна да крещи и този път ал-Сабан търпеливо го изслуша, като най-накрая неохотно отстъпи.

— Изглежда ще успея да му затворя устата само ако излезете да чакате отвън, в двора.

— Ами Нина? — попита Чейс.

— Тя е добре. Погълната е — каза имамът. Той поклати глава и тръгна към вратата. — Хайде, излезте навън. Господин Мичъл, може би сега е времето да поговорим за вашето дарение. — Той погледна към чантата на Мичъл.

Ханиф последва групичката и ги изчака като куче пазач на входа на залата за молитва, докато ал-Сабан отведе Чейс, Мичъл и Карима до малкия басейн в двора. Чейс примигна от ярката слънчева светлина; хладът в стаята направи завръщането към пустинната жега много по-шокиращо. През бълбукането на водата във фонтана той успя да чуе как по улицата минава някакъв автомобил, първият признак на живот в селото.