Чтение онлайн

Звукът на засилващи се гласове, който се разнесе от джамията, привлече вниманието й.

— Внимание — каза Чейс, като разтвори якето си, за да има по-лесен достъп до пистолета. — Загазихме.

Карима се появи отново ядосана и следвана от млад мъж с рядка брадичка. Той й крещеше нещо на арабски и размахваше ръце, а робата му се развяваше на всички страни. Щом зърна тримата западняци, гневът му се засили още повече.

— Малък проблем — информира ги Карима. — Имамът не иска никой от „Големия Сатана“ — това са точните му думи — да влиза в джамията.

— Това ли е имамът? — попита изненаданата Нина. Младият мъж, който продължаваше да беснее, едва ли изглеждаше на повече от двайсет години.

— Не, това не е имамът — чу се друг глас. Един много по-възрастен мъж, може би около шейсетте, но с дълбоки бръчки по лицето, които му даваха поне още десет години отгоре, вървеше към тях през вътрешния двор на джамията. Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше в ръка, и я хвърли на улицата. По-младият мъж го погледна възмутено. — Иска му се да бъде, мисли се за такъв, но всъщност не е. Не още. Аз съм имамът на този великолепен храм — каза той, като сарказмът в гласа му беше очевиден. — Казвам се Махмуд ал-Сабан, а това момче — той махна презрително към него, — е Рами Ханиф, който пристигна наскоро от Дамаск, за да ме вкара преждевременно в гроба със своята подлудяваща набожност, и да заеме мястото ми!

— Английският ви е много добър, сър — учтиво каза Нина.

Ал-Сабан я погледна с крива усмивка.

— Благодаря. Сам се обучавах по касетите на Берлиц. От трийсет години съм тук и вече знам всяка дума от свещения Коран — така че се нуждаех от нещо, с което да си запълвам времето. — Той погледна развеселено посетителите си. — Значи вие идвате от Големия Сатана?

— Аз не съм от там — възрази Чейс. — Аз съм от малкия Сатана.

Ал-Сабан се вгледа в него.

— Въобще не ми приличате на израелец.

— Израелец ли? Не, аз съм англичанин.

— Израел е Малкия Сатана, приятелю мой — му каза ал-Сабан с подигравателен смях. — Англия най-много да е някое дяволче. — Без да обръща внимание на раздразненото изражение на Чейс, той ги покани вътре с едно махване на ръка. — Но това няма никакво значение. Моля, влезте, заповядайте.

Ханиф се разкрещя на имама, но ал-Сабан презрително го отпрати. Мърморейки сърдито под носа си, младият мъж се врътна и тръгна през двора към вътрешността на джамията.

— Деца! — ал-Сабан се изплю на камъните. — Нямат никакво уважение. А е и лош ученик на всичкото отгоре — Коранът ни казва да посрещаме всички непознати като приятели. Дори непознатите от Големия Сатана. — Той се засмя. — И така, какво ви води в моята джамия?

Имамът имаше своя стая и кабинет едновременно, която се намираше в задната част на джамията. На бюрото стоеше отворен Коран. Малката стая с нисък таван миришеше силно на кафе и тютюн, стъклата на тесните прозорци имаха жълт оттенък. Привикнала към сградите на Ню Йорк, където пушенето беше забранено, Нина не можеше да не се закашля, когато ал-Сабан запали трета поредна цигара.

— Мислех си, че Коранът порицава пушенето? — рече тя, изпълнена с надежда.

— Учените доста спорят върху това — отвърна ал-Сабан и дръпна дълбоко от цигарата, след което издуха колелце от дим. — И тъй като самият аз съм учен, аз казвам… че може. — Той се облегна назад в протъркания си стол. — Да, познавам предмета, за който ми говорите. Ще ви позволя да го видите. Срещу… — Той се пресегна и затвори Корана, сякаш за да го предпази от следващите си думи. — Малко дарение.

— Разбира се, че сме готови да платим — каза Мичъл. — Доларите вършат ли работа?

— Предпочитам евро, тъй като доларът доста се обезцени напоследък — всички бегълци от Ирак идват тъпкани с долари! Но предполагам, че и така става. Ако сумата е добра.

Мичъл кимна.

— Ние се надяваме не само да можем да разгледаме предмета, сър — ние всъщност дойдохме да го купим.

— Тогава сумата трябва да е отлична! — Той внимателно откъсна въгленчето на цигарата си и остави фаса в пепелника за по-късно. После се изправи и каза: — Елате с мен.

Ал-Сабан ги поведе през джамията към централната зала за молитва.

— Части от тази сграда са на повече от осемстотин години — каза той. — За съжаление това си личи. — Той посочи основата на минарето в ъгъла на залата. Купчина натрошени тухли лежеше край стълбата до дървения скрипец, от който висеше въже. — Поне от идването на Рами има някаква полза. Мога да го накарам да се изкачи по стълбата и да призове за молитва.

— Впечатляващо — рече Нина. Въпреки че джамията беше доста вехта, декорациите върху тавана в залата за молитва бяха непокътнати и имаха нужда само от едно хубаво почистване, за да си възвърнат някогашната красота.

— Така ли мислите? — каза ал-Сабан и я погледна недоверчиво. — Ако можех, щях да изравня цялото място със земята и да построя нещо, което няма да се разпада! — Той се спря в южния край на залата за молитва. В стената имаше малка декорирана ниша, украсена с две колони и арка: михрабът, показващ в коя посока се намира Мека, към която се обръщаха вярващите по време на молитва. До нея се виждаше извита дървена стълба, водеща към амвона — минбара, откъдето имамът четеше своите проповеди.

Стъпалата бяха затворени и облицовани с ламперия, но ал-Сабан се наведе и си поигра с нещо, приличащо на част от украсата, което изведнъж се размърда с изщракване. Той отвори малка врата и се отмести, за да могат останалите да надникнат вътре.

— Насам е — каза той, като потупа с пръст по плочите. — Тук се съхраняват реликвите. — Той се изправи и поглади замислено брадата си. — Ще ни трябват инструменти, за да го отворим. Ще отида да ги донеса, ще донеса и фенери. Изчакайте тук. Макар че, г-н Мичъл, сега е подходящият момент да извадите дарението си!

— Лесно мина — отбеляза Чейс, след като имамът излезе.

— Поне знаем, че руснаците не са успели да ни изпреварят тук — каза Нина. — Колко пари смяташ, че ще поиска?

— Стига да не е безумно алчен, смятам, че разполагам с достатъчно средства — отвърна Мичъл.

Карима въобще не беше щастлива.

— Не мога да повярвам, че един имам така открито си проси подкуп! Нищо чудно, че искат да го сменят, при това негово поведение. — Тя присви тъмните си очи. — Аллах ще го съди.

Мичъл сви рамене, обърна се и тръгна към камилите.

— Важното е, че се съгласи да ни помогне.

Няколко минути по-късно се върна с една куриерска чанта. Скоро след това се появи и ал-Сабан, който носеше ръждясал лост, един голям фенер и едно джобно фенерче.