Чтение онлайн

— Нямаше го в десет тая сутрин, няма го и сега.

— Може да е на училище — предположи Дарби. — Трябва ни програмата му. Защо не я поиска заедно с другите?

— Ами ти не ми поръча.

— Кой е звездата на „Вашингтон Поуст“, знаменитият репортер? А аз какво съм — една нищо и никаква прекъснала студентка, която тръпне, че стои тук, на предната седалка, и те наблюдава как действаш.

Ако искаш да се преместим на задната, едва не изрече той.

— Не се занасяй. Накъде?

— Връщаме се във факултета — каза тя. — Ще те изчакам в колата, докато вземеш програмата на Лини.

— Добре, мадам.

Зад гишето в канцеларията сега седеше младеж. Грей поиска програмата на Едуард Лини и студентът отиде да потърси завеждащата Учебния отдел. След пет минути шефката се зададе бавно и го изгледа кръвнишки.

Той грейна в усмивка.

— Здравейте, помните ли ме? Грей Грантам от „Поуст“. Още една програма ми трябва.

— Деканът каза „не“.

— Мислех, че деканът отсъства от града.

— Да. Но заместник-деканът каза „не“. Никакви програми повече. Вече ми създадохте достатъчно главоболия.

— Нищо не разбирам. Не ви моля за лични сведения.

— Заместник-деканът отказва.

— Къде е той?

— Зает е.

— Ще почакам. Къде е кабинетът му?

— Дълго време няма да се освободи.

— И аз дълго ще чакам.

Тя скръсти ръце насреща му и го погледна предизвикателно.

— Няма да ви позволи да получите повече програми. Студентите ни имат право на личен живот.

— Много естествено. И какви главоболия съм ви създал?

— Сега ще ви кажа.

— Да, ако обичате.

Младежът зад гишето се изниза набързо.

— Един от студентите, когото сте разпитвали тази сутрин, се е обадил в „Уайт и Блазевич“, а те са позвънили на заместник-декана, който ме извика и ми нареди да не давам никакви програми на журналисти.

— Какво им влиза в работата?

— Явно им влиза. А ние имаме отдавнашно сътрудничество с „Уайт и Блазевич“. Осигуряват работа на много наши студенти.

Грей опита да се покаже нещастен и безпомощен.

— Просто се мъча да открия Едуард Лини. Заклевам се, че няма да му се случи нищо лошо. Само няколко въпроса исках да му задам.

Тя се почувства победителка. Беше пренебрегнала един репортер от „Поуст“ и сега се гордееше с това. Е, хайде да му подхвърли една трохичка.

— Мистър Лини се е отписал, вече не учи при нас. Само толкова мога да ви кажа.

Той отстъпи към вратата и промърмори „Благодаря“.

Вече наближаваше колата, когато някой го повика по име. Беше студентът от канцеларията.

— Мистър Грантам — каза той, тичайки след него, — аз познавам Едуард. Той прекъсна за известно време. Има си лични проблеми.

— И къде е?

— Родителите му го настаниха в частна клиника. Лекуват го от наркомания.

— Къде се намира?

— В Силвър Спринг. Клиниката се казва Парклейн.

— Откога е там?

— От месец някъде.

— Благодаря — кимна той. — На никой няма да кажа за нашия разговор.

— Нали не е заплашен от нищо?

— Честна дума, не е.

Отбиха се в банката и Дарби излезе с петнайсет хиляди в брой. Страхуваше се да носи толкова пари. Изплаши се от случая с Лини. „Уайт и Блазевич“ внезапно я бяха хвърлили в ужас.

Парклейн беше клиника за лечение на хора с големи доходи или високи застраховки. Беше малка, заобиколена с дървета сграда, отдалечена на километър от магистралата. Решиха, че няма да им е лесна задачата.

Грей влезе първи и попита за Едуард Лини на регистрацията във фоайето.

— Той е наш пациент — каза доста официално сестрата.

Той пусна най-сияйната си усмивка.

— Да. Зная, че ви е пациент. Казаха ми от Правния факултет. В коя стая е?

Дарби влезе във фоайето, отправи се към чешмичката и дълго пи вода.

— В двайсет и втора стая е, но не можете да се видите с него.

— От Правния факултет ми казаха, че мога.

— А кой по-точно сте вие?

Той беше самата дружелюбност.

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. От факултета ми казаха, че може да му задам няколко въпроса.

— Съжалявам, че така са ви казали. Вижте какво, мистър Грантам, за клиниката отговаряме ние, а те да си гледат своя факултет.

Дарби взе едно списание и седна на дивана.

Усмивката му помръкна доста, но все пак остана.

— Разбирам — каза той, запазвайки любезното си изражение. — Мога ли да видя завеждащия?

— Защо?

— Защото става дума за нещо много важно и този следобед трябва непременно да се срещна с мистър Лини. Щом вие не ми позволявате, тогава трябва да се обърна към шефа ви. Няма да си тръгна, преди да говоря с него.

След като метна поглед, който изразително казваше „върви по дяволите“, тя отстъпи назад.

— Един момент. Може да седнете.

— Благодаря.

Тя излезе и Грей се извърна към Дарби. Посочи й двукрила летяща врата, която по всяка вероятност водеше към вътрешността на клиниката. Тя си пое дълбоко дъх и бързо закрачи натам. От просторния салон тръгваха три стерилни коридора. Една месингова табелка сочеше към стаите 18–30. Беше закачена пред средното крило, чийто коридор бе тъмен и тих, застлан с дебели пътеки. По стените имаше тапети на цветя.

Ето сега вече ще я спипат. Насреща й ще връхлети едър надзирател или дебела сестра, ще я заключат в някоя стая, където после да се разправя с ченгетата, а партньорът й ще стои и безпомощно ще гледа как я отвеждат с белезници. Името й ще се появи във вестника, в „Поуст“, и Пъна, стига да е грамотен, ще го види и ще я открие.

Докато се промъкваше покрай затворените врати, плажовете и пина коладата й се струваха недостижими. Стая 22 беше затворена и на табелката пишеше: Едуард Лини — д-р Уейн Маклачи. Тя почука.

Завеждащият клиниката беше по-голямо говедо и от дежурната сестра. Но нали за това му плащаха добре. Той обясни, че имат строга политика по отношение на свижданията. Пациентите им били сериозно болни и лабилни хора, и персоналът трябвало да се грижи за спокойствието им. Тъй че лекарите, които били най-големите професионалисти в своята област, строго следели кой посещава пациентите им. Свижданията били разрешени само в събота и неделя, и то за трийсет минути, като внимателно се подбирали посетителите, обикновено само роднини и приятели. Трябвало строго да спазват правилника.