Чтение онлайн

Обикна го още повече, защото го видя как загива, и си повтаряше, че трябва да престане да чува експлозията, да усеща мириса на изгоряло и постоянно да преживява смъртта му. Ако оцелее през следващите три дни, ще отиде някъде, където да се заключи и да плаче на глас, и да хвърля каквото й попадне, докато мъката се уталожи. Твърдо бе решила да стигне до такова място. Твърдо бе решила да се отдаде на скръбта, докато душата й оздравее. Поне това й се полагаше.

Запаметяваше имена, докато накрая научи за „Уайт и Блазевич“ повече от всеки извън фирмата. Излезе навън в мрака и взе такси до хотела.

Матю Бар замина за Ню Орлиънс и се срещна с един адвокат, който му даде указания да отлети за Форд Лодърдейл и да се настани в еди-кой си хотел. Адвокатът не уточни какво ще се случи в хотела, но Бар пристигна в неделя вечерта и установи, че за него има запазена стая. На една бележка, оставена на рецепцията, пишеше, че ще му позвънят рано сутринта.

Обади се в дома на Флетчър Коул в десет и му докладва как е минало пътуването до този момент.

Сега съзнанието на Коул беше заето с друго.

— Грантам се е побъркал. Той и някакъв Рифкин от „Таймс“ звънят навсякъде. Биха могли да ни унищожат.

— Виждали ли са досието?

— Не зная дали са го виждали, но са го чували. Снощи Рифкин се е обаждал в дома на един от сътрудниците ми и го питал какво знае за досие „Пеликан“. Сътрудникът ми не е знаел нищо, но останал с чувството, че Рифкин знае още по-малко и от него. Едва ли го е виждал, но откъде да сме сигурни?

— По дяволите, Флетчър! Не можем да насмогнем на цяла тайфа репортери. Тия момчета изпердашват по сто разговора в минута.

— Само двама са. Грантам и Рифкин. Включихте Грантам на подслушване. Включете и Рифкин.

— Грантам е включен, но не говори нито от дома си, нито от колата. Обадих се на Бейли от летището в Ню Орлиънс. Грантам не се е връщал вкъщи от двайсет и четири часа, но колата му е още там. Или е мъртъв в апартамента си, или снощи се е измъкнал по тъмно.

— Може би е мъртъв.

— Едва ли. Ние го следяхме, следеше го и ФБР. Мисля, че просто е надушил.

— Трябва да го откриете.

— Ще се появи той. Не може да иде много далеч от редакцията на петия етаж.

— Искам да подслушвате и Рифкин. Звънни на Бейли още тая вечер и да действа, разбрано?

— Да — каза Бар.

— Какво мислиш, че ще направи Матис, ако му се внуши, че Грантам е в течение и ще помести тая история на цялата първа страница на „Вашингтон Поуст“? — попита Коул.

Бар се изтегна на хотелското легло и затвори очи. Преди месеци бе решил за себе си да не се опъва на Коул. Онзи беше звяр.

— Убива и окото му не мига — каза Бар.

— Мислиш ли, че утре ще успееш да се срещнеш с него?

— Нямам представа. Тия тук са много потайни. Шепнат и на затворени врати. Не бяха много словоохотливи пред мен.

— Защо те изпратиха във Форт Лодърдейл?

— Не знам, но е много по-близо до Бахамските. Струва ми се, че утре отивам там или пък той ще дойде тук. Просто не съм наясно.

— Може би трябва да пораздуеш историята с Грантам. Матис ще му запуши устата.

— Ще помисля по въпроса.

— Обади ми се сутринта.

Отваряйки вратата си, тя настъпи бележката. На нея пишеше: Дарби, в градината на ресторанта съм. Спешно е. Грей. Пое си дълбоко дъх, смачка бележката на топче и я пусна в джоба си. Заключи стаята и по тесните извиващи коридори стигна до рецепцията, мина през тъмното фоайе, после покрай бара и през ресторанта влезе във вътрешния двор. Той седеше на малка маса, позакрита от тухлена преграда.

— Защо си тук? — настойчиво попита тя шепнешком, докато сядаше близо до него. Стори й се уморен и разтревожен.

— Къде си била? — поиска да узнае той.

— Не е толкова важно. По-важно е защо ти си тук. Нали се разбрахме да не идваш, докато не ти кажа? Какво става?

Той накратко й описа сутринта си, от телефонния разговор с Кийн до камериерката в коридора. Останалата част от деня прекарал в препускане из града с различни таксита, за които дал близо осемдесет долара — чакал да се стъмни, за да се вмъкне в „Табард“. Сигурен бил, че не са го проследили.

Тя слушаше. Наблюдаваше ресторанта и входа към двора и попиваше всяка негова дума.

— Нямам представа как някой е могъл да открие стаята ми — рече той.

— Казвал ли си на някого номера?

Той се позамисли секунда.

— Само на Смит Кийн. Но той никога няма да ме издаде.

Тя гледаше напред.

— Къде беше, като му го каза?

— В неговата кола.

Дарби бавно заклати глава.

— Казах ти кратко и ясно да не говориш пред никого. Нали така?

Той замълча.

— Това е една весела игричка, нали, Грей? Един курортен ден на плажа. Ти си велик журналист, когото и преди са заплашвали със смърт, но какво от това, ти си безстрашен. Теб куршум не те лови, а? Можем да се позабавляваме двамата, обикаляйки града два-три дни. Ще си поиграем на разузнавачи, че да можеш да спечелиш „Пулицър“, да натрупаш пари и слава, а лошите всъщност не са чак такива зверове, защото ти не си някой друг, а самият Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. А всъщност си един гаден фукльо.

— Престани, Дарби!

— Помъчих се да ти набия в главата колко са опасни тия хора. Видях с очите си на какво са способни. Зная как ще постъпят, ако ме открият. Но не, Грей, за теб всичко е игра. На стражари и апаши. Игра на криеница.

— Убеди ме вече, окей?

— Слушай, новинарю печен, добре ще е да си убеден. Още една издънка, и без нас. Свършиха ми щастливите карти. Разбираш ли?

— Да. Кълна се, че разбирам.

— Вземи си стая тук. Утре вечер, ако сме живи, ще ти намеря друго малко хотелче.

— Ами ако нямат свободни стаи?

— Тогава ще спиш затворен в банята ми.

Говореше съвършено сериозно. Той се почувства като първолак, който е получил първата си плесница.

Пет минути мълчаха.

— И как са ме открили според теб? — попита накрая той.

— Телефонът в апартамента ти сигурно се подслушва, както и онзи в колата. Предполагам, че е поработено и в колата на Смит Кийн. Тия хора не са аматьори.

Прекара нощта в номер четиринайсет на втория етаж, но не можа да спи дълго. Ресторантът отваряше в шест и той се промъкна незабелязано да си налее кафе, после се шмугна обратно в стаята си. Хотелчето беше чудато и старинно: състоеше се от три къщи, по-късно свързани помежду си. Ниски врати и тесни коридорчета отвеждаха във всички посоки. Тук цареше безвремие.