Чтение онлайн

Очакваше го дълъг и изтощителен ден, но щеше да го прекара целия заедно с нея и той го очакваше с нетърпение. Бе направил грешка, лоша грешка, но тя му прости. Точно в осем и трийсет почука на вратата й. Отвори му веднага и бързо затвори след него.

Сега отново приличаше на студентка по право с джинси и памучен пуловер. Наля му кафе и седна на малката масичка с телефона, около който бяха натрупани изписани листове.

— Добре ли спа? — попита тя, но явно само от любезност.

— Не. — Той хвърли на леглото броя на „Таймс“. Вече го беше прегледал и пак не откри нищо.

Дарби вдигна телефона и набра номера на Правния факултет в Джорджтаун. Докато изчакваше, гледаше към него.

— Канцеларията, моля. — Почака известно време. — Ало, обажда се Сандра Джърниган. Съдружничка съм в „Уайт и Блазевич“, юридическата фирма. Компютрите ни се повредиха и доста информация изчезна, та сега се мъчим да възстановим някои ведомости. Счетоводителите ме помолиха да ви попитам за имената на вашите студенти, които са стажували тук това лято. Мисля, че бяха четирима. — От другия край казаха нещо. — Джърниган. Сандра Джърниган — повтори тя. — Разбирам. Колко време ще е нужно? — Пауза. — А вашето име? Джоун. Благодаря ви, Джоун. — Дарби покри с ръка слушалката и изпусна дълбока въздишка.

Грей я наблюдаваше съсредоточено, с усмивка на възхищение.

— Да, Джоун. Аха, седем. Каква бъркотия с тия ведомости! Имате ли им адресите и номерата на социалната осигуровка? Трябват ни за данъчната справка. Разбира се. След колко време? Идеално. Имаме специален куриер за този район, казва се Сноудън и ще бъде при вас след трийсет минути. Много благодаря, Джоун. — Дарби пусна слушалката и затвори очи.

— Сандра Джърниган? — повтори той.

— Не ме бива да лъжа.

— Чудесна си. Предполагам, че куриерът съм аз.

— Спокойно минаваш за такъв. Имаш вид на учил недоучил студент. — И хващаш око, добави тя наум.

— Хубав пуловер.

Дарби отпи голяма глътка студено кафе.

— Тоя ден може да се проточи много.

— Дотук добре. Ще взема списъка и ще се видим в библиотеката, а?

— Да. Канцеларията е на петия етаж в Правния факултет. Аз ще съм в триста трийсет и шеста. Това е малка аудитория на третия етаж. Ти първи вземи такси. Ще се видим там след петнайсет минути.

— Добре, мадам — каза Грантам и излезе.

След пет минути и Дарби се измъкна от стаята с платнената си чанта. Разстоянието беше кратко, но таксито се движеше бавно сред сутрешния поток от коли. Да живееш в непрекъсната криеница е лошо нещо, а когато хем бягаш, хем се правиш на ченге, тогава ти идва много нанагорно. Вози се цели пет минути, преди да се сети, че я преследват. Може би беше по-добре, че все пак успяваше да забрави за миг този факт. Току-виж един тежък ден като репортерка отклонил мислите й от Пъна и останалите мъчители. Днес и утре ще работи, а в сряда привечер ще е вече на някой плаж.

Щяха да започнат с Правния факултет в Джорджтаун. Ако удареха на камък, щяха да опитат и в онзи към университета Джордж Вашингтон. Останеше ли им време, щяха да идат и в Американ Юнивърсити. Пробват на три места и после тя изчезва.

Таксито спря пред Макдоноу Хол, в подножието на Капитолийския хълм. С чантата и памучния пуловер Дарби бе просто една от многото студентки по право, които кръжат наоколо преди лекции. Изкачи се по стълбите до третия етаж и затвори след себе си вратата на аудиторията. Понякога тук се водеха упражнения или пък интервюта със студенти за временна работа в университета. Разстла бележките си на масата и сега спокойно можеше да мине за студентка, която се подготвя за следващия час.

Грей се вмъкна вътре след броени минути.

— Джоун е сладурана — каза той и остави списъка на масата. — Ето имената, адресите и номерата на социалната осигуровка. Виж колко е мила.

Дарби погледна списъка и извади от чантата си телефонен указател. Намериха в него пет от имената. Тя погледна часовника си.

— Девет и пет е. Обзалагам се, че най-много половината са на лекции по това време. Другите трябва да започват от по-късно. Ще се обадя на тия петимата и ще разбера кой си е вкъщи. Ти се заеми с двамата без телефони и поискай от Учебния отдел програмата им за този семестър.

Грей погледна часовника си.

— Хайде да се срещнем тук след петнайсет минути.

Той тръгна първи. Дарби излезе малко след него и отиде при монетните телефони пред аудиториите на първия етаж. Набра номера на Джеймс Мейлър.

— Ало — обади се мъжки глас.

— Денис Мейлър ли е? — попита тя.

— Не. Тук е Джеймс Мейлър.

— Извинявайте. — Дарби затвори. Джеймс живееше на десет минути от университета. Явно, че нямаше упражнение от девет, а дори да имаше някакво от десет, по всяка вероятност щеше да си е у дома още четирийсет минути.

Позвъни и на останалите четирима. Двама отговориха и тя ги отметна в списъка, а при другите двама даваше свободно.

Грей чакаше нетърпеливо в Учебния отдел на третия етаж. Една студентка, работеща тук по няколко часа, се мъчеше да намери завеждащата, която беше из вътрешните стаи. Студентката го уведоми, че не е сигурна могат ли да дават сведения за програмата. Грей й каза, че според него могат, стига да искат.

Завеждащата се появи и го изгледа с подозрение.

— Какво обичате, моля?

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и се опитвам да издиря двама ваши студенти: Лора Кас и Майкъл Ейкърс.

— Да не се е случило нещо? — попита тя нервно.

— Съвсем не. Искам да им задам няколко въпроса. Имат ли часове тази сутрин? — Изпрати й онази своя топла и доверчива усмивка, с която обикновено предразполагаше по-възрастните жени. Винаги му бе помагала безотказно.

— Имате ли карта за самоличност, някакъв документ?

— Разбира се. — Той отвори портфейла си и бавно размаха картата пред очите й като самоуверено ченге, свикнало с тази досадна прелюдия.

— Ами знаете ли, трябва все пак да говоря с декана, но…

— Добре, къде му е кабинетът?

— Само че той отсъства. Извън града е.

— Трябва ми само програмата, за да ги открия. Не ви искам адресите им, успеха или копия на документи. Нищо поверително или лично.

Тя погледна към студентката, която помагаше тук, и момичето вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво толкова за една дреболия“.

— Един момент — рече завеждащата и изчезна зад преградата в ъгъла.

Дарби вече го чакаше в малката аудитория, когато той се появи и сложи на масата компютърната разпечатка на двете програми.