Чтение онлайн

Музиката бе красива и странно пленителна. Мелодията и изпълваше залата със сияние, което се сливаше с това на камините и свещите. Залезът на слънцето превърна прозорците в черни огледала и настроението стана по-задушевно. Успокоен от храната и музиката, Ейдриън бе започнал да се наслаждава — докато графът на Чадуик не го върна в реалността.

— Ще участваш ли в турнира? — попита той. По гласа и очите му личеше, че Арчибалд Белънтайн е започнал да пирува в аванс.

— Разбира се, сър… искам да кажа, Ваша светлост.

— В такъв случай може да се изправиш срещу моя човек ей там, сър Бректън — размаха отпуснат крайник над масата. — И той участва.

— Тогава нямам голям шанс.

— Не, нямаш — рече графът. — Но трябва да опиташ, да се постараеш. Ще има тълпа.

Арчибалд се приведе към него.

— Кажи сега, истина ли е онова, което каза Салдур?

— Никога не бих оспорил думата на един регент — отвърна Ейдриън.

Белънтайн прихна.

— Май искаше да кажеш: „никога не бих повярвал на думата на един регент“. Знаеш ли, че те ми обещаха Меленгар и сетне ей така — графът опита да щракне с пръсти. — Ей така… — нов опит. — Така… — трети провал. — Знаеш какво искам да кажа. Не ми дадоха обещаното. Виждаш защо съм скептичен. Онова за императрицата, дето те очаквала, истина ли беше?

— Нямам представа, милорд. Как бих могъл да зная?

— Значи не си я срещал? Императрицата де?

Ейдриън замлъкна, спомняйки си млада девойка на име Тракия.

— Не, не съм срещал императрицата. Тя не би ли трябвало да присъства?

Графът свъси вежди.

— Оставили са трона празен в нейна чест. Тя никога не се храни сред хората. Ако трябва да съм честен, половин година живея в този дворец и съм я видял три пъти: веднъж в тронната зала; когато се обърна към народа; когато веднъж… Въпросът е, че не напуска стаята си. Често се чудя дали регентите не я държат затворена там. Трябваше да я отвлека — да освободя бедното момиче.

Арчибалд се изправи и рече по-скоро на себе си:

— Точно това възнамерявам да сторя, а ето там е човекът, към когото трябва да се обърна.

Вземайки орех от масата, той го хвърли към Албърт.

— Виконт Уинслоу — викна по-гръмко от нужното. — Не съм те виждал от сума ти време.

— Наистина, Ваша светлост. Твърде дълго.

— Все още ли поддържаш връзка с онези двама… нощни фантоми? Знаеш, магьосниците, дето могат да карат писма да изчезват и са също толкова опитни в спасяването на обречени принцеси?

— Съжалявам, Ваша светлост, след онова, което сториха с вас, прекратих отношенията си с тях.

— Да… стореното от тях… — промърмори графът, забил поглед в чашата си. — Сложиха главата на Брага в скута ми! И то докато спях, представи си! Знаеше ли това? Доста неприятно събуждане — той си замърмори.

Ейдриън прехапа устна.

— Нямах представа. Имате искрените ми извинения — рече с неподправена изненада Албърт, останала незабелязана от Белънтайн, в момента отметнал назад глава, пиейки.

Влязоха нови музиканти и засвириха тържествено. Господата, сред които Гилбърт и Елгар, поеха ръцете на дамите и ги отведоха да танцуват. Ейдриън си нямаше понятие от танц. Нимбус дори не се бе опитал да го учи. Херцогът и херцогинята на Рочел също се присъединиха към танцуващите. Ейдриън и Албърт можеха да се видят безпрепятствено.

— Сър Ейдриън, нали? — запита виконтът, сядайки на мястото на лейди Женвиев. — За пръв път ли сте в залата за тържества?

— Наистина е така.

— Замъкът е огромен и има впечатляваща история. Убеден съм, че след скорошното си оздравяване не сте разполагали с възможността да посетите голяма част от него. Ако не възнамерявате да танцувате, с радост ще предложа услугите си да ви разведа. На втория етаж има картини и фрески, които са забележителни.

Ейдриън хвърли поглед към мъжете, които все още го наблюдаваха.

— Убеден съм в това, виконте, но смятам за проява на грубост да напусна пира толкова рано. Може да направи лошо впечатление на нашите домакини — посочи към главната маса, където Салдур и Етелред се хранеха. — Не бих искал да си навлека недоволството им.

— Разбирам ви напълно. Доволен ли сте от условията в замъка?

— Определено. Отпусната ми е стая в рицарското крило. Регент Салдур бе изключително щедър и не мога да предявя никакви оплаквания що се отнася до мястото на разквартируване.

— Значи имате друга причина за оплакване? — попита Албърт.

Внимателно отмервайки думите си, Ейдриън отвърна.

— Никакво оплакване. Просто съм притеснен за предстоящото си представяне в турнира. Ще се съревновавам с множество бележити рицари, сред които и присъстващият сър Бректън. Изключително важно е да се представя на ниво. Някои възвишени хора ще следят много внимателно резултатите от него.

— Не е нужно да се притеснявате толкова — спомена Бректън. — Ако в сърцето си сте верен на рицарския код, Марибор ще ви води. Чуждите мисли са без значение на полето. Истината е истина, а вие знаете дали живеете спрямо нея или не. Оттам ще черпите сила или слабост.

— Благодаря ви за любезните думи, ала аз не се сражавам само за себе си. Успехът в този турнир ще промени и съдбите на онези, за които се грижа… моята свита.

Албърт кимна.

Сър Бректън се приведе напред.

— Загрижен сте толкова за репутацията на своите пажове?

— Те са за мен като семейство — отвърна Ейдриън.

— Това е достойно за почит. Не мога да кажа, че съм срещал друг рицар, проявяващ такава отговорност към онези, които му служат.

— Ако трябва да бъда честен, сър, главно заради тяхното добро се сражавам. Надявам се единствено, че няма да направят някоя посрамваща ме постъпка, тъй като някои от тях са склонни да реагират прибързано — обикновено заради мен, разбира се. Но в този случай бих предпочел просто да се насладят на празника.

Албърт отново кимна леко и изпразни чашата си.

Белънтайн също надигаше своя бокал. Оригна се гръмко и отпусна лакът върху масата, опрял буза на дланта си. Ейдриън прецени, че не след дълго графът ще удави и последните остатъци съзнание.

Монахът и сивобрадият се оттеглиха, оживено обсъждайки легендата на Кайл, значимостта на Салдуровата история и истинската същност на човека, когото Ейдриън бил срещнал в гората.

— За мен бе удоволствие да седя на една трапеза с вас — рече Албърт, изправяйки се. — Не съм свикнал на подобно изтънчено изобилие, а виното замъгли главата ми. Страхът от евентуално излагане ме принуждава да се оттегля.

Двамата рицари се сбогуваха с него и Ейдриън наблюдаваше как Албърт напуска залата, без да поглежда назад.

Останал без други събеседници, Ейдриън се обърна към Бректън.

— Баща ви не присъства ли или е седнал другаде?

Бректън, чието внимание бе насочено към предната част на залата, се забави с отговора.

— Той реши да не присъства. Аз също нямаше да дойда, ако моят лорд не бе поискал това — посочи към графа, който не реагира. — Никой от двама ни не е в настроение за празнуване. Едва наскоро научихме за кончината на брат ми Уесли, умрял в служба на императрицата.