Чтение онлайн

Ейдриън отговори с мрачен глас:

— Моите съболезнования. Убеден съм, че е умрял с чест.

— Благодаря ви, но смъртта по време на служба не е нещо необичайно. Би облекчило мъката ми да узная обстоятелствата. Той умря далеч от дома, служейки на борда на „Изумрудената буря“, която бе изгубена в морето — Бректън се изправи на крака. — Моля да ме извините. Аз също ще се оттегля.

— Разбира се, приятна вечер.

Проследи как Бректън се отдалечава. Рицарят имаше същата походка като Уесли. Ейдриън трябваше да си припомни, че и двете изправени пред него алтернативи бяха неприятни. Дори и без емоционалните връзки, два живота бяха по-ценни от един. Бректън беше войник, а както самият той бе отбелязал, смъртта по време на служба беше нещо обичайно. Ейдриън нямаше избор, но този факт не облекчаваше съвестта му.

Главата на Белънтайн се изплъзна от ръката му и глухо изкънтя върху масата.

Ейдриън въздъхна. Подобно на рицарството, пиршествата също се бяха оказали различни от очакваното.

Албърт Уинслоу крачеше бързо из Акуеста, увил се плътно в плаща си с вдигната качулка. Съжаляваше задето не е обул ботуши, защото обувките му предателски се хлъзгаха по заледения калдъръм. Трябваше да вземе карета. В двореца имаше няколко, които се отдаваха под наем, ала вървенето пеш правеше лесно установяването на евентуални преследвачи. Той се обърна — улицата беше празна.

Влизайки в странноприемница „Бейли“, завари огънят в общото помещение почти догорял. Възрастен мъж спеше край огнището, почти полял скута си с чаша бренди. Виконтът бързо се качи към стаята си. Възнамеряваше да напише бележка и след като я остави на масата, да се отправи към двореца. Оформяйки думите в главата си, той извади ключ и отвори.

Как да обясня какво видях току-що?

Вместо заледена стая, откри оживено пропукващ огън, запалени свещи на масата, а върху леглото, с несвалени ботуши — джудже.

— Магнус?

Вратата се затвори рязко и Албърт стреснато се извърна, за да види Ройс.

— Не трябва да оставяш отключено — рече крадецът.

Албърт се подсмихна:

— Дори няма да удостоя с внимание това подмятане. Кога се върна?

— Твърде скоро, за да сме си отпочинали както трябва — изръмжа Магнус. — Търчали сме като кучета заради него.

— Ей, внимавай с ботушите — рече Албърт, пляскайки ги с опакото на дланта си.

— Какво е станало с Ейдриън? — заговори рязко Ройс. Още не бе свалил качулката си.

Когато Албърт срещна крадеца за първи път, виконтът бе пияница, който живееше в плевнята на един фермер край Колнора. Изпаднал дотам да продава дрехите си срещу глътка ром, принадлежностите му се свеждаха до нощната му риза и няколко парцала. Хленчейки какви несгоди му било докарало прахосничеството на благородния му баща, той бе предложил на Ройс и Ейдриън да купят копринената му нощна риза за пет медни тенента. Ройс му бе отправил по-добра оферта. Ририя се нуждаеха от благородник, който да служи като тяхна свръзка с богатите и привилегированите — почтено лице за непочтената им дейност. Бяха го привели в спретнат вид, платили за нови дрехи и предоставили всичко, съответстващо на един виконт. Бяха му върнали достойнството и Албърт отново стана аристократ. Оттогава виконтът гледаше на Ройс като на приятел, но в подобни моменти — когато качулката му бе вдигната, а гласът груб — дори Албърт се страхуваше от него.

— Е? — настоя Ройс, пристъпвайки напред, карайки Албърт несъзнателно да направи крачка назад. — В затвора ли е? Те не…

— Какво? Не — Албърт поклати глава. — Всъщност няма да повярваш. Идвам от Пира на благородниците, голямата трапеза за Зимния фестивал. Всички бяха там — крале, епископи, рицари…

— На въпроса, Албърт.

— Това правя. Ейдриън също беше там.

Уинслоу видя как ръцете на Ройс се свиват в юмруци.

— Какво му правеха?

— О, не, нищо такова — те го хранеха. Беше… Дали са му рицарско звание, Ройс, имперски рицар. Трябваше да видиш как беше облечен.

Дори джуджето приседна.

— Какво? Говори смислено, побъркан…

— Кълна се. Това е истината! Регент Салдур дори се появи и разказа пред цялата маса някаква откачена история как Ейдриън се сражавал за империалистите в Ратиборската битка и бил ръкоположен заради нея. Представяш ли си?

— Не, не го правя. Да не си започнал да пиеш отново?

— Само малко вино съм пил. Трезвен съм, кълна се — рече Албърт.

— Но защо им е да правят подобно нещо? Ти успя ли да се доближиш до него? Какво каза той?

— Не можеше да говори открито и намекна, че е наблюдаван, но аз смятам, че ще участва в турнира. Изглежда регентите са сключили някаква сделка с него.

— Турнирът на фестивала?

— Да. Ясно изтъкна, че не трябва да се месим или да се опитваме да му помагаме.

— Не разбирам.

— Ставаме двама.

— Чувствам се нелепо — прошепна Амилия на Нимбус, избутвайки чинията си настрана.

Сто двадесет и три чифта очи се взираха в нея. Знаеше точната бройка. Знаеше кои владетели са довели жените си и кои седят с куртизанки. Знаеше кои са чувствителни към теченията и кои не обичаха да седят в близост до камината. Знаеше кои принцеси до кои херцогини не искат да седят. Знаеше кой беше марионетка и кой държеше конците му. Знаеше всички чудатости и недъзи, всяко име и звание — но нито едно лице.

Като парчета пергамент бяха поносими, ала сега всички бяха тук — взиращи се. Не, не това. Израженията им бяха твърде злонамерени и презрителни, за да бъдат определени като нещо тъй неутрално като гледане. В очите им можеше да види раздразнението, отгатвайки какво си мислят: Как може тя — простата щерка на някакъв си каруцар — да седи на масата на императрицата? Чувстваше се сякаш сто двадесет и три вълка бяха оголили зъби към нея.

— Изглеждате прекрасно — каза и Нимбус. Пръстите му се движеха в такт с павана. Менторът очевидно не обръщаше внимание на плискащите се край тях вълни на омраза.

Тя въздъхна. Не и оставаше нищо друго, освен да се пребори с остатъка от нощта. Оправяйки стойката си, Амилия си припомни да диша, което не беше лесно постижение в стегнатия корсаж.

Амилия носеше роклята, която херцогинята и бе предоставила тази сутрин. Далеч от обикновена, тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от синя коприна. Панделки се виеха в сложни, напомнящи лебеди форми. Тясната горна част притискаше стомаха и и преливаше в огромна издута пола, чиито гънки се лееха като вода. Дълбокото деколте откриваше горната част на гърдите и. За ужас на лейди Женвиев, Амилия носеше шал, покриващ тях и скъпата огърлица, която херцогинята и бе заела. Вероятно за да избегне подобно скриване на диамантените обици, херцогинята бе изпратила трима фризьори, които да се погрижат за косата и. Отне им почти три часа, след което бяха заменени от двама други, които гримираха устните, клепачите, бузите, дори ноктите не бяха пожалени. Амилия никога не бе носила грим, никога не си бе правила прическа и със сигурност не бе оголвала бюста си. От уважение към херцогинята се подчини, ала се чувстваше като клоун — присмехулно увеселение за онези сто двадесет и три чифта очи.

Сто двадесет и четири, поправи се тя. Имаше добавка в последната минута.

— Кой от тях е той? — обърна се тя към Нимбус.

— Кой? Сър Ейдриън? Вмъкнах го ей там. Онзи в златно и пурпур. Салдур го представя за рицар, но никога не съм срещал човек, толкова лишен от рицарство.

— Зъл ли е?

— Напротив. Почтителен и внимателен, дори и към слугите. Оплаква се по-малко от монах, а макар да съм сигурен, че знае как се върти острие, изглежда агресивен колкото една мишка. Пие умерено, смята купа овесена каша за пиршество, става призори. Той не е рицар, а по-скоро каквото един рицар би трябвало да бъде.