Чтение онлайн

Навън светът изглеждаше вледеняващ. Вятърът виеше край прозореца, оставяйки следи от сняг в ъгълчетата. Зимната ярост бясно разтрисаше шубраците на върха на хълма. Надничайки, Майрън оцени удобството на уютното си работно място. Нишата го обгръщаше като някакво леговище на гризач. Често си мислеше, че би му харесало да бъде къртица или земеровка — не от големите белозъби, а най-обикновена земеровка. Колко приятно съществуване би било да живее под земята, на топло и в безопасност, в малките скрити проходи. Би поглеждал към обширния свят с възхита и удивление, съпровождан от знанието, че няма причина да излиза в него.

Нанесе последните щрихи на схемата за Ройс и се върна към завършващите страници на „Елкуин“. Това бе шедьовърът на поета от пета династия Оринтайн Фелън. Представляваше масивен тон размишления как природните тенденции се съотнасят към тези на живота. Когато бъдеше приключена, това щеше да е двадесетата книга на Майрън, която щеше да възстанови в библиотеката. Щяха да му останат още само триста петдесет и две — без да се броят петстотин двадесет и четирите свитъка и хиляда двеста и тринадесетте индивидуални пергамента. За повече от две години работа това можеше да изглежда малко, ала Майрън работеше усилено само през зимата, тъй като по-топлите месеци бяха заделени за възстановяването на манастира.

Новото Уиндско абатство бе почти приключено. Повечето наблюдатели не биха открили различия с версията отпреди пожара, ала за Майрън нещата не стояха така. Прозорците, вратите, бюрата и леглата бяха същият тип, но бяха различни. Покривът бе точно както си го спомняше — и все пак друг, точно както и хората. Липсваха му братята Гинлин, Хеслон и останалите. Не че Майрън бе нещастен с новото си семейство. Харесваше новия абат, Харкън. Брат Бендълтън бе много добър готвач, а брат Зефир умееше да рисува невероятно и помагаше на Майрън с много от илюстрациите му. Всички бяха чудесни, ала подобно на вратите, прозорците и леглата, не бяха същите.

— Не, за последен път, не! — викна Ройс, влизайки в скрипториума, следван от Магнус.

— Само за един-два дни — молеше се джуджето. — Все ще прежалиш кинжала за толкова време. Искам само да го огледам. Няма да го повредя.

— Остави ме.

Двамата се отправиха към Майрън, лавирайки между бюрата. Такива в стаята имаше дузина, но само онова на Майрън бе редовно използвано.

— О, Ройс, тъкмо приключвах. Но е добре да изчакаш мастилото да изсъхне.

Ройс вдигна картата към светлината, изучавайки я критично в продължение на няколко минути.

Майрън се притесни.

— Нещо не е наред ли?

— Не мога да повярвам как подобни неща просто си седят в главата ти. Невероятно. И казваш, че това е карта на двореца?

— Заглавието гласи „Замъкът в Уоррик“ посочи Майрън.

— Това не е карта — рече Магнус намръщено. Ройс държеше картата извън обсега му.

— Откъде знаеш? — попита крадецът.

— Защото това са строителни планове. Виждат се строителните маркировки.

Ройс смъкна пергамента и Магнус посочи:

— Виждаш ли, тук строителят е отбелязал колко камък ще е необходим.

Ройс погледна към джуджето, сетне към Майрън.

— Така ли е?

Монахът сви рамене:

— Възможно е. Зная само какво съм видял. Нямам представа за значението му.

Крадецът се обърна отново към Магнус.

— Значи познаваш тези символи?

— Разбира се, това е основно инженерство.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намира тъмницата?

Джуджето взе схемата и я положи на земята, тъй като бюрата му бяха прекалено високи. С жест поиска свещ и Ройс му донесе. Магнус изучава картата няколко минути, преди да обяви:

— Не. Няма тъмница.

Ройс се навъси.

— В това няма логика. Никога не съм чувал за дворец или замък, в който да няма някакъв затвор.

— Това не е единственото странно нещо — додаде Магнус.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами няма нищо, ама наистина нищо, под земята. Дори изба няма.

— И?

— Не може да натрупаш тонове камъни просто така върху земята. Сградата ще потъне. Дъждът ще я подкопае. Стените ще се срутят.

— Но дворецът е непокътнат — рече Майрън. — Тази схема е от архиви отпреди стотици години.

— В което няма смисъл. Тези планове не показват поддържаща структура. Никакви стълбове, никакви колони. Няма нищо, което да поддържа това място. Поне нищо начертано тук.

— Което означава?

— Не съм сигурен, но ако трябва да предположа, вероятно е построено над нещо друго. Може да са използвали съществуващи основи.

— Знаейки това и гледайки тези планове… би ли могъл да ми кажеш къде се намира тъмницата, ако беше там?

— Разбира се. Просто трябва да разбера върху какво е разположено и да се вслушам добре в земята наоколо. В крайна сметка намерих тунела до Авемпарта.

— Добре тогава, стягай багажа. Идваш с мен в Акуеста.

— Ами кинжала?

— Обещах да ти го завещая след смъртта си.

— Не мога да чакам дотогава.

— Не се притеснявай. Изглежда няма да ти се наложи да чакаш дълго — Ройс се обърна към Майрън. — Благодаря ти за помощта.

— Ройс? — спря го монахът.

— Да?

Майрън изчака Магнус да излезе.

— Мога ли да те запитам нещо за госпожица ДеЛанси?

Крадецът повдигна вежда.

— Нещо не е наред? Да не би абатът да е разстроен от присъствието на момичетата?

— О, не, нищо подобно. Те всички са чудесни. Хубаво е да имаме и сестри. А госпожица ДеЛанси има прекрасен глас.

— Прекрасен глас?

— Абатът ни държи разделени от жените, така че не ги виждаме много. Те се хранят по различно време и спят в отделни спални, но абатът ги е поканил да се присъединяват към нас на вечерня. Няколко от тях идват, сред които и госпожица ДеЛанси. Тя винаги пристига с покрито лице. Тиха е, но понякога я чувам да шепне молитви. Всяка служба започва с химн и тя се присъединява. Пее тихо, но аз мога да я чуя. Има невероятен глас, пленителен, красив и тъжен като песента на славей.

— О — Ройс кимна. — Ами добре. Радвам се, че няма проблем.

— Не бих го нарекъл проблем, но…

— Но?

— Често я виждам сутрин, когато отивам до Катеричето дърво да поговоря с Рениан. Госпожица ДеЛанси понякога се разхожда в градината, винаги спира да ни почете.

Майрън замлъкна.

— И? — подкани го Ройс.

— Една сутрин тя взе ръката ми и се вгледа в дланта ми в продължение на няколко минути.

— Опа — промърмори крадецът.

— Да — рече Майрън с широко разтворени очи.