Чтение онлайн

— Това трябва да е — промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите — заради Кайн.

Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника — другите не се забъркваха с тях — обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.

Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле — по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ — винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.

Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.

Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.

— Какво ще желаете днес, сър?

— Гъше.

— А говеждо? Или може би свинско?

— Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.

— Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.

— Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.

Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.

— Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?

— Това е всичко.

Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.

По стълбите отекнаха стъпки и хлапето затаи дъх. Слугата измете снега от входа на подземния килер и го отвори.

— Ама че студ — промърмори Дженкинс, изчезвайки нанякъде.

— Така е сър, така е.

Момчето на касапина отнесе гъската, вече обезглавена и почистена, в килера, сетне се върна при колата, за да вземе и пъдпъдъците. Може би заради студа, може би заради глада, или пък мисълта за пет сребърни — а най-вероятно и трите фактора допринесоха — Майнс се шмугна като съсел през отворения капак, без да обмисля решението си. Сви се зад куп чували, които миришеха на картофи. Стаи дъх. Момчето донесе и тези птици, държейки ги за краката, сетне излезе. Капакът се затръшна и Майнс чу как заключват.

След брилянтния свят на слънце и сняг очите на Майнс дълго време не можеха да привикнат с мрака. Хлапето остана неподвижно. Слушаше. Стъпките на прислужника отекнаха над главата му, но скоро заглъхнаха и настъпи тишина. Знаеше, че няма как да избяга незабелязан, но избра да не се притеснява за това. Щеше да търти при следващата доставка. Щеше да изскочи изненадващо, а веднъж озовеше ли се навън — иди го гони.

Скоро очите на Майнс привикнаха към слабата светлина, процеждаща се измежду дъските. Килерът бе хладен, макар в сравнение с уличния студ да му се струваше приятен. Беше изпълнен с щайги, чували и стомни. От тавана висяха парчета сланина. Пълна със слама щайга мътеше повече яйца, отколкото той можеше да преброи. Майнс изля едно от тях в устата си. Намирайки тенекия с мляко, отпи две големи глътки, изпълнили устата му с каймак. Гъст и сладък, той предизвика доволна усмивка на оцапаните му устни. Чувстваше се сякаш е попаднал в съкровищница. Можеше да прекара живота си там, криейки се по ъглите, спейки върху чувалите, угоявайки се до насита. Иманярствайки из рафтовете, откри гърненце с меласа. Опитваше се да го отвори, когато дочу гласове над главата си.

Неясните гласове идваха по-близо.

— Остатъка от деня ще бъда в двореца.

— Веднага ще докарам каретата, милорд.

— Двамата с По отнесете медальона при майстора на сребро. Да направи дубликат. Не го оставяйте там, не го изпускайте от очи. Останете с него. Медальонът е изключително ценен.

— Да, милорд.

— И вечерта го донесете обратно. Предполагам няма да приключи за един ден, така че ще трябва да го занесете неколкократно.

— Ами вечерята ви, милорд? Със сигурност мистър По…

— Ще се нахраня в двореца. Няма да поверя това на По. Той идва само за защита.

— Но, милорд, та той е почти дете…

— Няма значение, прави каквото ти казвам. Къде е Добс?

— Почиства спалнята, ако не се лъжа.

— Вземете и него. Няма да ви има цял ден, а не искам да го оставям тук сам.

— Да, милорд.

Милорд, милорд! Майнс беше готов да изкрещи от яд. Защо просто не се обърнеш към мухльото по име?

Майнс се ослушва дълго време, преди да реши, че къщата е празна. Прекоси килера, изкачи се по стълбите, опита капака към къщата. Той се отвори. Тих като мишка — и също тъй предпазлив — хлапакът внимателно излезе. Една дъска проскърца под тежестта му. Момчето застина ужасено, но нищо не се случи.

Намираше се сам в кухнята. Навсякъде имаше храна: хляб, краставици, сирене, пушено месо, мед. Майнс опита от всичко. И преди беше ял хляб, но този беше мек и се топеше в устата, нищо общо нямаше с онези тридневни сухари. Киселите краставички бяха пленителни, сиренето беше истинска наслада, а месото, макар и леко жилаво от опушването, беше рядко докосван деликатес. Откри и малка бъчонка бира, също оказала се на ненадминато досега ниво. Майнс напусна кухнята замаян от храната и пивото, понесъл парче пай в едната си ръка, резен сирене в другата, а джобът му можеше да се похвали с жилест къс месо.

Вътрешността на къщата бе по-внушителна от външния и вид. Фрески, дърворезба, гоблени и копринени драперии покриваха стените. Във всекидневната гореше огън. Цепениците пропукваха меко, пръскайки топлина по пода. Лавици от черешово дърво приютяваха кристални чаши, по масите имаше дебели свещи и статуетки, а по рафтовете не бе останало никакво свободно място от книги. Майнс никога не бе държал книга в ръце. Довърши пая, мушна сиренето в другия си джоб. Взе една. Книгата бе дебела и по-тежка от очакваното. Опита се да я разтвори, но тя се плъзна от мазните му пръсти и падна на пода. Момчето замръзна със секнал дъх, чакайки да се разнесат стъпки.

Тишина.

Покачи се на втория етаж, където имаше няколко спални. Най-голямата отвеждаше в кабинет с бюро и още книги. На бюрото имаше пергаменти — още мистериозни думи, още тайни. Повдигна един, завъртайки го първо настрани, сетне изцяло, като че обърнати надолу с главата, писмената щяха да разкрият тайната си. Започваше да се отегчава. Оставяйки пергамента обратно на бюрото, той понечи да излезе, когато светлина привлече вниманието му.

Странно сияние идваше откъм гардероба. Дълго време се взира във вратите му, преди да го отвори. Жакети, туники и наметала. Имаше и сгъната роба — роба, която сияеше със собствена светлина. Омаян, Майнс рискува да я докосне колебливо. Материята не приличаше на нищо, докосвано от него досега — по-гладка от полиран камък и по-мека от перушина. Щом докосна плата, сиянието му се промени от тъмносребристо към примамлив пурпур, светейки най-силно около връхчетата на пръстите му.