Чтение онлайн

— Справям се.

Нимбус кимна.

— Отлично. Следва храбростта, една от най-важните добродетели. Но тя не се свежда единствено до втурване срещу превъзхождащи по численост орди. Може да приеме много форми. Например храбростта да избереш живота пред смъртта, особено когато това означава мъчителен живот. Или поемането на необоснован риск, защото дадена кауза е прекалено благородна, за да бъде изоставена. Храброст може да бъде открита дори в хвърлянето на оръжие — ако това означава оцеляването на нещо, прекалено ценно, за да бъде изгубено.

— Третата добродетел е честността. За да притежава чест, човек първо трябва да бъде честен към мъжете, жените, децата, великите и нищожните, добрите и злодейците, ала най-вече към себе си. Рицарят не се оправдава.

Ейдриън с усилие се съсредоточи върху миенето на краката си.

— Целостта е добродетел, която лежи върху лоялност и чест. Да притежаваш цялост често означава да се придържаш към даден принцип. Лоялността е белегът на добрия рицар. Но също така може да означава защитаването на онези в нужда, които не могат да го сторят сами. Един рицар винаги трябва да се бори за доброто на своя крал — на трето място, на второ — за благото на своето кралство. Но правдата неотменимо стои на първото място.

— Как един рицар разбира кое е правдиво? — прекъсна го Ейдриън. Свали четката, потапяйки крака си обратно във водата. — Например… ако съм принуден да избирам между две злини? И някой би пострадал и в двата случая? Как да реша?

— Истинското благородство се крие в сърцето. Трябва да сторите онова, което вие смятате за правилно.

— Откъде бих могъл да знам, че не съм себичен?

— Това ни отвежда към следващата добродетел — вярата. Вярата не означава просто приемане на църковните убеждения, а увереност в самата добродетел. Рицарят не търси вина. Той вярва в добрината на всички, включително и в своята собствена. Доверява се на тази си вяра. Един рицар вярва на чуждата дума, в делата на своя лорд, в стойността на неговите заповеди, както и в своята собствена ценност.

Ейдриън кимна, макар думите да не облекчиха съвестта му.

— Шестата добродетел е щедростта. Рицарят е щедър както към благородниците, така и към обикновените хора. По-важна от материалната щедрост е щедростта на духа. Рицарят вярва само най-доброто за останалите и не ги обвинява до последно. Но винаги е себекритичен.

— Почитта е онази добродетел, която е свързана с доброто отношение към останалите. Рицарят не прибързва. Внимава да не наранява останалите чрез безразсъдство, чрез необмислени слова или глупост. Не подражава на недостойното поведение на околните. Вместо това винаги дири възможност да демонстрира добродетелта си.

Нимбус поспря.

— За тази добродетел също не бива да се притеснявате особено — той се усмихна, преди да продължи.

— Последната добродетел е искреността, трудно може да бъде определена. Благородството по кръв е ясно, но тук става въпрос за душевно благородство, а то не може да бъде научено. То трябва да бъде прието и отгледано. Тази добродетел бива демонстрирана чрез достойнство, а не труфене; увереност, а не арогантност; доброта, а не съжаление; вяра, а не покровителстване; автентичност, а не претенция.

— Тези добродетели формират Кавалерския код — заключи Нимбус. — Пътят на добрина и истина, по който хората на честта се стремят да крачат. Ала реалността е твърде различна.

И като в потвърждение на думите му, вратата се отвори и вътре нахлуха трима. Бяха едри и яки, облечени в поръбени с коприна жакети. Един от тях носеше брадичка. Въпросният посочи към Ейдриън.

— Ето го! — възкликна той.

— Е, със сигурност не е дребният мухльо — изрева вторият, който силно блъсна Нимбус в гърдите, поваляйки ментора върху леглото. Тоя беше най-едрият от тримата и можеше да се похвали с няколкодневна брада. Обидата, както и изплашеното изражение върху лицето на царедвореца, предизвикаха нови пристъпи смях.

— Как се казваш, клечо? — запита мъжът с брадичката.

— Аз съм Нимбус от Вернес — каза наставникът, опитвайки се да стане и възвърне поне отчасти достойнството си. — Аз съм имперският ментор на…

— Ментор? Има си и ментор!

Отново зареваха от смях.

— Я кажи, клечо, на какво учиш сър Кьопчо? Как да си измие задника? Това ли е работата ти? Научи ли го как се използва цукало?

Нимбус не отговори. Стисна зъби и прониза с поглед занемарения мъж пред себе си.

— Май започваш да го ядосваш — отбеляза третият. Той беше гладко избръснат и отпиваше вино от бокал. — Внимавай, Елгар, свил е юмруци.

— Истина ли е това? — Елгар погледна към ръцете на наставника, които действително бяха свити в пестници. — Олеле! Нима поставям под съмнение педагогическата ти чест? Би ли искал да ме удариш, клечорляк? Да ме поставиш на мястото ми?

— Ако замахне достатъчно, може и да го усетиш — рече избръснатият.

— Зададох ти въпрос, клечо — настоя Елгар.

— Ако не възразявате, ще продължим друг път — каза Нимбус към Ейдриън. — Очевидно имате гости.

Елгар запречи пътя на ментора и го блъсна отново. Олюлявайки се, Нимбус падна върху кревата.

— Оставете го — каза Ейдриън, докато се изправяше и посягаше за кърпа.

— А, сър Кьопчо в цялата си царствена слава! — възкликна мъжът с брадичката, сочейки. — Е, не чак толкова царствен и не толкова славен!

— Кой си ти? — попита Ейдриън, излизайки от ваната и увивайки кърпата около себе си.

— Аз съм сър Муртас, а джентълменът с красивото лице край мен е сър Гилбърт. А пък шеметният другар, разговарящ учтиво с клечото, е самият сър Елгар. Ние сме тримата най-добри рицари в кралството, както скоро ще се убедиш и сам. Искахме да те приветстваме в двореца и да ти пожелаем успех на полето — тъй като ще разполагаш единствено с късмет.

Нимбус изсумтя.

— Тук са, защото са чули, че е била поръчана вана. Искали са да видят белезите ви. Тъй като не са знаели нищо за вас, дойдоха да видят дали имате някакви пресни рани, от които биха могли да се възползват на турнира. Също така се опитват да ви сплашат, тъй като един къпещ се определено е в неизгодна позиция. Сплашването често може да реши дадено съревнование още преди началото му.

Сър Елгар сграбчи Нимбус за туниката и го повдигна.

— Бъбриво копеленце, а? — тъкмо вдигаше юмрук, когато подгизнала кърпа изплющя върху лицето му.

— Извинявай. Елгар беше, нали? — попита Ейдриън. — Просто приключих с подсушаването на задника си и забелязах някакво петънце на лицето ти.

Елгар захвърли кърпата и изтегли меча. С две крачки прекоси разстоянието до Ейдриън, който стоеше гол и невъзмутим, дори когато рицарят насочи острието към гърлото му.

— Храбър негодник, трябва да се признае — рече Елгар. — Но това означава единствено, че ще бъдеш по-лесна мишена над оградата. Добре ще е да запазиш водата. Ще имаш нужда от нея, след като те запратя в калта.