Чтение онлайн

Прибирайки меча си, той изведе приятелите си навън, като едва не пометоха Ренуик, стоящ пред вратата с бокал вино.

— Добре ли си? — попита Ейдриън, вземайки си нова кърпа.

— Да, разбира се — отвърна Нимбус с неспокоен глас. Приглади туниката си.

— Виното ви, сър — обърна се Ренуик към Ейдриън.

Нимбус взе чашата и я изпразни.

— Както казвах, реалността може да се окаже съвсем различна.

Ройс стоеше до прозореца на спалнята, гледаше как Гуен спи и си мислеше за тяхното бъдеще. Пропъди мисълта и потисна желанието да се усмихне. Самата представа можеше да предизвика бедствие. Боговете — ако съществуваха — мразеха щастието. Затова той се обърна и се загледа в градината.

Бурята от предната нощ бе покрила всичко в девственобяло. Единственото изключение правеха самотни стъпки, отвеждащи от спалното помещение към каменна пейка, където се бе свила една позната фигура в монашеско расо. Беше сам, ала по движенията на ръцете му и поклащането на главата можеше да се види, че оживено разговаря с някого. Край монаха имаше дръвче. Посаждането му бе първото нещо, което Майрън стори след завръщането си в абатството. Сега то се издигаше гордо на осем фута над земята, ала беше тъй крехко, че тежестта на снега го превиваше. Ройс знаеше, че огъващите се на вятъра дървета са много жилави, но се зачуди дали тежестта можеше да бъде понасяна. В крайна сметка всичко притежаваше своята точка на пречупване. Като че прочел мислите му, Майрън се изправи и леко разтърси дървото. Трябваше да се приближи непосредствено до него, за да стори това, при което по-голямата част от снега се посипа по главата му. Дървото отново се изправи, а облекчено от тежестта, вече изглеждаше по-познато. Майрън се върна на мястото си и продължи разговора. Ройс знаеше, че монахът разговаря не с дръвчето, а със своя приятел от детинство, който е погребан там.

— Станал си рано — промърмори откъм леглото Гуен. Под юргана виждаше нежните извивки на кръста и бедрото и. — След снощи смятах, че ще спиш до късно.

— Легнахме си рано.

— Но не спахме — пошегува се тя.

— Беше по-добре от сън. Пък и тук ставането след зората си е успиване. Майрън вече е навън.

— Прави го, за да говори на спокойствие — тя се усмихна и подканващо отметна завивките. — Не е ли студено при прозореца?

— Влияеш ми лошо — рече той, лягайки и вземайки я в обятията си. Възхити се от мекотата на кожата и. Тя ги зави и отпусна глава на гърдите му.

Спалнята им бе една от по-големите стаи за гости — три пъти по-голяма от монашеска килия. Гуен, напуснала Медфорд седмица преди инвазията на Бректън, бе уредила да донесе всичко със себе си, дори леглото с балдахин, килимите и гоблените. Оглеждайки стаята, Ройс лесно можеше да си представи, че се намира на улица Капризна. Чувстваше се у дома, но не заради мебелировката. Нуждаеше се само от Гуен.

— Развалям ли те? — игриво запита тя.

— Да.

Пръстите му галеха голото и рамо и проследиха линиите на татуировката.

— При последното пътуване с Ейдриън отидохме до Калис… в джунглите. Отседнахме в тенкинско село, където срещнах забележителна жена.

— Така ли? И красива ли беше?

— Да, много.

— Тенкинските жени могат да бъдат изключително привлекателни.

— Да, така е. А тази имаше татуировка, която…

— Ейдриън откри ли наследника?

— Не… да, но не както очаквахме. Попаднахме на новините, че империята го държи в Акуеста. Канят се да го екзекутират за Зимния фестивал. Но тази татуировка…

— Да го екзекутират? — Гуен се повдигна на лакът, изглеждайки изненадана — твърде изненадана, за да се опитва да избегне въпроси. — Не трябва ли да помагаш на Ейдриън?

— Ще го сторя, макар да не съм сигурен защо. При последното ни пътуване не бях от особена полза, не се наложи да го спасявам. Така че малкото ти пророчество се оказа погрешно.

Смяташе, че ще успокои Гуен с новините, че предреченото от нея бедствие не се беше случило. Вместо това тя го отблъсна — познатата тъга се завърна.

— Трябва да му помогнеш — твърдо каза тя. — Може да не съм преценила времето, но не греша за смъртта на Ейдриън, освен ако не му помогнеш.

— Ейдриън ще се оправи, докато се върна.

Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и отново отпусна глава. Утихна, скривайки лице на гърдите му.

— Какво има? — попита Ройс.

— Аз наистина ти влияя зле.

— Не бих се притеснявал за това — каза и той. — Лично аз винаги съм харесвал развалата.

Настъпи дълга пауза, през която той гледаше как главата и се повдига с дъха му. Ройс я галеше и се възхищаваше и отново прокара пръсти по татуировката.

— Ройс, можем ли просто да полежим за малко? — тя потри буза в гръдта му. — Можем ли да се вслушаме във вятъра и да се преструваме, че ни подминава?

— А не е ли така?

— Не — рече тя. — Но искам да се преструвам.

— Нямаше кой знае какво сражение — рече Магнус.

Ройс винаги се удивляваше на гласа на джуджето — звучеше по-гръмък и по-дълбок от очакваното. Седяха на дългата маса в трапезарията. Сега, когато Ройс знаеше, че Гуен е в безопасност, апетитът му се беше възвърнал. Монасите бяха приготвили отлични блюда, съпроводени от първото качествено вино, което бе пил от цяла вечност насам.

— Олрик просто избяга — продължи Магнус, довършвайки остатъка от яйцата си. За такъв с неговия ръст ядеше изключително много, никога не пропускаше възможност да се натъпче. — Така че армията на Бректън завзе всичко без Дрондил Филдс, но скоро и това ще е в ръцете им.

— Кой изгори Медфорд? — попита Ройс.

— Медфорд е бил опожарен?

— Когато пристигнах преди няколко дни, беше.

Джуджето сви рамене.

— Ако трябва да предположа, бих посочил подстрекаваните от църквата фанатици от Чадуик или може би Дънмор. От началото на инвазията опожаряват домове и ловят елфи.

Магнус се нахрани и се облегна назад, вдигнал нозе. Гуен седеше до Ройс, стискайки ръката му, като че е нейна собственост. Самата идея да и принадлежи беше толкова странна, че му се струваше разсейваща, но с изненада установи, че се наслаждава на усещането.

— И за колко време си се върнал? — попита джуджето. — Имаш ли време да ми дадеш да погледна Алвър…

— Тръгвам веднага щом Майрън стане готов — Ройс забеляза Гуен да му хвърля поглед. — Убеден съм, че няма да му отнеме повече от няколко дни.

— А той какво прави?

— Карта. Веднъж видял план на двореца и сега го възпроизвежда по памет. Казва, че бил стар, много стар… още от времето на Гленморган, очевидно.

— Когато тръгнеш — рече Гуен, — вземи Мишка. Дай коня на Рин на Майрън.

— Че за какво му е на Майрън кон? — попита той. Гуен просто се усмихна и Ройс се отказа да задава въпроси. — Добре, но те предупреждавам отсега. Той ще го разглези.

Майрън седеше на бюрото си в скрипториума, вероятно любимото му място в света. Наклоненият плот и малкият стол заемаха по-голямата част от мястото между две каменни колони. Вляво сърповиден прозорец гледаше към градината.