Чтение онлайн

Майнс нервно се огледа. Все още беше сам. Импулсивно взе робата. Тя се провлачи по пода и той моментално я повдигна. Някак не подхождаше тя да се влачи по земята. Започна да си я облича, но спря. Робата излъчваше студ, променила цвета си в тъмносиньо, почти черно. Когато извади ръката си от ръкава, красивото пурпурно сияние се завърна.

Майнс си припомни, че не е дошъл тук да краде.

По принцип нямаше нищо против кражбата. Крадеше непрекъснато. Задигаше кесии, грабваше неща от сергии, дори обираше пияници. Но никога не бе ограбвал къща — особено пък такава на улица Пирен. Кражбата от благородници бе опасна, властите щяха да бъдат най-малкият му проблем. Ако гилдията на крадците узнаеше, наказанието им щеше да надминава многократно и най-суровите мерки на магистрата. Никой нямаше да се разсмърди за малко храна, открадната от изгладняло хлапе, обаче робата беше друга работа. С всички тия книги, собственикът очевидно беше някакъв магьосник.

Твърде рисковано беше.

Пък и какво ли бих правил с нея?

Макар да посрамваше туниката на Бранд, Майнс нямаше как да носи робата. Беше му прекалено голяма, а не искаше да я реже. Дори и да я прекроеше, тя щеше да привлече всяко око в града. Протегна ръка да я прибере обратно в гардероба, решавайки, че не си струва риска. Робата потъмня още веднъж. Без да я изпуска, момчето отдръпна ръка. Одеждата засия отново. Объркан, но все още непоколебим, Майнс я окачи в гардероба. Щом я пусна, тя падна на пода. Опита отново — пак падна.

— Добре, остани си там — рече той, обръщайки се.

Робата моментално засия в ослепително бяло. Всички сенки в стаята изчезнаха и Майнс отстъпи назад, мъчейки се да види.

— Добре, добре. Спри. Спри! — викна той. Светлината омекна до синьо.

Майнс не помръдна. Взираше се в проснатата на пода роба. Светлината пулсираше — отслабваше и се засилваше — почти като дишане. Няколко минути я наблюдава, напрягайки ум.

Бавно пристъпи по-близо и я вдигна.

— Искаш да те взема?

Робата засия в пурпурно.

— Мога ли да те нося?

Тъмносиньо.

— Значи искаш да те открадна?

Пурпур.

— Не принадлежиш ли тук?

Синьо.

— Значи те държат насила?

Робата засия толкова ярко в пурпурно, че момчето премигна.

— Не си… знаеш… прокълната, нали? Няма да ме нараниш?

Синьо.

— Може ли да те сгъна и да те натъпча в туниката си?

Червено.

Макар да беше голяма, одеждата се сгъна лесно. Майнс я набута в пазвата си, заприличвайки на надарено момиче. Така и така крадеше, задигна и няколко пергамента. В отсъствието на обитателите нямаше как да узнае името на собственика, а не искаше да е наблизо, когато открият липсата на робата. Мистър Грим изглежда познаваше буквите — или познаваше някой, който може да чете. Може би щеше да разчете достатъчно от пергаментите, за да си заслужи Майнс среброто.

Ройс седеше на скамейка на Имперския площад, наблюдавайки пулса на града. До Зимния фестивал оставаха по-малко от две седмици и градът гъмжеше от посетители. Те изпълваха пазарния площад, отрупан със сергии и дюкяни, крещейки еднакво съотношение псувни и поздравления. Заможни, увити в килими търговци, се возеха в каляски, сочейки различните забележителности. Крачеха занаятчии, понесли на рамо инструментите си, дошли с надеждата да открият работа. Майсторите от местната чаршия им се мръщеха. Групи вехто облечени фермери и селяни, дошли в Акуеста да видят императрицата, смаяно се оглеждаха.

„Предателство в Медфорд“. Тази табела Ройс разчете пред един малък театър. Указваше вечерни представления през седмицата преди навечерието на фестивала. От хората, приканващите посетители, узна, че това е имперската вариация на популярната „Конспирация за короната“, която империята бе забранила да се играе. В тази версия коварният принц и вещерската му сестра решаваха да убият баща си, а добрият ерцхерцог осуетяваше злите им планове.

Четири патрула от по осмина люде обхождаха улиците. Поне една от групите изникваше на площада всеки час. Бяха бързи и безкомпромисни. Облечени в ризници от метални брънки и понесли тежки оръжия, нанасяха брутален побой на всеки, създаващ безредици или обвинен в престъпление. Не си правеха труда да изслушват версията на обвиняемия. Не се интересуваха кой на кого навредил, нито дали обвиненията са истинни. Целта бе ред, не справедливост.

Интересен страничен ефект, който би бил комичен, ако резултатите не бяха тъй грозни, бяха обвиненията на уличните търговци, които те отправяха към своите дошли в града конкуренти. Местните се бяха обединили срещу парвенютата. Не след дълго хората се научиха да се събират в очакване на имперския патрул — или го следваха по време на обиколките. Насилието бе допълнително празнично шоу.

Две масивни прасета, опитващи се да избягат ориста си на Кървавата седмица, притичаха през площада, следвани от процесия деца и две бездомни псета, търчащи след тях. Касапин с окървавена престилка, очевидно изтощен от преследването, поспря да избърше потното си чело.

Ройс зърна момчето ловко да си проправя път през тълпата. Поспирайки за миг да пропусне свинепроцесията, Майнс срещна погледа на Ройс, сетне небрежно отиде до пейките. Крадецът със задоволство установи, че никой не преследва момчето.

— Мен ли търсиш? — попита Ройс.

— Да, сър — отвърна Майнс.

— Откри ли го?

— Не зная — може би — не чух име и не го видях. Но взех това — хлапето извади пергаментите от ризата си. — Задигнах ги от къща на улица Пирен. Има нов стопанин. Можете ли да четете?

Ройс не обърна внимание на въпроса, плъзвайки поглед по пергамента. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Мушна свитъците в наметалото си.

— Къде точно се намира тази къща?

Майнс се усмихна.

— Прав съм, нали? Получавам ли парите?

— Къде е къщата?

— Улица Пирен, откъм пристанището, малко местенце срещу шапкарницата на Бучън. Над вратата има дъбово листо и кинжал. Къде са парите?

Ройс не отговори, взирайки се в издутата туника на момчето, която проблясваше с туптящ блясък, сякаш отдолу бе пленена звезда.

Майнс видя погледа му и скръсти ръце. Навеждайки глава, прошепна:

— Престани!

— Да си вземал нещо друго от онази къща?

Майнс поклати глава.

— Не е свързано с вас.

— Ако това е от същата къща, ще ми го дадеш.

Майнс предизвикателно издаде долната си устна.

— Мое е. Аз съм крадец. Взех го за себе си, в случай че съм объркал къщата. Не исках да си рискувам кожата за нищо. Така че това ми е бонусът. Тъй работят професионалните крадци. Може и да не ви харесва, ама така правим нещата. Имахме сделка и аз си удържах на думата. Не ми четете морал, достатъчно слушам такива глупости от монасите.

Светлината се усили, пулсирайки ярко.

Ройс бе притеснен.

— Какво е това?

— Както казах, не е ваша работа — сопна се Майнс и се отдръпна. Отново погледна надолу, прошепвайки: — Престани де! Хората ще видят. Ще ми докараш неприятности!

— Слушай, кражбата не ме притеснява — рече му Ройс. — Повярвай ми. Но ако си взел нещо ценно от онази къща, добре ще сториш да го дадеш на мен. Това може да звучи като номер, но само се опитвам да ти помогна. Нямаш представа с какво си имаш работа. Стопанинът на къщата ще те намери. Той е много педантичен.