Чтение онлайн

Вратата се отвори, сетне се затвори, навън отекнаха стъпки.

Настъпи пауза, сетне засия светлина. Мерик Мариус влезе в тъмната стая, понесъл свещ.

— Надявам се не възразяваш. Бих предпочел аз също да те виждам.

Мерик запали четирите стенни свещника, сетне с ръжен разръчка въглените. Един дълъг миг ги наблюдава, сетне окачи ръжена край камината, настанявайки се срещу Ройс, до чашата сайдер.

— За старите приятели? — предложи Мерик, вдигайки питието си.

— За старите приятели — съгласи се Ройс и двамата отпиха.

Мерик бе облечен в дълго до коленете палто от червено кадифе, изящно избродирана жилетка и ослепителна бяла риза с жабо.

— Добре се справяш — забеляза Ройс.

— Не мога да се оплача. Вече съм Магистрат на Колнора. Предполагам си чул?

— Не бях. Баща ти би се гордял.

— Той казваше, че няма да го постигна. Помниш ли? Каза, че умът щял да ми докара проблеми — Мерик отпи отново. — Предполагам си ядосан за Тур Дел Фур.

— Прекали.

— Зная. Съжалявам за това. Вие бяхте единствените, които можеха да се справят. Ако можех да намеря друг… — Мерик кръстоса крака и погледна над чашата си към Ройс. — Не си тук да ме убиеш, така че приемам, че посещението ти е свързано с Ейдриън.

— Това твоя работа ли е? Тази сделка?

Мерик поклати глава.

— Всъщност идеята беше на Гай. Искаха да убедят Ейдриън да убие Бректън срещу пари и титла. Аз само предложих коректния бонус.

— Разклащат под носа му Гаунт? — попита Ройс.

Мерик кимна:

— Както и Вещицата от Меленгар.

— Ариста? Кога са я заловили?

— Преди няколко месеца. Тя и нейният телохранител се опитаха да освободят Гаунт. Той умря, а тя бе заловена.

Ройс отпи нова глътка вино и постави чашата, преди да запита:

— Ще убият Ейдриън, нали?

— Да. Регентите знаят, че не могат да го пуснат. Когато свърши работата, ще го арестуват за убийството на Бректън, ще го хвърлят в тъмница, за да го екзекутират заедно с Гаунт и Ариста на Зимния фестивал.

— Защо искат смъртта на Бректън?

— Предложиха му Меленгар, за да го отделят от Белънтайн. Но рицарят отказа и те сега се страхуват, че графът на Чадуик ще използва Бректън, за да превземе империята. Изплашени са и чувстват, че могат да го елиминират единствено с боец, познаващ тешлорските дисциплини. Какъвто партньор е полезно да имаш, впрочем — поздравления.

Ройс отпи и се замисли.

— Можеш ли да го спасиш?

— Ейдриън? — Мерик замлъкна, сетне продължи. — Да.

Думата увисна във въздуха.

— Какво искаш? — каза Ройс.

— Интересно, че питаш. Оказва се, че имам друга работа, за която ти би бил идеален.

— Какъв тип?

— Намери и вземи. Още не мога да ти дам подробности, но е рисковано. Две групи вече са се провалили. Разбира се, аз не съм участвал в тези опити, нито ти беше начело на операцията. Съгласи се да участваш и аз ще се погрижа нищо да не се случи на Ейдриън.

— Оттеглих се.

— Узнах за този слух.

Ройс пресуши чашата си и се изправи.

— Ще си помисля.

— Не се бави прекалено, Ройс. Ако искаш да се заема, ще се нуждая от няколко дни подготовка. Повярвай ми, помощта ми ще ти е нужна. Опитът за спасяване няма да успее. Затворът е джуджешки.

По съвместителство предсмъртните квикове на обречените животни послужиха и като родилен плач на първото утро от Кървавата седмица. Тя се провеждаше неизменно всяка зима, но нямаше фиксирано начало — зависеше от обилието на прибраната реколта. Това бе любимата част от зимата на сираците в Акуеста.

Нищо не биваше изхвърляно — крака, муцуни, дори и кости биваха продавани. Претрупаните с работа касапи не можеха да държат всичко под око. Градските месарници бяха наобиколени с групи бедняци, които като лешояди кръжаха наоколо и само дебнеха някой по-залисан месорезач. Повечето касапи наемаха допълнителна ръка за този период, но нямаше как да оценят по достойнство заплахата. Никога нямаше достатъчно ръце, които безопасно да пренесат месото, нито достатъчно очи, които да го опазят. Някои дръзки нападения дори завършваха с плячкосан бут. С напредването на деня и умората на работниците, някои отчаяни касапи се принудиха да наемат самите крадци.

Майнс бе напуснал Гнездото рано, дирейки да чопне нещо за закуска. Слънцето едва надникваше над града, когато хлапакът съумя да задигне хубав къс говеждо от Кланицата на Гилим. След един особено силен касапски замах, парче крак се бе плъзнало по масата и полетяло в снега. Майнс имаше късмета да се намира на точното място в подходящото време. Грабна месото и затича, притиснал кървавия къс под туниката си. Евентуалните зърнали търчащото хлапе можеха да заключат, че е ранено смъртоносно.

Нямаше търпение да заръфа плячката си, но изваждането и на показ носеше рисковете да му бъде отнета от някое по-силно дете. Или още по-лошо, някой касапин или стражник можеше да го види. Щеше му се Бранд и Елбрайт да бяха с него. Те бяха отишли при касапниците из Косуол, където щеше да се обработва по-голямата част от месото. Боевете щяха да бъдат безмилостни. Възрастни мъже се сражаваха редом с безпризорните за късче жили. Майнс беше прекалено дребен, за да се конкурира. Дори и да успееше да грабне някое парче, щяха да му го отнемат, пребивайки го до смърт. Останалите двама можеха да се бият. Елбрайт беше висок почти колкото останалите мъже, а Бранд беше дори още по-едър. Майнс обаче трябваше да се задоволява с по-малките месарници.

Стигайки улицата пред Гнездото, Майнс спря. Трябваше да влезе вътре, но мисълта какво може да намери там го плашеше. В бързането да се измъкне рано бе забравил за Кайн. През последните няколко дни шумното хриптене често го будеше, но тази сутрин не помнеше нищо подобно.

Твърде много смърт беше видял. Познаваше осем момчета — приятели — които бяха умрели от студ, болест или глад. Често умираха зиме, телата им вкочанени от мраз и смърт. Всяка безжизнена черупка някога бе представлявала личност — която се бе смеела, шегувала, търчала, плакала — а сега беше просто вещ, подобно на скъсан килим или счупен фенер. Намирайки останките, Майнс ги завличаше върху купчината — зиме винаги имаше купчини. Без значение на какво разстояние трябваше да придвижи трупа, то винаги изглеждаше безкрайно. Припомняше си добрите моменти, които бяха преживели заедно. Сетне свеждаше поглед към бледата безжизнена форма.

Това аз ли ще съм един ден? Дали някой ще ме завлече до някаква купчина?

Стисна зъби, влизайки в алеята, покатервайки се на покрива и издърпвайки дъската. Загърбвайки ярката слънчева светлина, Майнс се шмугна в пролуката. Гнездото беше тихо и мрачно — не се чуваше дишане. Майнс се протегна, представяйки си студеното, вдървено тяло на Кайн. Мисълта накара ръката му да затрепери, докато опипваше с разперени пръсти. Докосвайки копринената материя на робата, Майнс се отдръпна, когато тя засия.

Кайн го нямаше.

Робата лежеше празна — като че Кайн се беше стопил през нощта. Момчето придърпа одеждата към себе си. Сиянието се усили, осветявайки всяко ъгълче. Празно. Кайн го нямаше. Даже тялото му не бе останало.

Майнс седна за миг, сетне в ума му изникна мисъл. Ужасено изпусна робата и я срита настрана. Сиянието и потръпна и отслабна.

— Изяла си го! — извика Майнс. — Излъга ме. Наистина си прокълната!

Светлината угасна и Майнс се отдръпна. Трябваше да се махне от робата-убиец, но тя бе запречила пътя между него и изхода.