Чтение онлайн

— Какво значи… педантичен?

— Да кажем, че не прощава. Ще убие теб, Елбрайт и Бранд. Да не споменаваме и онези, с които се виждаш често, просто да е сигурен.

— Мое е! — изръмжа хлапето.

Ройс подбели очи и въздъхна.

Момчето се замъчи да прикрие сиянието, привеждайки се и скръствайки ръце пред гръдта си. Светлината замига по-бързо, редувайки различни цветове.

— В името на Мар, просто ми дайте парите. Преди някой от пазачите да е видял.

Ройс му подаде пет сребърни монети и проследи с поглед как момчето се отдалечава. То бягаше приведено, излъчвайки бързо премигваща светлина, която отслабна и накрая спря.

Майнс влезе в таванчето през покрива, издърпвайки разхлабена дъска и промушвайки се през процепа. Бяха се сдобили с Гнездото, както наричаха дома си, благодарение на нескопосано дърводелство. Грешка в изчисленията за склада бе оставила празнина между двете сгради, която бяха запушили с дъски. С годините дървото се бе разкривило.

Докато се опитваше да проникне в склада, Елбрайт бе забелязал процеп в дъските, открил нишата. Така и не разбра как да влезе в самия склад, но бе попаднал на идеалното скривалище. Стаичката беше три фута висока, пет фута широка, следвайки цялата стена. Тъй като в съседната сграда — работилницата за карети и ковачницата на Бингъм — често гореше огън, нишата им бе сравнително топла.

Колекция съкровища от градския боклук красяха Гнездото, включително проядени от молци одежди, обгорени парчета дърво, парчета кожи, пукнати гърнета и начупени купи.

Кайн се беше свил на топка край комина. Майнс му бе спретнал легло от слама и беше увил приятеля си с най-доброто им одеяло, но той продължаваше да трепери. Малкото непокрито от лицето му бе смъртнобледо, а сините му устни потръпваха.

— Как си? — попита Майнс.

— С-с-с-студено — слабо отвърна Кайн.

Майнс докосна комина.

— Копелетата пестят въглища.

— Има ли храна? — попита приятелят му.

Майнс извади парчето сирене от джоба си. Кайн отхапа и моментално започна да повръща. Стомахът му бе празен, но напъните продължаваха в продължение на няколко минути. Сетне болният се строполи изтощен.

— И аз като Тибит, нали? — успя да рече Кайн.

— Не — излъга Майнс, сядайки до него. Надяваше се топлината на тялото му да сгрее Кайн. — Щом запалят огън, ще се оправиш. Ще видиш.

Извади парите от другия си джоб и му ги показа.

— Виж, имам пари — пет сребърни. Мога да ти купя нещо топло, какво ще кажеш?

— Недей — отвърна Кайн. — Не ги прахосвай.

— Какво искаш да кажеш? Откога супата е прахосничество?

— Болен съм като Тибит. Супата няма да помогне.

— Казах ти, че не си — настоя Майнс, хвърляйки монетите в една купа, решил засега да я използва за касичка.

— Вече не си усещам краката, Майнс, а по ръцете ми лазят тръпки. Навсякъде ме боли, главата ми пулсира, а… а… днес се напиках. Чу ли ме — напиках се! Наистина съм болен като Тибит. И ще умра като него.

— Казах, че не си. Престани!

— Устните ми са сини, нали?

— Тихо, Кайн, просто…

— В името на Мар, Майнс, не искам да умра! — хлипанията разтресоха Кайн дори още повече.

Майнс усети как стомахът му се свива. И по неговите бузи течаха сълзи. Болните никога не се възстановяваха, щом устните им посинееха.

Подири с поглед нещо друго, с което да завие приятеля си. Тогава се сети за робата.

— Така — промърмори, намятайки Кайн с нея. — След всичките проблеми, дето причини, поне свърши нещо полезно. Сгрей го или ще те метна в огъня на ковачите.

— К-какво? — изстена приятелят.

— Нищо, заспивай.

Ройс чу извъртането на ключа. Резето се отмести и вратата се отвори на добре смазаните си панти. Четири чифта крака затропаха по плочите във фоайето. Чу как вратата се затваря, шумоленето на плат, плющенето на наметало. Един чифт спряха внезапно, сякаш притежателят им се озова на ръба на дупка.

— Мистър Дженкинс — рече гласът на Мерик, — двамата с Добс сте свободни за остатъка от деня.

— Но, сър…

— Сега не е моментът за спорове. Просто напуснете, мистър Дженкинс. Надявам се, че ще ви видя на сутринта.

— Надявате се? — този глас бе познат. Ройс разпозна По, помощник-готвачът от „Изумрудената буря“. Отне му миг, но сетне Ройс разбра. — Какво искате да кажете… Почакайте. Той тук ли е? Откъде знаете?

— Ти също, По.

— Не и ако той е тук. Ще имате нужда от защита.

— Ако той ме искаше мъртъв, вече щях да лежа в локва кръв. Така че мога да предположа, че ме иска жив. Но при теб нещата стоят различно. Съмнявам се да е знаел, че ще бъдеш тук. Сега, след като знае, че работиш за мен, единственото нещо, което те държи жив, е неговият превъзхождащ интерес за разговор с мен, изместил прерязването на гърлото ти на заден план.

— Нека се опита. Мисля…

— По, остави мисленето на мен. И не го изкушавай така. С него шега не бива. Повярвай ми, би те убил без затруднения. Зная. Работил съм с него. Специализирахме се в убийства, а той е по-добър от мен — особено в импровизираните убийства, а в момента ти си много изкусителна мишена. Сега се махай. Изчезни за малко, за да бъдеш в безопасност.

— Какво те кара да мислиш, че той знае за присъствието ми? — запита По.

— В момента е във всекидневната и ни слуша. Седи в синия фотьойл с гръб към стената и ме чака да се присъединя към него. Убеден съм, че си е налял от виното Монтмърси, което бях оставил в килера за него, в кристална чаша. Държи я в лявата си ръка, за да може да изтегли кинжала си веднага при нужда, без да оставя първо чашата. Мрази да разлива това вино. Сега го върти в чашата, оставяйки го да диша. И макар да е тук от известно време, още не го е опитал. Няма да отпие, докато аз не седна срещу него — докато и аз не отпия.

— Подозира, че виното е отровно?

— Не, още не го е опитал, защото… ами, защото би било неучтиво. За мен ще е налял чаша сайдер, тъй като знае, че вече не пия вино.

— А откъде знаете всичко това?

— Защото го познавам, точно както познавам и теб. Точно сега се бориш с подтика да отидеш в стаята и да провериш правотата ми. Недей. Никога няма да излезеш оттам, а аз не искам да цапам новия си килим. Сега върви. Ще се свържа с теб, когато имам нужда.

— Убеден ли сте? Да, зная, глупав въпрос.