Чтение онлайн

— Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.

Момчето се навъси.

— Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.

Модина отиде и седна на пода пред него.

— Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.

— Но…

— Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?

— Защо?

— Трябва. Ще направиш ли това за мен?

Момчето повдигна глава и срещна погледа и.

— Бих направил всичко за вас!

Покъртиха я искреността и убедеността на тона.

— Обичам ви — додаде то.

Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.

— Не — рече тя. — Не можеш. Ти току-що ме ви…

— Напротив.

Модина поклати глава.

— Не! — сопна се тя. — Никой не ме обича!

Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:

— Но аз ви обичам. Всички го правят.

Императрицата се взираше в него.

— Какво искаш да кажеш с „всички“?

— Всички — рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.

— Имаш предвид хората в града?

— И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат — повтори момчето. — Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.

Замаяна, Модина бавно се изправи.

Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината — над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.

— Нещо лошо ли казах? — попита Майнс.

Тя се извърна.

— Не. Нищо подобно. Просто — Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. — Остават още десет дни, нали?

— Да, защо?

— Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.

Тя отиде до вратата и я отвори. Отвън, както винаги, Джерълд стоеше на пост.

— Джерълд — рече тя, — би ли ми направил една услуга?

— Честит празник, сър Ейдриън — жизнерадостно рече момиче, когато той надникна извън стаята. Тя бе една от кикотещите се камериерки, които му се усмихваха и му правеха реверанс след първия ден на турнира. След второто съревнование пажовете бяха започнали да му се покланят, а войниците му кимаха. Третата победа, макар чиста като останалите, бе най-лоша, защото му бе спечелила вниманието на всеки благородник и рицар в двореца. След всеки двубой му се предоставяше избор да остане в стаята си или да посети залата за пиршества. Предпочитайки да бъде сам, Ейдриън обикновено избираше първото.

И това утро, без разлика от другите дни, Ейдриън се разхождаше безцелно из двореца. Няколко пъти видя Албърт отдалеч, но никой от двамата не се опита да подхване разговор. Нямаше следа от Ройс. Прекосявайки фоайето, той поспря. Стълбището се издигаше нагоре, украсено със свещи и боядисани дървени орнаменти. Четири етажа по-нагоре момичето, което някога познаваше като Тракия, сигурно все още спеше в леглото си. Постави крак на първото стъпало.

— Сър Ейдриън? — заговори го мъж, когото не разпознаваше. — Отличен двубой направихте снощи. Нанесохте на Лоудън удар, който скоро няма да забрави. Даже по високите пейки се чу пукотът. Казват, че ще му трябва нов нагръдник и че сте му пукнали две ребра! Това се казва удар! Това се казва удар! Заради вас загубих доста в първите три двубоя, но оттогава си върнах всичко. Ще заложа на вас за финала. Направихте вярващ от мен. Накъде сте се отправили?

Ейдриън бързо отдръпна крака си.

— Никъде. Просто се разтягам.

— Просто исках да ви кажа да продължавате в същия дух. Ще викам за вас.

Мъжът напусна през главния вход, оставяйки Ейдриън на дъното на стълбите.

Какво ще направя, ще вляза в покоите и неканен? Не съм говорил с нея над година. Дали ще ме мрази, задето не съм я посетил по-рано? Ще ме помни ли изобщо?

Отново погледна към стълбите.

Възможно е да е добре, нали? Това, че никой не я вижда, не е задължително да означава нещо.

Модина бе императрицата. Нямаше как да се отнасят зле с нея. Беше щастлива, когато живееше в Далгрен, а това беше мизерно малко селце, жителите на което биваха избивани нощем от чудовище.

Колко по-лош може да бъде животът в двореца?

За последен път се огледа наоколо и зърна двете сенки да се облягат небрежно край арката към тронната зала. Въздъхвайки, Ейдриън се отправи към слугинското крило, загърбвайки стълбището.

Слънцето още не бе изгряло напълно, обаче кухнята гъмжеше от активност. Огромни тенджери бълваха толкова гъст пушек, че чак стените плачеха. Касапи сечаха върху дъските си, издавайки заповеди. Момчета с кофи търчаха наоколо, крещейки в отговор. Момичета миеха прибори и съдове. Миризмите бяха силни и разнообразни. Някои, като тази на печен хляб, бяха великолепни, а други се носеха задушливи и неприятни. Тук, зад сцената, празникът се бе свел до охлаждане на тави захаросани ябълки и сладки във формата на снежинки.

Удивен, Ейдриън пристъпи в кухнята. Още при прекрачването на прага се извърнаха глави, работата забави обороти, сетне всичко спря. В помещението стана толкова тихо, че можеше да се чуе капенето на един мокър черпак, в добавка с кипящата вода и огньовете, весело хрупащи цепеници. Целият персонал се взираше в него — сякаш влезлият имаше две глави или три ръце.

Ейдриън приседна край една маса. Скромността на това кътче предполагаше, че тук кухненският персонал се храни. Боецът се опитваше да изглежда небрежно спокоен, но при цялото това внимание бе невъзможно.

— Какво има пък сега? — прогърмя гласът на едър брадат готвач, който около очите си имаше бръчици. Забелязвайки Ейдриън, въпросните очи се стесниха рязко. Показа — макар и само за миг — че има и друга страна, както игриво куче внезапно може да заръмжи към непознат.

— Мога ли да ви помогна, сър? — запита той, приближавайки се към Ейдриън със сатър в ръка.

— Не искам да преча на работата. Просто се надявах да намеря малко храна.

Готвачът го огледа внимателно.

— Рицар ли сте, сър?

Ейдриън кимна.

— Станали сте рано. Ще наредя да донесат желаното от вас в залата за пиршества.

— Всъщност бих предпочел да се нахраня тук. Това проблем ли ще представлява?

— Извинете? — рече готвачът, объркан. — Ако позволите да попитам, защо му е на благородник като вас да се храни в горещата, мръсна кухня, заобиколен от тракането на съдове и бъбренето на слугини?

— Просто се чувствам по-удобно тук — рече Ейдриън. — Смятам, че човек трябва да е спокоен, когато се храни. Разбира се, ако това ще ви затрудни… — той се изправи.