Чтение онлайн

— Вие сте сър Ейдриън, нали? Не успях да намеря време да посетя турнирите, но както можете да се убедите сам, по-голямата част от персонала ми го е сторила. Вие сте доста известен. Чувал съм много истории за вас и за неотдавнашната ви сполука. Истина ли са те?

— За историите не мога да кажа, но се казвам Ейдриън.

— Приятно ми е. Аз съм Ибис Тинли. Седнете, сър. Веднага ще ви приготвя нещо.

Той се извърна, гълчейки хората си да пристъпят отново към работа. Много от слугите продължиха да поглеждат към Ейдриън, хвърляйки по едно око тайно от главния готвач. Скоро Ибис се завърна с чиния пилешко, пържени яйца, сухари и халба тъмна бира. Пилето беше толкова горещо, че опари Ейдриъновите пръсти, а сухарите димяха, когато ги разчупи.

— Оценявам това — каза Ейдриън на Ибис, захапвайки един сухар.

Ибис го изгледа изненадано, сетне се изкикоти.

— Велики Мар! Благодарите на готвач за храната! Историите са истина, нали?

Ейдриън сви рамене.

— Случва се да забравя, че съм благородник. Докато бях от простолюдието, винаги знаех какво е да си благороден, но не и сега.

Готвачът се усмихна.

— Лейди Амилия има същия проблем. Хубаво е да видя свестни хора да се издигат. Казват, че вие сте помитали наред всички изправили се срещу вас рицари. Дори чух, че на откриването на турнира сте яздили срещу сър Муртас без шлем!

Ейдриън кимна с пълна уста пиле, което местеше наляво-надясно, за да не си изгори езика.

— Когато някой стори нещо подобно — продължи Ибис — и идва от калта като всички нас, то той спечелва сърцата на долните класи. Тъй е. Онези от нас с мърляви лица и потни гърбове ужасно се вълнуваме от подобните на вас, сър.

Ейдриън не знаеше как да отговори и се задоволи да преглътне пилешкото. Бе яздил, съпровождан от оглушителен рев при всяка своя поява, но не участваше заради аплодисментите. Целта му бе мрачна, тайна, недостойна за аплодиране. Бе повалил петима рицари, според правилата на турнира — придобивайки собственост над конете им. Ейдриън бе отказал. Не само не се нуждаеше от конете — не ги заслужаваше. Искаше само да спаси Ариста и Гаунт. В ума му цялата работа бе омърсена. Вземането на нещо друго от победите — дори удоволствието от успеха — щеше да бъде погрешно. Ала тълпите продължаваха да ликуват гръмко, смятайки го за скромен и добродетелен, вместо за онова, което бе в действителност — изчакващ убиец.

— Сега ще се сражавате с Бректън, нали? — попита Ибис.

Ейдриън кимна мрачно.

— Утре. Днес има някакъв лов.

— О, да, ловът със соколи. Днес ще опека много дивеч. Значи вие няма да участвате?

— Тук съм само за турнира — успя да рече Ейдриън, макар устата му отново да бе пълна.

Ибис наклони глава.

— За рицар, който почти е спечелил турнира на Зимния фестивал, не изглеждате особено щастлив. Надявам се не е заради храната.

Боецът поклати глава:

— Храната е страхотна. Надявам се, че ще мога и да обядвам тук.

— Заповядайте по всяко време. Ха! Звуча като гостилничар или лорд. Аз съм просто готвач — посочи с палец над рамото си. — Да, онези мелези треперят от гласа ми, но вие сте рицар. Можете да ходите, където си поискате. Но… ако след храната ми сте в настроение за малко щедрост, бих ви помолил за една услуга.

— А именно?

— Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас — за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…

— Но?

— Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.

Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.

— Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.

Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.

В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.

Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването и. Особено същите онези войници, които само година по-рано и се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още и се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо и прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.

Целият двор щеше да вземе участие в събитието с продължителност цял ден. Рицари, благородници, дами и слуги се отправиха към гората и полето. Зад тях притичваха кучета. Амилия никога не бе сядала на кон преди. Не бе яздила пони, муле, дори и вол, но на този ден се намери закрепена несигурно на гърба на бял кавалерийски кон. Носеше красивата бяла рокля и съответстващото наметало, предоставени и от лейди Женвиев, които — и това не бе случайно — бяха в тон с покривалото на коня и. Бе седнала настрани, десният и крак бе преметнат между двата лъка на седлото, а левият — опрян на дъсчица. Предизвикателство бе да се задържи на гърба на животното в тази поза. Всяко разтърсване караше сърцето и да подскача, а ръцете и се вкопчваха в сплетената грива. Няколко пъти едва не се прекатури назад. Представяше си, че ако паднеше, щеше да увисне на крака си с обърната над главата рокля, докато конят горделиво пристъпва наоколо. Тази мисъл така я ужасяваше, че тя седеше сковано, впила поглед в земята. Не продума по време на двучасовата езда сред дивотата. Едва когато главният ловец ги призова към внимание, тя се осмели да вдигне очи.

Напуснаха сянката на гората и излязоха на обширно поле. Високи кафяви тръстики се подаваха изпод снега. Блясъкът на утринните лъчи бе отразен от разсяклата пейзажа река. Безветрен, светът беше странно тих. Ловджията ги напъти да се разпръснат с лице към блатото.

Амилия бе доволна, че са пристигнали, а също така горда, че е успяла да направлява коня си без злополуки. Най-сетне неподвижна, тя си позволи да отдъхне облекчено, само за да види соколджията да се приближава към нея.

— Каква птица ще използвате днес, милейди? — попита той, поглеждайки нагоре към нея. Носеше червен койф и дебели ръкавици.

Тя преглътна.

— Ти какво би ми препоръчал?

Соколджията изглеждаше изненадан и Амилия почувства, че вероятно е допуснала поредната грешка.

— Милейди, има много птици, но няма зададени правила. Традицията обикновено запазва исландски сокол за краля, обикновен сокол за принц или херцог, сокол скитник за граф, ястреб за барон, голям ловен сокол за рицарите, ястреб кокошар за благородниците, ястреб-скитник за бедните, ястреб врабчар за духовниците, керкенез за слугите и чучулигар за дамите, но на практика всичко опира до…