Чтение онлайн

— Това, разбира се, си го измисли — каза си Джо.

— … Кой знае, може би ще трябва да допълня разказа си, като спомена, че Лайли Кобленц, Фаталната жена на двайсети век, също е идвала тук.

Лайли остана много доволна от това допълнение и първа избухна в смях. Групата последва развеселена Джеймс, който ги поведе из крепостта.

— Това е една от най-старите части на форта — обяви той. — Тази кула е на сто, а може би и на двеста години. Не може да се каже със сигурност, тъй като от дълго време архитектурният стил не се е променял. Тази камбана за биене на тревога е горе-долу на същата възраст. Не я използваме, но тя си стои тук. Когато за пръв път се преместихме тук, тя се използваше, за да се викат стражите на помощ. Предполагам, че ако беше на кораб, сигналът с нея би означавал „Всички на палубата!“. Въпреки че сега имаме нещо по-модерно под формата на сирена в случай на нужда, все пак оставих камбаната на мястото й. Тя е част от историята на това място.

Обиколката продължи.

Освен за да проучат внимателно дебелината и здравината на зъбчатите стени с бойниците по тях, вниманието на афганците беше привлечено от спортните съоръжения. На някои от тях (вероятно по нареждане на Джеймс) отбори от скаути демонстрираха уменията си на практика, явно нямайки нищо против да поиграят пред публика.

— Това — обясни Джеймс, макар че то беше очевидно — е площадката ни за крикет, а това е хокейното ни игрище. Скаутите играят крикет, но не и афганците. Надяваме се това да се промени. Разбира се, всички играят хокей и баскетбол.

Грейс Холбрук поддържаше връзката между страните в групата, тъй като се чувстваше еднакво добре както с ескорта афганци от Кабул, така и с пущунските скаути, а и еднакво добре с видните представители на империята и с Лайли Кобленц. Понеже беше едновременно любопитна и компетентна, обиколката очевидно й харесваше и тя задаваше смислени въпроси за снабдяването с вода и иригационната система, възхищаваше се от стадото в мандрата и правеше предложения за засаждането на втора овощна градина.

Продължиха да разглеждат, докато на едно място Джеймс със задоволство каза:

— А това е нещо, с което наистина се гордеем! Нашият кокошарник. Установихме, че кокошките от породата легхорн са най-добри. Това е Ахмед, нашият главен птицегледач. — Обърна се, за да представи пущуна, и поговори дълго с него на пущу, след което преведе отговора му.

— Имаме проблеми — обясни той. — Дивите фазани нападат кокошарника! Ето например вижте това! — Посочи към един пъстър фазан, който беше кацнал небрежно на близкия покрив. — Веднага щом си тръгнем, ще се спусне като вълк на стадо!

— Защо просто не го застреляте? — попита, изгаряща от нетърпение Лайли. — Защо не ми позволите аз да го застрелям! Хайде, Джеймс! Позволете ми! — После се обърна към Земан. — Кажете му да ми позволи да опитам!

Земан се разсмя.

— Хайде, Линдзи! Позволи й да опита. Да видим дали ще успее. Всяка жена в селото ми би могла да го направи. Хайде, госпожице Кобленц, за честа на великата американска република! Вижте му сметката!

— Това тук не е оборът на някое ранчо, госпожице Кобленц — рече Джеймс, усмихвайки се малко пресилено. — Това е почти военна зона. Всеки изстрел, чут в околността на форта, може да предизвика военна реакция. Може би разбирате.

Земан се огледа наоколо и направи широк жест с ръка.

— Но всичките ви офицери, които биха могли да реагират, са тук — започна да хитрува той. — Не е толкова страшно да загубите един патрон. Хималайският фазан не е толкова силен, един изстрел ще бъде достатъчен. — Намигна заговорнически на Лайли.

Джеймс кимна на Джо, а той с голямо нежелание, но неспособен да избегне предизвикателството, взе пушката на намиращия се наблизо скаут и я подаде на Лайли.

— Това тук е предпазителят — започна той. — И помнете, че когато излезе от цевта, куршумът може да измине едно разстояние от около миля. Точно по тази причина не стреляме по грабливи диви птици с бойни карабини, но предполагам, че в случая няма опасност, след като зад гърба на тази има скала. Внимавайте — това нещо рита като муле.

Зачервена и възбудена, Лайли го накара да се отдръпне, опря пушката на рамото си и стреля. Чу се крясък и от фазана се разхвърчаха пера на всички страни.

Под одобрителните ръкопляскания един скаут донесе осакатеното му тяло и го предложи на Лайли.

— Господи! — каза тя, като скришом разтърка рамото си. — Какво да правя с това?

— Сложете си перо от опашката му на шапката — предложи лорд Ратмор.

— Снимайте се с плячката си — каза Грейс. — Така правят всички ловци, които идват тук.

— Аз бих го изпратил в кухнята — обади се, смеейки се Фред Мор-Симпсън. — Да не отиде напразно. Кажете им да го приготвят за вечерята довечера.

— По-скоро това, което е останало от него — каза Ратмор.

Джеймс се огледа наоколо, преброявайки наум присъстващите. Един липсва — каза си той, а после попита:

— Къде е Бъроус?

— Наложи му се да ни изостави — обади се Фред. — Сигурно вече лежи по гръб, подпийва по малко, много мисли и копнее за Делхи, нещастникът.

В края на този дълъг ден, по време на който Бети Линдзи беше променяла най-малко десетина пъти разпределението на местата около трапезата, тя огледа окончателния вариант. Реши, че не е зле. Не беше идеалното разрешение, но беше най-доброто, което предлагаше тази разнородна група. Разбира се, хората бяха свършили чудесна работа и подредената в столовата трапеза изглеждаше великолепно и внушително. Пущуните я изненадаха. Те бяха войнствено племе и ако вярваше на всичко, което й бяха казвали, бяха склонни към предателство, бяха отмъстителни и безмилостни, но можеха да прекарват часове, подреждайки трапезата за вечеря, и то на такова ниво, което би накарало завършилите Женския институт по готварство да се засрамят. В центъра на залата бяха постлани дебели килими, а около тях бяха наредени възглавници с ресни. Килимите бяха покрити с бяла покривка, украсена със свещи, цъфнали клонки и пролетни цветя. По време на вечерята по цялата дължина на покривката ще бъдат наредени най-различни блюда с пущунски и персийски ястия, които гостите ще опитват. Бети изнервена се запита дали беше предупредила всички да използват при ядене само дясната ръка. Да, със сигурност им беше казала.

Остана за малко сама на входа на трапезарията, за да се успокои, преди гостите да пристигнат, като се наслаждаваше на необикновената красота. Тази сутрин Джеймс я беше съпроводил на обиколка специално за нея из форта и тя си спомни какво удоволствие се изписа на лицето му, когато изрази шумно възхищението си при влизането им в столовата.

— Нашата радост и гордост! — каза той. — Когато пристигнах, това беше само един склад с боклук по пода, който се е трупал в продължение на две хиляди години! Предполагам, че беше дебел най-малко трийсет сантиметра. Прах, фасове, кози гремки, умрели плъхове, паднала мазилка, каквото ти дойде наум! Накарах хората да го почистят като един вид наказание за провинение. Те изринаха мръсотията, изтъркаха пода и тогава направихме нашето забележително откритие. Под останките се оказа това, което виждаш сега. Мисля, че е от будистки храм от втори-трети век след Христа. Почистихме го, измихме го и сега говори сам за себе си.

Бети погледна към покрития с древна керамика под. Тюркоазено и златисто? Не, тюркоазено и червеникавокафяво. Излъскан, загадъчен и блестящ, подът отразяваше заобикалящата го аркада. Последните лъчи на топлото слънце се промъкнаха през ръба на купола и като че ли накараха пода да затрепти. Колко предвидливо, помисли си Бети, колко типично за мъжа й, че беше запазил помещението без каквито и да било западни украшения и се беше задоволил с естествените материали и елегантните пропорции, които да говорят сами за себе си.