Чтение онлайн

Бети се отдръпна настрани, когато редица облечени в бяло пущуни пристигнаха с блюдата за вечерята в ръце. Ароматните купчини от пухкав ориз с шафран и счукани бадеми със сигурност щяха да се харесат на всички. Платата бяха придружени от дълбоки блюда с агнешко с къри, тави с печени пилета, планини от подправени с мента кюфтета, купища плосък пешаварски хляб и с местния специалитет — печено овче месо, подправено с карамфил. Приготовленията изглеждаха добре и обещаващи. Когато се появиха останалите гости и започнаха да разговарят помежду си, Бети се отпусна. Дори сутрешното й гадене го нямаше, но за всеки случай реши, че ще е по-разумно да не приеме предложената й от един прислужник чаша шампанско и вместо това предпочете леденостуден плодов сок.

Огледа присъстващите. Колко безлични изглеждаха англичаните в белите си официални сака, бели ризи, черни вратовръзки и черни панталони редом с двамата пущуни. Земан и Искандер явно бяха решили да направят впечатление, помисли си с благодарност Бети. И без това високи над метър и осемдесет, двамата мъже се извисяваха още повече, слагайки на главите си високи яркосини тюрбани. Носеха торбести сини панталони, бели ризи и извезани със злато елеци — червен на Земан и син на Искандер. И двамата бяха обути в меки, извезани със злато чехли. Седнаха с кръстосани крака — явно чувствайки се удобно, на посочените им места и всеки взе чаша с шербет.

Когато светлината избледня, бяха внесени глинени лампи, като между всяка двойка гости беше поставена по една. Трептейки от лекия ветрец, който идваше от отворените врати, те отразяваха и подчертаваха още повече цветовете на пода.

Бети реши, че беше изпълнила задължението си на домакиня, като седна между двамата най-трудни за общуване компаньони. От дясната й страна беше Бъроус, пребледнял от болка, ненавиждащ всичко, което се беше случило до този момент или което беше видял през този ден. Ненавистта му се подсилваше и от ужаса да седи с кръстосани крака на пода, облечен във вечерно облекло, и да съзерцава много дългото меню с ястията, никое, от които стомахът му не би могъл да понесе.

Бети се извърна от него към седящия от лявата й страна лорд Ратмор. Той беше в кисело настроение. Беше очаквал тази официална вечеря с надеждата да седне до Лайли Кобленц. Според него тя имаше шавливи очи и би могъл да се поласкае малко от вниманието й. Беше забелязал, че американките се впечатляват от титли.

„Там поне щеше да имам с какво да се занимавам“ — каза си той. Обаче сега, за негова голяма досада, се намери между Искандер Хан и Бети. „Какво губене на време“ — помисли си ядосан Ратмор. Докато оглеждаше подредената на пода трапеза, погледна нагоре и улови отражението си в едно огледало на стената. Машинално приглади мустаците, които един индийски бръснар беше извил почти по прусашки. „Не е зле — каза си лорд Ратмор. — Не могат да ми се дадат повече от четирийсет години.“ Усмихна се заговорнически на отражението си в огледалото. Няколкото седмици под хималайското слънце бяха придали лек загар на обикновено розовите му бузи. „Има подобрение — реши той, когато за миг очите му се срещнаха с тези на Лайли. — Нямаше да е зле, ако бях малко по-висок, като онзи надут глупак Сандиландс. Може би изглеждам най-добре, когато съм седнал. Мога да бъда по-внушителен, ако съм на кон. Тази малка Лайли Кобленц е не само хубава. Казват, че има доста голямо влияние. Тук би могло да бъде сложено началото на един търговски съюз — «Кобленц-Ратмор Инк.» Естествено, трябва да подхвърля тази идея както на други хора, така и на самата нея.“

„Ха! Ха! — каза си Бети, четейки мислите му. — Явно няма да си даде труда да разговаря с домакинята си, интересът му е на друго място. Аз обаче съм твърдо решена да му досаждам, като му разкажа едно по едно за двайсет и петте пътувания на Джеймс до Пешавар през последния месец. Ще види той!“

Помисли си, че идеята й да постави Лайли между двама много привлекателни мъже беше великолепна. Реши, че Джо, който седеше от лявата страна на Лайли с леко отегчен вид и без медалите си, имаше най-милата усмивка, която беше виждала. А от дясната й страна беше съблазнителят Земан. „Двама силни мъже, застанали един срещу друг, от различни краища на земята“, спомни си Бети един цитат от поема на Киплинг. Е, те поне не бяха един срещу друг, Лайли беше между тях, но бяха достатъчно близко.

Бети се поуспокои от присъствието на другите две жени на масата. И двете се съгласиха с идеята й всички да бъдат облечени в дълги рокли. Тя сама даде пример със скромната си свободна лятна рокля, която не беше съвсем официално вечерно облекло, но беше достатъчно широка, за да може да седи удобно.

Лайли се стараеше да изглежда колкото може по-сдържана, но това не й се удаваше много. Беше красива и оживена, но с напълно порядъчен вид в непровокиращата си рокля от зелен шифон и със семплата си перлена огърлица. Седеше на една възглавница с подгънати под нея крака и изправен гръб така, сякаш през целия си живот беше вечеряла по този начин.

Грейс беше облякла обичайната си строга кафява рокля и носеше гердан от черен кехлибар. Благодаря на бога за Грейс! Държеше се напълно свободно, умееше да общува, ядеше всичко, което й се предложи, преминаваше леко от пущу на хинди и от хинди на английски, напълно съзнавайки одобрението на цялата компания. Бети се поздрави за това, че я беше поставила да седи до Джеймс от едната й страна и Фред Мор-Симпсън от другата, с когото от време на време оживено разговаряше. „Сигурно ще бъда същата, когато поостарея още малко“ — каза си домакинята.

Единственият човек, който явно се чувстваше не на място, беше Искандер Хан. Бети го наблюдаваше с критичен поглед. Да, може би беше допуснала грешка с него. Не трябваше да го поставя до неприветливия Ратмор, който вероятно нямаше да прояви и най-малко желание да прикрие намеренията си за проникване в Афганистан. А те повече или по-малко бяха да купи всичко на възможно най-ниска цена срещу не особено качествени търговски стоки и няколко остарели пушки. Ревностен националист, Искандер едва ли имаше за какво да разговаря с него. Нямаше какво да каже и на съседа си от другата страна. Доколкото й беше известно, общата идея на Фред беше, че единственият подходящ начин да се запази мирът по границата, е английските интереси да навлязат дълбоко в териториите, населявани от племената, и да останат твърдо там благодарение на бързото разгръщане на ескадрила леки бомбардировачи. Може би беше допуснала сериозна грешка, поставяйки го да седи до потенциален техен обект! „Обаче, помисли си тя, забелязвайки, че двамата водят оживен, лишен от враждебност разговор, ако човек се абстрахира от гласовете и дрехите им, те много си приличат. При едни разменени роли Искандер горещо би приветствал възможността да бомбардира Фред Мор-Симпсън.“ Затова сега седяха един до друг, всеки в плен на навиците на своето племе, и всеки много добре разбираше другия. „А освен това по външен вид единият не отстъпва на другия“, реши Бети, сравнявайки елегантната фигура на Фред, тънките му мустаци и лъскава коса с екзотичния Искандер.

Очите й се насочиха към централното място на трапезата и се спряха върху осветените от лампата червени къдрици и закачливите сини очи на Джеймс Линдзи. „Моят съпруг — помисли си тя. Най-добрият! Може и да не е най-красивият, но със сигурност е най-добрият! Ето го да седи там. Да, знам кое е най-щастливото момиче на тази маса! Въпреки че ми изглежда малко уморен. Ще се радвам, когато се отърве от тези хора и се върне към своя опасен, отговорен, труден и неспокоен живот! Наистина! Искат прекалено много от бедния ми мъж! Войник, дипломат, а сега и мой домакин!“ Бети подозираше, че безпокойствата й за коравия и компетентен мъж, за когото се беше омъжила, са напразни. В този момент Джеймс вдигна нагоре очи. Погледите им се срещнаха и тя му намигна, а той й се изплези.

Преди да може да му отговори, над тях изтрещяха изстрели. Настъпи пауза, последвана от нова градушка от куршуми, придружени от писъка на рикошетите и звук от разбито стъкло някъде в далечината. За момент всички замръзнаха на местата си с широко отворени очи и напрегнато се заослушваха.

— По нас ли се стреля? — попита Лайли.

— Вероятно да — каза спокойно Джеймс. — Така ми изглежда. Някой иска ли още шампанско?

— Няма ли да направите нещо? Няма ли да излезете навън и да ги подгоните?

Вместо отговор Джеймс повика с пръст един от джемадарите 9 , които стояха спокойно наблизо.

— Иди и виж каква е работата — нареди му той.

Джемадарът се поклони и излезе.

Лайли не се нуждаеше някой да й казва за какво става дума. Тя знаеше. Фортът беше нападнат, но това явно не направи голямо впечатление на никого. Обърна се към Грейс, когато последва нов залп.

— Не трябва ли да направят нещо? — попита тя развълнувана. В края на краищата нали беше дошла тъкмо за това. Изстрели в нощта! — Но защо не реагират англичаните? Знам, че са прословути със спокойствието си, но това не е ли малко прекалено?