Чтение онлайн

На следващата вечер шоя начерта несръчна карта:

— Къщата е тук, на този ъгъл, обърната към морето, близо до кея. Това е странноприемница за изпаднали. Ори-сан е наел стая, плаща двойно — така ми казаха. Много лошо място, Хирага-сан, винаги е пълно със зли мъже. Не можеш да отидеш там без предварително обмисляне. Важно ли е да го измъкнем оттам?

— Да, твоето село е изложено на опасност, докато той е тук.

— Со ка!

Два дни по-късно шоя му съобщи, че през нощта къщата на Ори изгоряла, в руините намерили останките на трима души.

— Казаха ми, че „туземецът“ е един от тях, Хирага-сан — спокойно рече шоя.

— Жалко, че цялата тази безчестна област не е изгоряла заедно с всички гай-джин в нея.

— Да.

И животът отново потече спокойно. Хирага продължи да прекарва времето си с Тайърър, доволен да учи и да преподава, без да осъзнава от какво значение бяха уроците му за Тайърър, Сър Уилям и Джейми Макфей. За половин ден се бе качил на британската фрегата с Тайърър. Преживяването го потресе, бе по-решен от всякога да разбере как тези хора, които презираше, изобретяват и създават такива невероятни машини и бойни кораби, как такива жалки хора от такъв нищо и никакъв, по-малък от Япония остров — стига Тайра да не лъже — са могли да натрупат огромното богатство, необходимо за притежаването на такова множество кораби и фабрики, и в същото време да владеят всички морски пътища и по-голямата част от света на гай-джин.

Същата нощ той се бе напил до козирката, чувстваше се объркан, в един миг се съживяваше, после пак затъваше в бездната, самата същност на вярата му в абсолютната непобедимост на бушидо и Земята на боговете бе станала на пух и прах.

Повечето вечери прекарваше с Акимото в Йошивара или в убежището им в селото, кроеше планове и споделяше познанията си за гай-джин, но криеше до каква степен е разтревожен, ала все повече затягаше примката си около Тайърър, разиграваше го.

— О, толкова съжалявам, Тайра-сан, договор за Фуджико много тежък, отнеме много седмици. Райко много труден търговец, договор скъп, толкова клиенти, толкова съжалявам, тя заета тази вечер, може би утре…

Преди малко повече от две седмици за ярост на Хирага шоя бе открил, че Ори не е загинал в огъня:

— … и, о, толкова съжалявам, Хирага-сан, но чух, че Ори-сан внезапно е забогатял, харчи пари като даймио. Сега държи няколко стаи в друга странноприемница.

— Ори богат? Как е възможно?

— Толкова съжалявам, не зная, господарю.

— Но ти знаеш къде е новата му къща, нали?

— Да, господарю, ето… ето картата, толкова съжалявам, че…

— Няма значение — каза яростно Хирага, — довечера пак го подпали.

— Толкова съжалявам, Хирага-сан, вече не е така просто. — Външно шоя изглеждаше разкаян, а вътрешно също вбесен, че първото му незабавно решение за тоя луд ронин не бе постигнало целта, за която бе платил.

— Вече не е толкова лесно, защото къщата е изолирана и, изглежда, Ори има много телохранители, телохранители гай-джин!

Хирага хладнокръвно бе обмислил последствията. Той изпрати на Ори ласкателно писмо по един от селяните, който продаваше риба в Пияния град; пишеше колко му е станало приятно, щом чул, че Ори е жив и не е загинал в ужасния пожар, а също и че преуспявал; можело ли да се срещнат в Йошивара тази вечер и Акимото искал да обсъдят някои въпроси на шиши от голямо значение.

Ори незабавно отговори с писмо: „Не в Йошивара, нито някъде другаде, не, докато не осъществим нашия соно-джой план, докато не убием момичето и не изпепелим Колонията. Ако преди това ти, Акимото или някой друг предател се приближи, ще бъде застрелян.“

Акимото каза:

— Той знае, че пожарът не е бил случаен.

— Разбира се. Откъде ли е взел пари?

— Само чрез кражба, нали?

И другите съобщения донесоха същия отговор. Заговорът за отравяне също не бе успял. И така, Хирага си купи револвер и измисли нов план. Сега беше моментът и тази вечер бе най-подходящата. Последните лъчи на залязващото слънце го водеха през Ничията земя и по зловонните улици, осеяни с опасни ями. Няколко мъже минаха край него, но едва го погледнаха, колкото да го изругаят да им се маха от пътя.

Ори бръкна наслуки в малката кесийка с монети върху масата до леглото и издърпа една. Беше тенекиен мекс, сега стойността му бе намаляла наполовина. Макар да надвишаваше петорно спазарената цена, той я подаде на голата жена. Очите й светнаха, тя направи реверанс, мърморейки непрестанно жалки благодарности:

— Ти си истински господин, сполайти, скъпи.

Той я наблюдаваше разсеяно как навлича парцаливата си рокля, смаян, че е попаднал тук, отвратен от всичко в стаята, от леглото, къщата и мястото, и от бледото, кльощаво тяло на гай-джин, и отпуснатите й бутове, за които си бе въобразил, че ще успокоят влудяващия го плам, а те само бяха усилили копнежа му, тъй като по никакъв начин не можеха да се сравнят с нея.

Жената вече не му обръщаше внимание. Бе свършила работата си, оставаше да измърмори обичайните благодарности и лъжи за неговото представяне — в неговия случай не трябваха лъжи, тъй като силата и енергията му бяха компенсирали недостатъчната дължина на члена му — да излезе и задържи своето новопридобито богатство без допълнителни неприятности. Роклята й висеше на тънките, голи рамене и се влачеше по изтъркания килим, който отчасти покриваше грубите дървени дъски на пода. Изпокъсана фуста, никакви долни гащи. Права кестенява коса и много червило. Тя изглеждаше на четиридесет, а беше на деветнайсет, улична палавница, родена в Хонконг от неизвестни родители, и продадена в Къщата Уанчай преди осем години от осиновителката си.

— Да дойда ли утре? Утре?

Той сви рамене и й посочи вратата, ранената му ръка бе зараснала и по-добре от всякога, макар да не боравеше със същата сила и бързина с меча, но я биваше срещу среден фехтовач и се справяше с пистолета. Той лежеше на масата и винаги му бе подръка.

Жената се насили да се усмихне и излезе заднишком, мърморейки благодарности, доволна, че се измъква без побой и без гнусните перверзии, от които се бе опасявала.

— Не се бой, Гърти — бе й казала мадам. — Китайците са като всички други, понякога са претенциозни, но този негодник е богат, така че само му дай каквото иска, и то бързо, той е богат, така че го стори добре.

Не се наложи да прави нещо особено, освен да понесе със стоицизъм обезумялото му пъхтене, и да симулира удоволствие.

— Сполайти, скъпи. — Тя излезе, мексът бе скрит в мръсния корсаж, който едва покриваше провисналите й гърди, а стискаше в ръката си друга монета с една двайста от неговата стойност.

На площадката отвън стоеше Тайми, груб евразийски моряк със смесена, но преобладаваща китайска кръв. Той затвори вратата и я сграбчи.

— Затваряй си човката малка курво — изсъска той, опитваше се да й отвори ръката и да вземе монетата, сетне я напсува на китайски и гърлено на английски, че е припечелила прекалено малко: — Аййиая, защо не си задоволила господаря? — После я удари и тя залитна, едва не падна от стълбите, но щом се озова в безопасност, се обърна и го изруга с още по-силна злоба.

— Ще кажа на мадам Фъдърингил за теб, тя ще те оправи.

Тайми плю след нея, почука и отвори вратата.

— Мусуме добро, господарю, нали? — попита мазно.

Ори седеше на стара маса до прозореца. Носеше смачкана риза и панталони, бе бос, късият му меч висеше в ножницата на колана. Кесийката с парите лежеше на масата. Видя присвитите очи, които се взираха в нея. Нехайно измъкна друг мекс и го подхвърли. Широкоплещестият мъжага го хвана ловко, докосна си челото в знак на поздрав и се ухили, разкривайки няколко разядени, пожълтели зъба.