Чтение онлайн

— Извинявай, извинявай, не…

— Няма значение. — Струан се запъхтя, усещаше режеща болка в хълбока си, върху който бе паднал тежко, и още по-туптяща в стомаха — на това място никога не го бе боляло — както и обичайната под зарасналия, но възпален белег.

— Къде е пожарът?

— Не зная. Бях долу ко…

— По-късно… Анжелик!

Джейми изтича в коридора, димът откъм другия край го задави. Той удари по вратата й, после натисна дръжката — и тук залостено отвътре. Блъсна с рамо близо до касата и вратата се отвори. Будоарът й бе празен, само отстрани все още светеше петролна лампа, петролът капеше по тапицираното писалище, друга лежеше на парчета на пода, навсякъде имаше разлят петрол. Той угаси горящия фитил и се втурна в спалнята. Тя се бе подпряла на леглото, пребледняла като пеньоара си, с очи, вперени в люлеещия се светилник, който неуместно весело просветваше.

— Добре ли си, Анжелик?

— О, Джейми… — обади се тя колебливо, гласът й звучеше сякаш отдалеч, — да, добре съм, просто бях полегнала, преди да се облека за вечеря, после стаята започна да се люлее. Аз… аз мислех, че сънувам, после лампите се строшиха и… mon Dieu, чух как сградата се размества и това ме изплаши най-много… О, а Малкълм…

— Добре е, облечи се по-бързо. Бърз…

Пожарната камбана заби за пожар откъм близката дирекция на пристанището и това ги стресна. Тя изведнъж долови мириса на дим и чу приглушените викове отвън, зърна пламъка през завесите на прозореца и ахна:

— Горим ли?

— Няма страшно засега, но най-добре се облечи по-бързо и ела в съседната стая, ще дръпна резето от междинната врата. — Джейми хукна навън. — Тя се смъкна от леглото. Под пеньоара си носеше гащи и риза. Пъргаво се вмъкна в кринолина, вече приготвен за нея, и си взе шал.

— Добре е, тай-пан. — Джейми издърпа резето на междинната врата. — Облича се, нека ти помогна да слезеш…

— Когато тя се приготви.

Джейми понечи да каже нещо, промени намерението си и двамата все още бяха под въздействие на сблъсъка от обяд и не бяха подготвени за компромиси. Джейми отвори прозореца. В предната градина и по улицата отдолу кръжаха чиновници и прислужници. Варгас бе сред тях, зяпачи и хора от различните легации се събираха, но не видя никакви пламъци. — Варгас! — изкрещя той. — Къде горим?

— Не сме сигурни, господине, май е само част от покрива. Пожарникарите с капитана си са вече там, но горният етаж на Брок пламти.

Джейми нямаше как да погледне в съседство, затова изтича в будоара на Анжелик и дръпна завесите. Пожарът бе обхванал предната фасада на Брок — двуетажна постройка подобна на тази на Струан, точно където навярно се намираха господарските спални. Дим се виеше от отворените прозорци. Джейми видя екипи от мъже, подаващи ведра с вода, опитвайки се да потушат пожара. Норбърт Грейфорт се разпореждаше — пожарникарите на Брок бяха обучавани редовно и безжалостно, както Джейми бе обучил хората на Струан. Раздухвани от бриза пламъци се измъкваха с дима и се извиваха през двора към Струанови.

— Ама че късмет — да изгорим заради техния шибан пожар — помисли си той кисело и се надвеси от прозореца.

— Варгас — извика Джейми, — събери хората и донесете вода тук горе — поливайте тази страна! Когато се оправим, помогни на Норбърт. — „Дай Боже негодникът да изгори и всички Брокови заедно с него. Тъкмо ще се реши глупавият дуел за вечни времена.“ Оттук не се виждаха други пожари, освен един в края на стъргалото в Пияния град и два в Йошивара. Миризмата на горящо дърво, петрол, дрехи и катран, който използваха за покривите, бе завладяла всичко, макар бризът да довяваше мирис на солено море. Вниманието му неумолимо се върна към пожара у Брок. Вятърът все повече приближаваше пламъците към тях. Щеше му се да затихнат, боеше се от огъня — фермичката, в която се бе родил, бе изгоряла в една ужасна зимна нощ през детството му, баща му, мъртвопиян, както обикновено, и по-малкият му брат загинаха; той, майка му и сестра му едва спасиха себе си и едно-друго от покъщнината; скоро им се наложи да идат в приют, последваха ужасни години, докато да им помогне Камбъл Струан, роднина на Дърк Струан, в чиято земя баща му се бе претрепвал от работа.

— Варгас! Побързай, за Бога!

— Идвам, господине!

Сега стъргалото бе претъпкано, всички на улиците бяха петимни да помагат и да дават съвети, други с много врява се строиха в редица с ведра, за да черпят от огромния резервоар с морска вода, който бе съвсем наблизо; военни части от палатковия лагер се присъединиха към тълпата. Самураите се притичваха към тях на помощ от Северната порта — всеки пожар бе заплаха и за тях. На юг, от другата страна на канала, една от къщите в Йошивара гореше ярко, вятърът донасяше викове и тревога, но пламъкът изглеждаше овладян и не представляваше голяма опасност и, слава Богу, далеч от мястото, където навярно бе Неми.

Потта се лееше по гърба му. От облекчение, че Малкълм е в безопасност, му прилоша. От обяд седеше умислен в кабинета си, ядосан, че планът му за златотърсачите бе разкрит, тревожеше се за дуела и собственото си бъдеще. Никога досега не си бе представял, че ще се забърка в подобна кавга, нито че ще бъде принуден да напусне Търговската къща и Япония, освен заради здравето си или някакво произшествие; смяташе да се оттегли след пет години в най-зрялата си възраст — на четиридесет и четири, след двайсет и петгодишна добра служба, издигайки се стъпка по стъпка. А ето — Малкълм се бе отчуждил, Тес Струан се гневеше на Макфей — значи повишението му, оттеглянето му — цялото му бъдеще бе поставено на карта.

„Какво да правя“ — тревожеше се Джейми, а после земетресението обърна света с главата надолу; мисълта за тленността на човешкия живот не му излизаше от главата; когато, трусовете спряха и успя да се задържи на крака, споменът за дълговете, които той и семейството му имаха към Струан, го накараха, да изтърчи на горния етаж, ужасен за сигурността на Малкълм — в крайна сметка младежът бе поверен на него и беше почти инвалид. „Тай-пан ли? Извини ме, Малкълм, но Норбърт е прав, майка ти командва. Ако не бяха те ранили, щеше да хукнеш за Хонконг, когато тя настоя, всичко това нямаше да се случи, щеше да поемеш юздите и след около година щеше да…“

— Джейми… можеш ли да ме закопчаеш?

Той се обърна слисан. Анжелик стоеше на прага с гръб към него, отпред придържаше кринолина към голите си рамене, а отзад бе разкопчана. За секунда той едва не изкрещя. „Остави тази проклета рокля, за Бога, горим!“ Но се въздържа, само бързо закопча горното копче и я загърна с шала, заведе я в съседната стая, там тя веднага се хвърли в прегръдките на Малкълм. Група мъже притичаха край отворената врата с пълни кофи.

— По-добре се махайте, сър… — изкрещя някой.

— Време е да вървим, тай-пан, всичко наред ли е?

— Да. — Малкълм забърза към вратата, доколкото можеше. С двата бастуна се движеше бавно — прекалено бавно за надвисналата над тримата опасност, Струан го знаеше най-добре. Над главите им се чуваше тропот от тавана, мъжете тичаха тежко, миризмата от пушека се усили и тревогата им нарасна.

— Джейми, изведи Анжелик. Аз ще се оправя сам.

— Облегни се на мен и…

— За Бога, направи го, после се върни, щом трябва!

Джейми почервеня. Хвана я за ръка и двамата изскочиха в коридора, мъжете ги настигнаха с празни кофи, други се клатушкаха насреща им с пълни.

Щом остана сам, Струан пипнешком се върна до скрина с чекмеджета, бръкна под дрехите и намери шишенцето, което А Ток му бе напълнила следобеда. Сръбна половината от кафявата течност, затвори го и го пъхна в джоба на редингота си, като въздъхна с облекчение.

Анжелик се понесе надолу по стълбите и изхвърча през парадната врата. Чистият въздух й бе добре дошъл.

— Варгас! — извика Джейми. — Погрижи се за миг за госпожица Анжелик.

— Разбира се, господине.

— Моля, оставете на мен, господине — каза тържествено френският чиновник Пиер Вервен. — Ще придружа госпожица Анжелик до нашата легация — да почака там в безопасност.