Чтение онлайн

Колдър се подсмихна. Той добре знаеше съперничеството между двата острова, продължило поколения наред.

— Е! Не е ли така? Още повече че и нас ни имате като допълнителна атракция. Не трябва да сте прекалено алчни.

Те бяха започнали да се опознават — и да се харесват — един друг толкова много, че можеха да се шегуват за Таласа или «Магелан» с еднаква безпристрастност. И между тях вече нямаше тайни; можеха да разговарят честно и открито за Лорън и Брант, и… Мойсей Колдър разбра, че най-сетне можеше да говори за Земята.

— О, не мога да изброя на колко места съм работил, Мириса — повечето от тях не бяха толкова отговорни обаче. Длъжността, на която се задържах най-дълго, бе професор по политически науки в Кеймбридж, Марс. Не можеш да си представиш колко конфузии се получаваха тогава, защото имаше един по-стар университет в град, който също се наричаше Кеймбридж, но бе в Масачузетс, и един още по-стар — в Кеймбридж, Англия. Но към края Ивлин и аз все повече и повече се забърквахме в преките социални проблеми и подготовката на масовото емигриране. Изглежда, имах известен ораторски талант и можех да помогна на хората да приемат по-леко бъдещето, което ги очакваше. Все пак ние никога не повярвахме истински, че Краят ще настъпи в наше време — кой би могъл! И ако някой ми бе казал, че ще изоставя Земята и всичко, което съм обичал…

Вълнение премина по лицето му и Мириса изчака в съчувствена тишина, докато той възвърна спокойствието си. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе, че цял живот нямаше да стигне, за да получи отговор на всичките, а разполагаше само с една година, докато «Магелан» отново щеше да се отправи по своя път сред звездите.

— Когато ми казаха, че съм необходим, използувах целия си философски опит и умение да водя спор, за да им докажа, че не са прави. Бях прекалено стар; всичките знания, които имах, бяха съхранени в банките-памет; други хора по-добре биха могли… всичко друго, но не и истинската причина.

Накрая Ивлин взе решението вместо мене. Вярно е, Мириса, че в някои случаи жените са по-силни от мъжете — но защо ли ти говоря всичко това?

«Ти си им нужен! — бяха последните й думи. — Ние прекарахме четиридесет години заедно, а сега — само един месец остава! Върви, любов моя! И не ме търси!»

Никога няма да узная дали и тя е видяла Края на Земята, както го видях аз — когато напускахме Слънчевата система.

Той и по-рано, когато бяха на незабравимия излет с лодката, бе виждал Брант разсъблечен, но никога не си бе давал сметка колко много изпъкват мускулите на по-младия мъж. Лорън винаги бе полагал грижи за тялото си, но откакто напуснаха Земята, почти нямате възможност да спортува и тренира. А Брант вероятно всеки ден от живота си бе зает с някакво тежко физическо усилие, личеше си. Лорън нямаше никакви шансове срещу него, освен ако успееше да извика в спомените си някое от великите военни изкуства на старата Земя, макар че не владееше нито едно от тях.

Цялата тая история бе абсолютно нелепа. Ей ги колегите му — хилеха се като празни тикви. Капитан Бей държеше хронометъра. И Мириса — с израз, който можеше да се окачестви само като самодоволство.

— … Две… едно… нула… СТАРТ! — чу се гласът на капитана.

Брант се хвърли върху него като кобра в нападение. Лорън се опита да избегне удара, но с ужас откри, че не може да контролира тялото си. Струваше му се, че времето е забавило ход. Краката му тежаха като олово, не се подчиняваха на тялото му… Щеше да загуби не само Мириса, но и мъжеството си…

За щастие събуди се точно в този момент, но сънуваното все още не му даваше мира. Ясно откъде идваше този сън, но това не го правеше по-малко тревожен. Чудеше се дали да го разкаже на Мириса. На Брант — не. Той все още се държеше приятелски, но присъствието му вече го смущаваше. Днес обаче Лорън го очакваше с нетърпение; ако бяха, верни предположенията му — сблъскваха се с нещо много по-важно от личните си интереси.

С нетърпение очакваше да види реакцията на Брант при срещата с неочаквания, дошъл през нощта гост.

Бетонният канал, по който морската вода влизаше в замразяващата инсталация, бе дълъг сто метра и свършваше в кръгло езеро, което събираше необходимото точно за една «снежинка» количество вода. Чистият лед е слаб строителен материал, затова трябваше да се укрепи. Оказа се, че дългите «лиани» на келпа [13] от Великата източна прерия са евтин и подходящ арматурен материал. Бяха нарекли замразената смес «айскрит». Тя гарантираше, че по време на седмиците и месеците на ускоряване на «Магелан» няма да се получи преплъзгване между слоевете както при ледниците.

— Ето го! — Лорън и Брант Фолкънър се бяха навели над езерцето и се взираха към дъното през една дупка в килима от морска растителност. Съществото, което ядеше от нея, приличаше, общо взето, на земния рак омар, но бе два пъти по-голямо от човешки ръст.

— Виждал ли си някога подобна твар?

— Не! — възкликна Брант. — И не съжалявам. Какво чудовище! Как го хванахте?

— Не сме го хванали. Или е доплувало, или е допълзяло само от морето, по канала. После е намерило келпа и е решило да си похапне безплатно.

— Нищо чудно, че има такива щипки. Тези стъбла са много жилави.

— Е, поне е вегетарианец.

— Кой знае! Нямам никакво желание да проверявам.

— Надявах се, че ти можеш да ни кажеш нещо за него.

— Ние не познаваме и една стотна от съществата, които обитават Ласанския океан. Някой ден ще построим изследователски подводници и ще слезем в дълбочините. Но толкова много са нещата, които трябва да се изследват преди тях, пък и заинтересованите са съвсем малко.

Скоро ще се заинтересуват повече, помисли си Лорън мрачно. Да видим кога ще забележи Брант.

— Доктор Варли се е поровила из архивите. Каза ми, че и на Земята е имало подобни същества, преди милиони, милиони години. Палеонтолозите са ги наричали съвсем сполучливо морски скорпиони. Древните океани са били интересни места.

— Точно из каквито Кумар би искал да броди — допълни Брант. — Какво смятате да правите с него?

— Ще го изследваме и ще го пуснем.

— Виждам, белязали сте го вече.

Значи Брант забеляза. Браво!

— Не, не сме! Огледай го по-внимателно!