Чтение онлайн

Тя не бе взела прибързано решението си; сега знаеше, че то се е въртяло в съзнанието й в продължение на седмици. Временната смърт на Лорън й бе напомнила (нима бе необходимо да й се напомня!), че много скоро ще трябва да се разделят завинаги. А тя знаеше какво трябва да направи, преди той да се отправи обратно към звездите.

А какво ли ще каже Брант, как ли ще реагира — това бе един от многото проблеми, които тепърва щяха да възникват.

Обичам те, Брант, прошепна тя. Искам да се върнеш! Второто ми дете ще бъде твое.

Но не първото.

Дали е случайност, че нося името на един от най-известните бунтовници [14] на всички времена, замисли се Оуен Флечър. Възможно ли е да съм негов потомък? Да видим — има повече от две хиляди години, откакто са стъпили на остров Питкеърн… да речем, сто поколения за по-лесно.

Флечър наивно се гордееше с умението си да пресмята наум, което, макар и доста елементарно, обикновено изненадваше и впечатляваше много хора; от векове вече човекът се бе научил да натиска бутончета винаги когато му се налагаше да събере две и две. А Флечър се бе постарал да запомни няколко логаритъма и математически константи, което му помагаше извънредно много и правеше умението му дори още по-загадъчно за онези, които нямаха представа как се постига то. Разбира се, Флечър демонстрираше способностите си само с примери, с които знаеше как да се справи, и много рядко се случваше някой да си направи труда да провери отговорите му…

Сто поколения назад — това прави две към сто предшественика. Логаритъм от две е нула цяло, три нула едно нула — това е трийсет цяло, едно… Богове! — милиони, милиони, милиони, милиони, милиони хора! Има никаква грешка — толкова много изобщо никога не са живели на Земята, дори ако се смята от самото начало на времето — и, разбира се, приема се, че никога не е имало застъпване на поколенията — а човешкото родово дърво е безнадеждно преплетено… Както и да е, след сто поколения всеки човек трябва да е родствено свързан с всеки друг — никога няма да успея да го докажа наистина, но Флечър Крисчън сигурно е много пъти мой праотец…

Страшно интересно, все в тоя дух си мислеше той, след като изключи видеото и древните летописи изчезнаха от екрана. Но аз не съм бунтовник! Аз съм ищец със съвършено разумна молба. Карл, Ранджит и Боб са съгласни… Вернер се колебае, но няма да ни издаде. Как ми се иска да можехме да разговаряме с другите сабри, да им покажем прекрасния свят, който открихме, докато те спяха…

Но сега трябва да отговоря на капитана…

Капитан Бей откри, че му бе трудно да изпълнява ежедневните си задължения на кораба, без да знае кой… или колко… от офицерите му или от членовете на екипажа се обръщаха към него, използувайки анонимността на КОРАБНАТА ИНФОРМАЦИОННА МРЕЖА. Никакъв начин нямаше да се проследят недатираните въвеждания — единствената им цел, кодирана от отдавна мъртвите създатели на «Магелан», бе осигуряването на поверителния им характер като стабилизиращ социален фактор. В разговора си с главния инженер по съобщенията той много внимателно повдигна въпроса за издирването им, но заместник-командир Роклин толкова се изненада, че капитанът веднага промени темата.

И така, сега той непрекъснато се вглеждаше в лицата, обръщаше внимание на израженията им, вслушваше се в звученето на гласовете и същевременно се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. А може би преувеличаваше и нищо особено не се бе случило наистина! Но той се страхуваше, че семето е хвърлено, че то ще кълне и расте с всеки нов ден, докато корабът стоеше на орбита над Таласа.

Първият му отговор, обявен след консултацията е Мълайна и Колдър, бе доста умерен:

ОТ: КАПИТАНА

ДО: АНОН

В отговор на вашето недатирано съобщение заявявам, че нямам никакви възражения относно обсъждането на вашето предложение чрез ИНФОРМАЦИОННАТА МРЕЖА или официално в корабния съвет.

В действителност той имаше много и силни възражения. Повече от половината му съзнателен живот бе протекъл в обучение и подготовка за изпълнение на грандиозната отговорна задача за трансплантирането на един милион човешки същества на планета, отдалечена на сто двадесет и пет светлинни години в пространството. Това бе съдбата му. Ако думата «свещена» означаваше нещо за него, той би я използувал тук. Нищо освен катастрофална повреда на кораба или (малко вероятно) откритието, че слънцето на Сейгън-2 е на път да стане Нова, не би могло да го отклони от постигането на тази цел.

Междувременно той бе забелязал явна разлика в общата линия на поведение. Може би — както моряците на капитан Блай! — екипажът започваше да се деморализира или най-малкото да се отпуска. Вече двойно по-дълго, отколкото бе необходимо, продължаваше ремонтът на незначителните повреди, които цунами бе нанесла на ледодобивната инсталация, и това бе показателно. Забавяше се общото темпо на живота на кораба. Да, време бе отново да стегне юздите.

— Жоан — обади се той на секретаря си, намиращ се на тридесет хиляди километра под него, — дай ми последния рапорт за хода на монтажа на щита. И кажи на капитан Мълайна, че искам да обсъдим с него програмата на вдигането.

Той не знаеше дали бе възможно да се вдига по повече от една ледена «снежинка» на ден. Но поне можеха да опитат!

Лейтенант Хортън бе интересен събеседник, но след като завариха счупените му кости с електрофузорен ток, Лорън бе доволен, че остана сам. Той бе научил, донякъде с досадни подробности, че младият инженер се бе влюбил в тайфа дългокоси общи работници от Северния остров, чието второ основно призвание в живота бе да карат микрореактивни сърфове по отвесни вълни. Хортън бе открил, и то по най-трудния начин, че това занимание е много по-опасно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Учудваш ме — прекъсна го Лорън в един от най-разгорещените моменти на разказа му, — бих се заклел, че си деветдесет процента хетеро! [15]

— Деветдесет и два според досието ми — засмя се Хортън. — Но обичам да си проверявам настройката от време на време.

Лейтенантът само наполовина се шегуваше. Чувал бе някъде, че стопроцентните са толкова редки, че се класифицирали като патологични случаи. Не че вярваше в действителност това да е така, но понякога в редките моменти, когато сериозно се замисляше по въпроса, то го тревожеше.

Сега Лорън бе единственият пациент и бе успял да убеди ласанската медицинска сестра, че постоянното й присъствие е съвсем излишно, поне по време на ежедневните посещения на Мириса. Главната лекарка, заместник-командир Нютън, която както повечето лекари можеше да бъде смущаващо пряма, му бе казала най-безцеремонно: «Още седмица е необходима, за да се възстановиш напълно. Ако трябва непременно да се любиш, остави на нея да прави всичко.»

Той, разбира се, имаше много други посетители. С две изключения, повечето бяха желани.