Чтение онлайн

Мириса мълчеше. След минута, която се стори на Брант цяла вечност, едва пророни:

— Защо?

В гласа й нямаше учудване, нито съжаление.

Толкова много се промени всичко, помисли си той, Но преди да успее да й отговори, тя добави:

— Зная, че не го обичаш.

— Може би там ще ми е по-добре. Както вървят нещата… Тук вече няма място за мен.

— Този дом винаги ще бъде твой!

— Не докато «Магелан» е в орбита!

В тъмнината Мириса протегна ръка към вече непознатия човек до нея:

— Брант прошепна тя, — не съм искала. Нито пък Лорън, сигурна съм!

— Това не помага много, нали? Честно казано, не мога да разбера какво намираш в него.

Мириса се усмихна. Колко ли мъже, помисли си тя, са казвали това на колко ли жени през цялата история на човечеството. И колко ли жени са питали «Какво намираш в нея?»

Нямаше какво да отговори, разбира се. Ако се опиташе, щеше да стане още по-лошо. Но понякога за собствено удовлетворение се опитваше да разбере какво бе привлякло нея и Лорън един към друг толкова спонтанно, още от първия миг, когато се срещнаха случайно.

Главното бе тайнствената химия на любовта, извън границите на разумното, необяснима за всеки друг, непосветен в илюзията. Но имаше и други причини, които можеха да се определят съвсем ясно и да се обяснят логично. Добре бе да знае кои бяха те; някой ден (и то много скоро!) това благоразумие може би щеше да й помогне да преодолее момента на раздялата.

Първото бе очарованието от трагичното, което витаеше около всички земяни. Тя не пренебрегваше значението му, но то важеше не само за Лорън. Какво бе това толкова особено у него, което го отличаваше от Брант?

Като любовници не бяха кой знае колко различни, за да предпочете единия или другия; може би Лорън имаше по-богато въображение, но пък Брант бе по-страстен, макар че… не беше ли станал малко небрежен през последните няколко седмици. Тя щеше да е напълно щастлива с всеки един от тях. Не! Не беше това…

А може би търсеше причина, която изобщо не съществуваше… Не можеше да бъде едно отделно качество. По-скоро — комбинацията от всички… Подсъзнателните й инстинкти ги бяха доукрасили и Лорън бе спечелил пред Брант с няколко точки. Нима можеше да е толкова просто?

В едно отношение Лорън със сигурност превъзхождаше Брант: у него имаше стръв, неща толкова редки на Таласа. Той несъмнено бе попаднал сред избраните заради тези си качества; те щяха да му бъдат много необходими през идните векове.

Брант изобщо не беше амбициозен, въпреки че не му липсваше предприемчивост. Незавършеният му още проект за капани за риба бе доказателство за това. Единственото, което той искаше от Вселената, беше да му се предоставят интересни машини, с които да си играе; понякога Мириса си мислеше, че той и нея включва в същата категория.

Лорън, обратно, той бе един от великите изследователи и авантюристи. Той щеше да помогне да се направи историята, не би се оставил само да се подчинява на повелите й. И все пак той можеше да бъде — е… в началото рядко, но сега вече все по-често — и сърдечен, и добър, и човечен. Бе се захванал да заледява моретата на Таласа, а собственото му сърце бе започнало да се топи…

— Какво ще правиш на Северния остров? — прошепна Мириса.

Решението му бе вече окончателно.

— Искат да им помогна при сглобяването на «Калипсо». Северняците не познават морето истински.

Мириса почувствува облекчение — Брант не бягаше просто така. Имаше работа там.

Работа, която щеше да му помогне да забрави — докато може би дойдеше време да си спомни отново.

Мойсей Колдър вдигна модула към светлината, вглеждайки се в него, като че ли четеше съдържанието му.

— За мене винаги ще си остане чудо — каза той, — че мога да държа така, между пръстите си, милиони книги. Интересно какво ли биха си помислили Какстън и Гутенберг?

— Кой? — запита Мириса.

— Хората, които са дали на човешкия род печатното слово. Но, знаеш ли, трябва да си плащаме сега за нашата изобретателност. Понякога ме навестява кошмар. Сънувам, че един от тези модули съдържа някаква съдбоносно важна информация — например лекарство за смъртоносна епидемия, но адреса го няма. Някъде в билионите страници е, но къде точно — не знаем. Колко страшно, да държиш отговора в ръката си и да не можеш да го намериш!

— Не разбирам проблема — каза секретарят на капитана. Като експерт по съхраняване и извикване на информацията Жоан Льо-Рой помагаше при трансфера между талаското информационно хранилище и кораба. — Знаеш ключовите думи; единственото, което трябва да направиш, е да настроиш на програма «търсене». За няколко секунди могат да се проверят билиони страници.

— Развали ми кошмара! — въздъхна Колдър разочаровано. Само след миг обаче засия. — Но понякога се случва да не знаеш и ключовите думи. Колко пъти си попадал на нещо, което не си и подозирал, че ти е необходимо, преди да го намериш.

— В такъв случай организацията ти е лоша!

Те изпитваха удоволствие от тези иронични подмятания, а Мириса не винаги знаеше кога да ги приеме сериозно. Жоан и Мойсей не я изключваха нарочно от разговорите си, но двамата живееха в свят, толкова различен от нейния, и понякога й се струваше, че слуша непознат език.

— Както и да е, мастър-индексът е пълен вече. Всеки от нас знае какво има другия; сега трябва просто — просто! — да решим какво ще прехвърлим. Сигурно няма да е удобно, да не казвам, че ще е скъпо, да правим трансфер в разстояния от седемдесет и пет светлинни години.

— Това ми напомня — каза Мириса, — може би не трябва да ви го казвам… Миналата седмица тук идва делегация от Северния остров — президентът на Академията на науките и двама учени физици…

— Да видим дали ще позная! Квантовият двигател!?

— Правилно.

— Как реагираха?

— Изглеждаха и радостни, и учудени, че наистина е въведен. Направиха копие, разбира се.

— Желая им щастие! То ще им трябва много. А ти можеш да им предадеш следното: доказано е, че действителното предназначение на квантовия двигател съвсем не е толкова тривиално — изучаване на Вселената. Някой ден енергията му ще ни потрябва, за да предотвратил разпадането на нашия Космос в първоначалната му черна дупка и влизането му в следващия цикъл на съществуване.