Чтение онлайн

Да, помисли си Лорън, като подводна гора с риби, плуващи между гъвкавите стебла. Докато другите учени наблюдаваха главния видеоекран и данните на контролноизмервателните уреди, той бе сложил комплект защитни очила за пълнообхватно наблюдение под водата, като изключи от погледа си всичко друго освен картината пред бавно слизащия към дъното робот. Духом той вече не беше на палубата на «Калипсо»; струваше му се, че гласовете на другите идват от друг свят, който нямаше нищо общо с него. Той се чувствуваше като изследовател, поел на път през непознат свят, без да знае какво му готви неизвестността. Пред него се простираше ограничена, почти едноцветна вселена; единствените цветове бяха бледосиньо и зелено. Виждаше се само на около тридесет метра напред и навсякъде само тънките стебла, подкрепяни на равни интервали от газови мехури, които ги повдигаха като шамандури, за да се извисяват нагоре, измъквайки се от мрачните дълбини към светлината на повърхността. Понякога му се струваше, че върви из дъбрава през мрачен мъглив ден, но изведнъж ято риби се стрелваше между стеблата и разваляше илюзията.

— Двеста и петдесет метра! — извика някой. — Скоро трябва да видим дъното. Да пуснем ли прожекторите? Качеството на картината се разваля…

Лорън не можеше да забележи разликата. Автоматичните регулатори на очилата му бяха запазили ясния образ. Но се сети, че при такава дълбочина тъмнината трябваше да е пълна. Невъоръженото човешко око би било безсилно.

— Не! Да не нарушаваме естествените условия, докато не стане наложително! Докато камерата може да работи, ще се задоволим с наличната светлина!

— Ето го дъното! Скалисто е! Няма много пясък!

— Естествено! На Macrocystis thalassi му трябват скали, за които да се захваща. Това не са свободно плаващите Sargassum.

Лорън разбра какво искаше да каже. Тънките стебла свършваха с мрежа от корени, захващащи се за издадените скали така здраво, че никакви бури или повърхностни вълнения не бяха могли да ги откачат. Приликата с гора на сушата бе дори по-голяма, отколкото му се бе сторило в началото.

Роботът изследовател се провираше през подводната гора много внимателно, като влачеше след себе си размотаващия се кабел. Изглеждаше, че няма никаква опасност той да се заплете из серпентинените стебла на издигащите се към невидимата повърхност гигантски подводни растения, защото между тях имаше достатъчно голи пространства. Всъщност възможно беше и нарочно да са били…

— Кракан! — прошепна някой. — Това не е естествена гора… Това е плантация!

Наричаха се сабри. Като пионерите, които хилядолетие и половина преди това бяха укротили една почти също толкова враждебна пустош на Земята.

В известен смисъл марсианеките сабри бяха имали повече късмет — не бяха имали врагове човеци. Техен враг е бил само жестокият климат, едва доловимата атмосфера, бушуващите по цялата планета пясъчни бури. Те бяха победили всички тези пречки. Обичали да казват, че не са просто оцелели, а победили. Този цитат бе още една от безбройните заемки от Земята, което тяхното силно чувство за независимост рядко им позволяваше да признаят.

Повече от хиляда години те бяха живели в сянката на една илюзия, близка до религия. И както всяка религия тя бе изиграла съществена роля в развитието на обществото им. Бе им предложила стремеж към недостижими цели и смисъл на живот.

Докато изчисленията не показали обратното, те вярвали — или се надявали, — че Марс може да избегне съдбата на Земята. Би било трудно, разбира се. По-голямата отдалеченост на Марс от Слънцето щяла да намали силата на излъчванията само с петдесет процента, но би могло да бъде достатъчно. Може би марсианците щели да оцелеят, защитени от километрите древен лед на полюсите, докато земяните щели да загинат. Дори се разпространила и измислицата, макар че само някои романтици повярвали в нея, че разтопяването на полярните шапки щяло да върне изчезналите океани на планетата. И тогава атмосферата може би щяла да стане достатъчно плътна, за да могат хората да се движат спокойно, само с помощни дихателни апарати и топлоизолационни костюми…

Тези надежди трудно угаснали, убити в крайна сметка от неумолимите изчисления. Никакви умения и усилия нямало да помогнат на сабрите да се спасят. Те също щели да загинат заедно с планетата-майка, чиято крехкост си давали вид, че презират.

А ето под «Магелан» сега бе увиснала една планета, която олицетворяваше всички надежди и мечти на последните поколения марсиански колонисти. Когато Оуен Флечър гледаше надолу към безкрайните океани на Таласа, натрапчива мисъл постоянно се въртеше в главата му.

Според данните от звездните сонди «Сейгън-2» много приличаше на Марс, което всъщност бе причината той и още няколко от сънародниците му да бъдат избрани за това пътешествие. Но защо трябваше да се започва отново битка след триста години още и на разстояние седемдесет и пет светлинни години, когато победата вече беше тук, сега?

Флечър не мислеше вече само за дезертиране; то означаваше, че ще трябва да се прости с много неща. Много лесно щеше да се скрие на Таласа, но как ли щеше да се чувствува, когато «Магелан» отлетеше към звездите заедно с последните приятели и колеги от младостта му?

В хибернакулума спяха още дванадесет сабри. От петимата събудени той вече бе преслушал внимателно двама и бе получил положителен отговор. Ако успееше да убеди още двама, знаеше, че имат право да говорят и от името на спящите дузина.

«Магелан» трябваше да завърши своя звезден път тук, на Таласа!

«Калипсо» потегли обратно към Тарна бавно, със скромните двадесет клика в час. На борда цареше тишина; пътниците мълчаха замислени над загадъчния живот, който току-що бяха открили на морското дъно. А Лорън все още живееше в този свят — останал с пълнообхватните очила за подводно гледане, той отново наблюдаваше сцените в дълбоководната гора, през която се провираше изследователската шейна.

Развивайки кабелите си като непрекъсната нишка, изплитана от механичен паяк, роботът бавно се движеше покрай грамадните стволове. Изглеждаха им тънки явно поради огромната дължина, но в действителност бяха по-дебели от човешко тяло. Сега вече съвсем ясно се виждаше, че са подредени в редове и колони и никой не се изненада, когато завършиха в правилно очертана редица. Там, в лагера си сред джунглата, заети със своята работа, живееха скорпионите.

Добре, че не включиха прожекторите — морските същества изобщо не бяха забелязали безшумния наблюдател, увиснал в непрогледната тъмнина само на няколко метра над тях. Лорън бе гледал много видеозаписи за живота на мравките, пчелите и термитите и начинът, по който се проявяваха скорпионите, много му напомняше за тях. На пръв поглед невъзможно бе да повярва човек, че такава сложна организация може да съществува без управляващ интелект — и все пак поведението им можеше да бъде изцяло инстинктивно-автоматично, както в случаите със земните общности насекоми.

Някои от скорпионите се грижеха за големите, извисяващи се към повърхността стволове, за да могат да поглъщат повече от лъчите на невидимото слънце, други сновяха насам-натам по дъното, мъкнейки камъни, листа и… да, недодялани наистина, но несъмнено мрежи и кошници. Следователно скорпионите умееха да си изработват оръдия на труда, но и това въпреки всичко не можеше да се счита за наличие на разум у тях. Та гнездата на птиците са много по-изкусно съградени, отколкото тези грубо изработени предмети, изплетени явно от стеблата и клонките на вездесъщия келп.

Чувствувах се като космически изследовател, помисли си Лорън, спрял полета си над земно селище от каменната ера, в онази епоха, когато човекът е открил земеделието. Би ли могъл той или то — само от такъв един оглед — правилно да оцени човешкия интелект? А не би ли могла присъдата да бъде чисто инстинктивно поведение?

Сега сондата бе навлязла толкова навътре в «поляната», че заобикалящата я гора не се виждаше вече, макар че най-близките стебла бяха отдалечени на не повече от петдесет метра. Точно в този момент остроумен северняк изрече името, което оттогава неизменно се използува дори и в научните доклади — «Даунтаун Скорпвил».