Чтение онлайн

— Засега още не, капитане. Но ще наблюдавам внимателно. Ако забележа нещо, ще ви информирам, доколкото е възможно.

Двамата капитани добре разбраха забележката му. В ролята си на посредник Мойсей Колдър не носеше отговорност дори и пред капитана на кораба. На борда на «Магелан» той присъствуваше, най-точно казано, като изповедник.

— Приемам, д-р Колдър, че непременно ще ме уведомите, ако се натъкнете на нещо, което може да застраши изпълнението на мисията ни?

Колдър се поколеба, после отсечено кимна. Надяваше се, че няма да бъде изправен пред дилемата на свещеник, чул изповедта на убиец, не извършил още престъплението.

Не получавам кой знае каква помощ, помисли си капитанът кисело, но поне имам абсолютно доверие на тези двама мъже. Нужно ми бе да споделя с някого голямата си тревога, макар че, то се знае, сам ще трябва да взема окончателно решение.

— Въпросът е: Трябва ли да отговарям на това послание, или е по-добре да го пренебрегна? Риск има и в двата случая. Ако е инцидентно положение, написано в момент на психологическо разстройство — няма ли да проявя глупост, като го приема прекалено сериозно? От друга страна, ако е от определена група, може би ще е по-добре да се проведе разговор. Възможно е да се изясни ситуацията. А и ще се разбере кои са замесените. (И какво ще направя тогава, продължи мислено капитанът. — Във вериги ли ще ги окова?)

— Мисля, че трябва да разговаряте с тях — каза Колдър. — Проблемите рядко изчезват, когато не им се обръща внимание.

— Съгласен съм — присъедини се заместник-капитан Мълайна. — Ала съм убеден, че не са от екипите, отговарящи за двигателя и енергийното захранване. Познавам добре всички още от дипломирането им, даже отпреди това.

Може и да те изненадат, помисли си Колдър. Нима е възможно да познаваш някого истински?

— Много добре — каза капитанът, като стана. — Реших. Но мисля, че ще е по-добре да препрочета нещо от историята за всеки случай. Спомням си, Магелан е имал подобни неприятности е екипажа си.

— Имал е наистина — потвърди Колдър. — Надявам се, на вас няма да ви се наложи да изоставяте някого на пуст остров!

Или пък да обесите някой от командирите си, продължи той наум. Много нетактично щеше да е от негова страна да спомене точно този факт.

А още по-лошо щеше да е, ако бе припомнил на капитан Бей (макар че той положително не бе забравил!), че великият мореплавател е бил убит, преди да изпълни мисията си.

32. В болницата

Този път връщането му към живота не бе предварително подготвено. Второто събуждане на Лорън Лоренсън не бе толкова приятно, колкото първото. Напротив, така трудно бе, че понякога му се искаше да го оставят да потъне в забрава.

Когато съзнанието му се възвърна, изпита чувство, близко до съжаление. В гърлото му бяха натъпкани някакви тръбички, а към ръцете и краката му бяха прикрепени жици. Жици! Загуби самообладание при спомена за смъртоносното теглене надолу, но бързо преодоля страха си.

Друго бе тревожно сега. Изглежда, не дишаше. Диафрагмата му не се повдигаше. Колко странно! Ох! Сигурно байпас на дробовете, мислеше той.

Мониторите вероятно бяха стреснали някоя от сестрите, защото изведнъж почувствува сянка над затворените си клепачи, които не можеше да отвори, тъй като все още се чувствуваше прекалено слаб, а после някой тихо каза:

— Много добре се справяте, господин Лоренсън! Не се тревожете! След няколко дни ще бъдете на крак. Не се опитвайте да говорите!

Нямам такова намерение, помисли си Лорън. Напълно ясно ми е точно какво се е случило.

После чу лекото съскане на подкожна инжекция, почувствува студенина в ръката си и отново потъна в благословената забрава.

При следващото му събуждане за щастие всичко бе съвсем различно. Тръбичките и жиците бяха изчезнали. Макар че все още се чувствуваше физически слаб, вече нищо не го измъчваше. Отново дишаше в равномерния естествен ритъм.

— Здравей! — прозвуча отблизо дълбок мъжки глас. — Добре дошъл!

Лорън обърна глава към посоката, от която долетя гласът, и видя неясните очертания на почти изцяло бинтована човешка фигура в съседното легло.

— Сигурно няма да познаеш кой съм. Лейтенант Бил Хортън, инженер по съобщителна техника, бивш сърфист.

— О, здравей, Бил! А на тебе какво ти се е случило? — прошепна Лорън.

Но в този момент дойде сестрата и прекъсна разговора, като му направи отново подкожна инжекция.

Вече се чувствуваше напълно здрав и с нетърпение очакваше да му бъде позволено да става. Главната лекарка, заместник-командир д-р Нютън, бе убедена, че най-добре е пациентите да знаят състоянието си. Дори и да не разбираха всичко, това им помагаше да посрещат спокойно обикновено стряскащото присъствие на лекарите и допринасяше за гладкото протичане на лечението.

— Може да се чувствуваш напълно здрав, Лорън, но белите ти дробове все още се възстановяват и трябва да избягваш излишни усилия, докато те напълно възвърнат дихателната си способност. Ако океанът на Таласа бе като земните, изобщо нямаше да има такъв проблем. Но той е много по-безсолен — водата му дори може да се пие, спомняш ли си? А ти си се нагълтал с около литър от нея. И тъй като течностите в тялото ти са по-солени, получило се е сериозно нарушение на изотонния ти баланс. Ето защо поради смущения на осмотичното налягане са се получили големи мембранни поражения. За да можем да те лекуваме, се наложи спешно да се консултираме с архивите в информационното хранилище на кораба. В края на краищата удавянето съвсем не е често срещащо се космическо заболяване.

— Ще бъда послушен пациент — каза Лорън. — Много съм благодарен за всичко, което сте направили за мен! А кога ще ми разрешите да приемам посетители?

— Отвън вече чака първият. Разрешавам петнадесет минути. После сестрата ще я изведе.

— Смятай, че мене ме няма — обади се лейтенант Бил Хортън, — заспивам веднага!

Мириса определено не се чувствуваше добре и, разбира се, за всичко бе виновно хапчето. Но поне я утешаваше мисълта, че това можеше да й се случи само още веднъж в живота — когато (и ако!) родеше второто позволено й дете.

Виждаше й се невероятно, че буквално всички поколения жени е трябвало през половината от живота си да понасят тези ежемесечни неудобства.

Дали бе чиста случайност, чудеше се тя, че цикълът на узряването съвпадаше с този на единствената гигантска Луна на Земята? Ами ако и на Таласа е трябвало да стане по същия начин с нейните два близки естествени спътника? Добре, че приливите и отливите им бяха едва доловими; мисълта за пет— и седемдневни цикли, неприятно сливащи се един с друг, бе толкова комично ужасна, че тя не можеше да не се засмее. И ето че се почувствува по-добре.

Седмици бяха изминали, докато взе това решение. На Лорън не бе казала нищо, нито пък на Брант — погълнат изцяло от поправката на «Калипсо» на Северния остров. Дали щеше да го направи, ако той не я бе напуснал? С цялото си перчене и пъчене да избяга без битка?

Не! Не беше честно. Примитивна, дори нечовешка реакция! Но такива инстинкти трудно умират; Лорън й бе казал извинително, че понякога среща Брант из незнайните пътища на сънищата си.

Не трябваше да вини Брант. Обратно, тя трябваше да се гордее с него. Не страх, а обич и уважение го бяха накарали да отиде на север, докато успеят да сътворят съдбите си.