Чтение онлайн

Сякаш гигантска ръка подхвана «Калипсо». Повдигна носа му нагоре, към висините, Лорън безпомощно се плъзна по палубата. Сграбчи някаква скоба, изпусна я и се намери във водата.

Спомни` си обучението за критични обстоятелства! — каза си той твърдо. — В морето или в Космоса — принципът е един и същ! Най-големият враг е паникьосването, затова запази…

Нямаше опасност да се удави. Спасителната риза щеше да го избави. Но къде беше лостът за надуване? Пръстите му бясно шареха по лентата около кръста му. Въпреки хладнокръвието си усети ледено смразяване… Най-после намери металното лостче. То се задвижи леко и той с голямо облекчение почувствува как ризата започва да се надува около гърдите му, обхващайки го в сърдечна прегръдка.

Сега единствената опасност идваше от «Калипсо» — да не се стовари върху главата му. Но къде беше корабчето?!

Прекалено близко, а водата бушуваше, Каюткомпанията увисна над морето. Невероятно, повечето от хората, изглежда, още бяха на борда. И ето, сочат към него. Някой се готвеше да му хвърли спасителен пояс.

Във водата край него плуваха разни неща — столове, кутии, вещи от екипировка, ето там потъваше шейната, изпускайки мехурчета от някой повреден въздушен резервоар. Дано успеят да я извадят, помисли си Лорън. Ако ли не, този курс щеше да им излезе много скъп и сигурно нямаше да могат скоро да навестят и изучават скорпионите отново. Имайки предвид обстоятелствата, той се почувствува много горд от себе си е тази толкова спокойна преценка на нещата.

Нещо ожули десния, му крак. Опита се да го отритне, но то болезнено се заби в плътта му. Въпреки това бе по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Държеше се здраво на повърхността. Гигантската вълна бе отминала и нищо лошо не можеше да му се случи сега.

Той ритна отново. Този път — по-внимателно. И в същия миг почувствува, че нещо се оплете около другия му крак. Това вече не беше неопределено жулване. Макар че спасителната риза все още го задържаше на повърхността, нещо го дърпаше надолу, под водата.

В този миг Лорън Лоренсън бе обхванат от истинска паника, защото изведнъж си спомни жадните пипала на огромния полип. Но не! Те сигурно бяха меки, все пак от плът. А това явно бе някаква тел или жица. Ами да! Та това бе главният кабел на потъващата шейна.

Все пак може би щеше да успее да се освободи, ако не се бе нагълтал с вода, когато го захлупи неочаквана вълна. Кашляйки задавено, той се опитваше да изчисти дробовете си, като продължаваше да отритва омоталите се около краката му жици.

И тогава изведнъж съдбоносната граница между въздуха и водата, между живота и смъртта… остана там, горе — на по-малко и от метър, но над главата му. И никак не можеше да я достигне.

В такъв случай човек не мисли за нищо друго — освен как да оцелее. Никакви мимолетни спомени от миналото, никакво съжаление за преживяното, не проблесна в съзнанието му и образът на Мириса.

Когато разбра, че всичко е свършено, не почувствува никакъв страх. Последната му мисъл бе просто ярост, че е преминал петдесет светлинни години само за да срещне една толкова банална, лишена) от геройство смърт.

Така, в топлите плитчини на Талаския океан Лорън Лоренсън умря за втори път. Но без да е почерпил опит от първата смърт. Онази отпреди двеста години бе преживял много по-лесно — тя бе лека смърт.

Въпреки че капитан Сърдар Бей би отрекъл да притежава и милиграм суеверие, винаги когато нещата вървяха идеално, започваше да изпитва тревожно чувство. А досега на Таласа всичко бе повече от прекрасно; реализираха се най-оптимистичните планове и надежди. Изграждането на щита се движеше точно по графика; проблеми, за които да си заслужава да се говори, не бяха възниквали.

И изведнъж само в рамките на двайсет и четири часа толкова

Разбира се, би могло да е и много по-лошо. Заместник-командир Лоренсън бе имал късмет, много голям късмет (благодарение на онова момче, трябваше да направят нещо за него). Лекарите казваха, че е бил на косъм… Още няколко минути и мозъчното увреждане би било непоправимо.

Ядосан, че е отклонил вниманието ся от прекия проблем, капитанът отново зачете посланието, което вече знаеше наизуст:

КОРАБЕН ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР:

ДАТА И ЧАС НЕПОСОЧЕНИ

ДО: КАПИТАНА

ОТ: АНОН

Сър: Ние, определена група от екипажа, желаем да направим следното предложение, което представяме за сериозно обсъждане: Смятаме за целесъобразно изпълнението на нашата мисия да се осъществи тук, на Таласа.

Целите й ще могат да бъдат реализирани без излишни рискове, които безусловно съществуват, в случай че продължим към Сейгън-2.

Даваме си сметка, че това ще доведе до възникване на сериозни недоразумения с тукашното население, но вярваме, че те могат да бъдат разрешени с помощта на технологиите, с които разполагаме. По-специално — бихме могли да увеличим съществуващата тук земна площ, като използуваме методите на тектонното инженерство.

Молим да бъде свикан корабен съвет, съгласно правилника, раздел 14, параграф 24 (а) за обсъждане на предложението колкото е възможно по-скоро.

Молим да бъде свикан корабен съвет, съгласно правилника, раздел 14, параграф 24 (а) за обсъждане на предложението колкото е възможно по-скоро

— Е, какво ще кажете? Капитан Мълайна, посредник Колдър?

— Е, какво ще кажете? Капитан Мълайна, посредник Колдър?

Само те двамата присъствуваха на съвещанието в просторната, но скромно обзаведена квартира на капитана. Спогледаха се въпросително. Колдър едва забележимо кимна на заместник-капитана, за да му покаже, че отстъпва правото си на приоритет, после преднамерено бавно отпи глътка от хубавото таласко вино, което им бяха изпратили гостоприемните домакини.

Само те двамата присъствуваха на съвещанието в просторната, но скромно обзаведена квартира на капитана. Спогледаха се въпросително. Колдър едва забележимо кимна на заместник-капитана, за да му покаже, че отстъпва правото си на приоритет, после преднамерено бавно отпи глътка от хубавото таласко вино, което им бяха изпратили гостоприемните домакини.

Заместник-капитан Мълайна, който много по-добре умееше да се справя с машините, отколкото с хората, нещастно сведе поглед към листа:

— Поне коректно.

— Надявам се — изрече капитан Бей нетърпеливо. — Имате ли представа кой може да го е изпратил?

— Не! Като изключим нас тримата, сто петдесет и осем са под въпрос за жалост.

— Сто петдесет и седем — уточни Колдър. — Заместник-командир Лоренсън има отлично алиби. По това време бе мъртъв.

— Това не стеснява чувствително кръга — усмихна се, макар и мрачно, капитанът. — Имате ли някаква хипотеза, докторе?

Определено имам, помисли си Колдър. Живях на Марс в продължение на две от дългите му години; бих се обзаложил за сабрите. Само подозрения обаче. Ами ако греша…