Чтение онлайн

Това бе най-мистериозният ден, който Джо си спомняше. Първо, магията на ездата през гората и незаличимия образ на Нанси в морето от смеещи се и изпълнени с очакване мургави лица, и решителността, с която поднесе себе си в дар, толкова сладък, толкова ефективен, толкова чистосърдечен и подкладен от такъв силен примитивен копнеж, който бе надхвърлил опита на Джо. Докато го налягаше дрямка, разбуди го една мисъл. Мисъл тъй сложна, че възпрепятстван от мрежата против комари, той рязко се изправи, в миг събудил се напълно.

Имаше нещо, което той не разбираше съвсем добре. Нещо, за което навярно си бе давал сметка през цялото време, но което не би могъл да облече в думи или дори в логични мисли, но си спомни колко тактично чичо Джордж се бе оттеглил от нощта им в Калкута; спомни си колко благосклонно Андрю ги бе изпратил заедно в гората, удобното му отсъствие от дома, когато се върнаха, и Джо се замисли, за първи път, за съмнителната роля на Андрю в любовната история, която се развиваше пред очите му.

Андрю. Нещо в паметта му се напрегна в опит да излезе на повърхността. Заместник-управителят — как беше името на проклетия човек?… в нощта на танците… Хари Федърстоун! — той се беше блъснал в Джо, който стоеше до Нанси, и бе казал: „Съжалявам, Андрю!“ Бе взел Джо за Андрю поради логичната причина, че отзад те явно много си приличаха. Никой не можеше да ги обърка, ако стояха един до друг, но трябваше да си признае, че бегла прилика имаше. И двамата бяха високи, широкоплещести и със стройно телосложение. И двамата имаха тъмна коса, макар че тази на Андрю сега бе повече сива, отколкото черна. Нанси и чичо й бяха ли забелязали тази прилика, когато го зърнаха в лекционната зала в Калкута? Бяха ли я обсъждали? Дали бяха решили, че той е идеалният човек, който би могъл да завърши плановете на Нанси? Джо реши, че не е било нужно да разменят и дума. Но и двамата, ако безумната му идея почиваше на някакво основание, биха предприели точно това, което бяха предприели.

Кипнал от гняв, Джо призна, че са го измамили. Използвали. А гневът бързо бе последван от срам и смущение. Джо беше предположил, че Нанси го намира за неустоим и тъй като отношенията с възрастния й съпруг бяха либерални, тя се бе почувствала свободна да се наслади на приключение с един привлекателен и силен мъж, минаващ през живота й.

Импулсивно се отскубна от мрежата против комари и въоръжавайки се с цигара, за да отблъсква хищните нощни комари, се запъти към малкия си кабинет, където с мъка запали керосиновата лампа, след което посегна към книжката с шифри. Телеграмата, която искаше да напише, не можеше да бъде изпратена от базата в прав текст.

След половинчасово потене той бе кодирал и изпратил следното до свой колега в Скотланд Ярд:

В Ню Скотланд Ярд трябваше да е три следобед и Джо си представи Джон Мур в разгара на делничната си работа как ругае, звъни до Военното министерство, звъни там отново и уморено пристъпва към кодирането на отговора си. Джо си даде сметка, че едва ли можеше да се надява да получи отговор в рамките на два-три дни в най-добрия случай, и неспокойно се върна в леглото.

За негово учудване, когато се събуди, разбра, че през нощта е получил шифрован отговор, изпратен му чрез паникхатската телеграфна станция около пет сутринта. Джо го разкодира и препрочете краткото му съдържание няколко пъти.

Какво означаваше „чревен хаос“? Много сериозни коремни рани, вероятно равносилни на осакатяване? С невиждащ поглед и светлобежова телеграфна бланка в ръка Джо се взря през прозореца.

Значи така. Имало е програма. Замисъл, в който не са ме включили! Макар всъщност да допускам, че е играл централна роля в заговора, независимо от това, че не съм замесен. Господи, колко наивен съм бил! И какво да кажа сега? Да ги предизвикам ли? Да им кажа: „Нанси, ти си долна уличница! Джардайн, ти си коварно старо копеле! Андрю, ти си безсрамен съучастник!“ Какво да правя?

Отговорът дойде лесно.

„Спокойно. Няма да се противиш. Ако това иска Нанси, това и ще получи, доколкото зависи от мен. Може би дори трябва да съм поласкан. Разбира се, че трябва да съм поласкан. И когато другите емоции отшумят, именно поласкан ще се чувствам. Но за момента самочувствието ми — егото ми, както би казал Фройд! — е накърнено. А може би това е добре!“

Тъй като имаше да убие половин час преди вечерята у Нанси, Джо се запъти към столовата, за да напълни табакерата си от една от многото кутии, винаги заредени с дебелите овални цигари, носещи полковия знак и доставяни от Фрайбург и Трейър от Лондон. Завари масата подредена само за четирима; очевидно всички останали щяха да вечерят на празника Маноли или като него — у Нанси, а столовата беше тъмна. От мрака го поздрави приветлив глас.

— О, Сандиландс сахиб, сър. Добър вечер. Мога ли да ви помогна с нещо?

Беше гласът на Суман Чатърджи, бенгалец и полкови чиновник. Очевидно и домакин на стола, тъй като седеше на маса в малка канцелария, обкръжен от бележки, подредени в спретнати купчинки. Джо го бе срещал един-два пъти в стола. Харесваше неизменната му вежливост, възхищаваше се на величествената му физика, но преди всичко ценеше педантичния му, идиоматичен английски със силен акцент.

— Никога ли не си почивате, бабу джи 37 ? — попита той.

— О, сър, това не е просто работа! Това е страст! Обичам да поддържам всичко в отлично състояние и пълен ред. Обичам да съм сигурен, че всички сметки излизат, затова и смятам сега.

С усещането, че се изисква нещо повече от вежлив интерес, Джо попита:

— По каква система работите, Суман?

— О, сър, ето каква, вижте: офицерите всеки ден подписват бележки за дължими суми. Уф, какъв ужасен правопис! Идват при мен, аз ги вписвам в една счетоводна книга и изпращам сметките от стола точно на първо число всеки месец. Предшественикът ми беше — божичко! — страшно разпилян гражданин. Отне ми дяволски много време да подредя кашата, която бе оставил след себе си, но сега мога да ви кажа съвсем точно кой, какво, кога и колко е консумирал. Вижте — ето ви и вас: Сандиландс, Дж. (П). „П“ означава почетен член на стола, а тук виждате, че Смайт сахиб е отсъствал. Срещу името му съм отбелязал „(Отс.)“. О, да, системата е добра.

Възхитен от равния калиграфски почерк, Джо каза искрено:

— Суман, не ви ли се е искало да използвате таланта си по-добре? Би трябвало да сте в управлението — вие сте олицетворение на подредеността и направо гений по отношение на числата.

— И за сто хиляди рупии — отвърна Суман, като се усмихна широко и махна с ръка — не бих си сменил работата! В края на краищата съм член на горд полк и дори се надявам да напиша неговата история. Освен това, кой ще поддържа всичко в пълна изрядност, ако се оттегля? Чувам как всички, от най-малкия до най-големия, казват — и то десет пъти на ден — „Питай Чатърджи, той със сигурност знае“. И в повечето случаи наистина знам!

— Откога се водят данните? — попита Джо, без да се интересува от нещо конкретно.

— От 1898 г. — веднага отговори Суман, — когато Ставърдейл сахиб е командвал полка. Но под моите грижи данните се водят от петнайсет години.

— Значи ако ви попитам кой е изпил две чаши портвайн след вечеря на 18 ноември 1899, можеш да ми кажеш?

— Чак оттогава не, но откакто аз се занимавам с тези дела — със сигурност!

— Нека — каза Джо — посоча случайна дата. Да видим например 17 март, да речем, 1910 година?