Чтение онлайн

Дълбоко озадачен от всичко, което бе чул, Джо се отправи към къщата на Нанси, но щом прекоси площада, възпря го една мисъл. Тревожна мисъл, ужасяваща мисъл. Темплар! Какво се знаеше за Темплар? Къде беше той? Още ли бе жив? Най-вече — женен ли беше? Единственият участник във фаталната вечеря, за когото не се знаеше нищо, единственият участник в онази фатална вечеря, който може би имаше съпруга, а ако имаше съпруга — затваряйки цикъла, не беше ли тя в опасност? Как, по дяволите, човек можеше да разбере в осем часа в събота вечерта дали някакъв си неизвестен офицер от армията е женен или не?

Хрумна му радостна мисъл — чичо Джордж! Всезнаещият чичо Джордж, който разполагаше с всякакъв род информация. Телефон? Къде бе най-близкият телефон? Имаше телефон в мрачната преградена кабина във вестибюла в офицерската столова. Дали работеше? Джо се сети, че досега не бе провеждал телефонен разговор в Индия.

Пое към кабинката и в тъмното съзря малка дървена кутия с ръчка. Не съвсем уверен, той вдигна слушалката и завъртя ръчката. За негова изненада и възхита почти на мига делови евразийски глас, изяждащ сричките, каза:

— Номерът, моля?

— Не го знам — подхвана Джо. — Искам да се свържа с изпълняващия длъжността губернатор на Бенгал в Калкута. Сър Джордж Джардайн.

Отговорът дойде веднага:

— Имам го този номер, сър.

Скотланд Ярд не можеше да се справи толкова експедитивно. След кратка пауза се обади мек глас на английски.

— Резиденцията Калкута.

— Бих искал — каза Джо — да разговарям с губернатора. Инспектор Сандиландс е на телефона. Спешно е, моля.

— Сър Джордж се готви да вечеря — съобщи хладно гласът.

— В такъв случай — настоя Джо — ще трябва да му кажете, че го търся. Възможно най-бързо, моля.

Джо дочу следния разговор.

— Кой?

— Някой си инспектор Сандиландс.

— О! А? Свържи ме.

И след кратко пращене и бръмчене дрезгавият глас на чичо Джордж.

— Сандиландс! По важен въпрос ли ме търсите? Казвайте колкото можете по-бързо, моля ви! Тъкмо излизам да вечерям.

— Може да се окаже важно — каза Джо — и по-късно ще ви обясня защо ме интересува, но един подофицер, Ричард Темплар, е бил разквартируван в базата през 1910 г. На временна служба. Присъединил се е към своя полк на северозападната граница. Спешно ме интересува дали е женен.

Чичо Джордж се засмя мило.

— Тази вечер късметът е на ваша страна, Сандиландс! Стойте на линията, моля ви! — и губернаторът рече настрани: — Фреди! Изчакай за миг, Фреди! Кажи ми чувал ли си за някакъв офицер Темплар. Служи на границата. Познаваш ли го? Познаваш го? Чудесно. Служи в 10-и полк. Бил си в една бригада с него! А женен ли е? Не. Сигурен ли си? — чичо Джордж се върна на линията: — Не, не е женен. Току-що хванах в крачка един приятел, който излиза на вечеря, и той очевидно много добре го познава. Явно не е женен. В момента не е в страната — в домашен отпуск е и ще се върне в полка следващия месец. Новината добра ли е или лоша е?

— Добра е — рече Джо. — Със сигурност снема напрежението.

— Ще ми кажете ли за какво става дума? — поинтересува се чичо Джордж.

— Бих ви казал, но ще отнеме време. Поканен съм на вечеря у Нанси и закъснявам, а вие отивате на вечеря — може ли утре да поговорим по въпроса?

— На всяка цена — отговори чичо Джордж, гъргорещият му глас едва се чуваше.

В къщата на Нанси очевидно цареше увеселение и Джо, отмалял от облекчение, се отправи нататък. Всички стаи в къщата светеха, а от двете страни на алеята към предната врата бяха наредени свещи в стъклени буркани. Имаше необичайно голям брой слуги, много от които, досети се Джо, наети за тази вечер от други семейства. Същото се забеляза и по-късно, когато бе поднесена вечерята. Порцеланови съдове, чаши и плата бяха събрани от други домакинства според практичния индийски обичай.

Подпирайки се на бастун, ръка за ръка с Нанси, Андрю Дръмънд стоеше на верандата — гостоприемна и просторна. Нямаше възможност да поговорят насаме с Нанси, но, изглежда, градусът на тържеството бе намалял за момента и по-късно вечерта той щеше да я изненада с новината.

— Сандиландс, скъпи приятелю — възкликна Андрю с широко движение с ръката, — колко се радвам да те видя! Взехме да се притесняваме, че си се изгубил. Но ето те и теб! Кого познаваш и кого не познаваш? Нека да спазим реда по старшинство. Аз ще те представя. Кити! Мисля, че се познаваш с инспектор Сандиландс. И с Прентис се познавате, разбира се, а едва ли е нужно да насочвам вниманието ти към царицата на бала…

Не беше нужно да насочва вниманието на Джо към Мидж Прентис. От момента, в който пристигна, както всички останали мъже, той не можеше да откъсне поглед от нея. Смееща се и весела, тънката й момчешка фигура, подчертана от рокля от крепдешин в яркочервено, самата тя изглеждаше пламенна. Веднага се приближи до него, поемайки и двете му ръце в своите.

— Добър вечер, инспекторе, или след веселото ни пътуване от Калкута вече мога да кажа здравей, Джо! Как върви разследването? Може би трябва да вдигнем тост за теб? Андрю… — и тя махна с ръка към управителя. — Андрю казва: „Да пием за хрътката, която души по земята“, затова — за твое здраве!

Тя взе една чаша от минаващия слуга и подавайки я на Джо, се чукна с него и го удостои с поглед, по който човек можеше съвсем естествено и бързо да ги приеме за двама стари приятели и заговорници.

— Какво ще кажеш за подаръка ти? — Джо се обърна към Прентис. — Малката статуетка от слонова кост?

Прентис извади от устата си тънката пура и отвърна:

— Красива е! Наистина е хубава и датира от стар период. Струва двойно повече от цената, която тя е платила.

— Мислиш ли — попита доволна Мидж, — че мога да си изкарвам прехраната като експерт по индийска еготика… — тя се затрудни с тази дума и опита отново: — Еротика исках да кажа.

— Чакай първо да те видя, че поне си опитала! — каза Прентис и всички се засмяха.

Двама нисши офицери от сивите наобиколиха Мидж и Джо се озова в компанията на Кити.

— Това проклето дете все повече започва да прилича на майка си — отбеляза тя. — Доли имаше око за всички индийски неща и хората, разбира се, й подаряваха индийски украшения! Голяма колекция имаше. Изгоряла е при пожара, предполагам. — Тя хвърли още един критичен поглед към Мидж. — Външният вид, вкусът, жизнеността и ако не греша, същия ищах към шампанското! Скучният и сух Прентис ще види зор! Всички необвързани мъже в базата и вероятно доста от обвързаните ще бъдат в краката й! Да му се не види, инспекторе, всичко се повтаря. Това ме връща двайсет години назад, а привлекателността и обаянието са си същите. Наследство! Откъде действително идва? А сега кажи нещо за себе си. Какво стана с теб след чая у нас — тогава разтуптя няколко сърца.

— И моето сърце се разтупка, да ти кажа право, заобиколен от толкова много чар — каза Джо.

— Ах, ти! Очаквах, че ще кажеш: „Единствена Нанси е обзела мислите ми.“

— Кити! — изрече смело Джо. — Остър език имаш! Спести ми аматьорските си хипотези и запомни — аз съм полицай, изпратен по служба!

— Който само бъхти, без да се развлича, той ще оглупее — обобщи Кити.

И вечерята бе сервирана.

Имайки предвид краткото време, с което разполагаше Нанси, за да организира събирането, вечерята бе изненадващо добра. Първо сервираха бекасина върху препечени филийки, след това ястие, подправено с къри, което за малко не проби небцето на Джо, сетне конусовиден ордьовър (сигурно бе приложено чудо на логистиката, за да го донесат на масата!) и накрая неизвестна риба, сервирана върху препечени филии като солено ястие след ядене. С предястието — червено вино, с десерта — шампанско, а дамите, изправили се след знак от Нанси, изчезнаха.