Чтение онлайн

Господата се отправиха към градината; в тъмното пурите им блещукаха като светулки. Разкопчаха се като по команда и застанаха в редица в края на моравата. Джо се озова до Прентис.

— Това е — обясни Прентис — британско-индийски обичай. Сигурно го има и в Англия, но аз не мога да свикна с него. Аз съм пущун до мозъка на костите си. На границата това би се приело като доста шокираща проява.

Проклет да беше Джо, ако оставеше Прентис да се държи снизходително с него.

— Всички си имаме ритуали — сговорчиво рече полицаят. — И на границата ги има, предполагам.

Прентис вдигна рязко поглед.

— Да, всички си имаме ритуали.

Присъединиха се към дамите, а внушителната фигура на Кити се приближи до него и го хвана под ръка.

— Можеш да ме придружиш до Клуба — каза тя. — Като бях малка, на никого и наум не би му дошло да извърви пеш стотина ярда. Времената се променят.

Тръгнаха пеш, Мидж под ръка с Ийстън и Смайт, Джо под ръка с Кити, Нанси — между Прентис и Андрю Дръмънд.

Когато пристигнаха в Клуба, в него също цареше веселба. Оркестърът за танци към шропшърската лека пехота свиреше полка и за удивление на Джо всички сиви офицери бяха облекли пижами над униформите си.

— Нощта на Маноли, нали разбирате — обади се Прентис. — Извинете ме за момент.

Приближи се до една маса, върху която бяха наредени най-различни нощни одежди, и си избра широка колосана бяла риза. С помощта на чуруликащата Мидж той с мъка си я нахлузи и я раздипли върху парадната куртка. Останалите офицери си бяха поставили за цел да изглеждат абсурдно, но не и Прентис. Той носеше ризата с вид на човек, който нарочно се е облякъл за свещеническа церемония.

Джо изтанцува великолепен валс с Кити, спря за едно питие при Андрю и надявайки се, че не се набива твърде много на очи, се възползва от възможността да притисне Мидж в обятията си за втора полка.

— Едно, две, три, хоп — весело подвикна Мидж. — Бива си те, Джо! — и добави, докато се въртяха в кръг из залата: — Искам да ме видят!

— Нима всички не искаме същото? — запита Джо. — Аз го искам със сигурност!

След края на танца Мидж го хвана за ръката.

— Имам нещо да ти кажа — рече тя. — И Нанси трябва да го чуе! Нанси! Искам да споделя една тайна! Елате някъде, където можем да поговорим!

— Е — вметна Нанси, — няма по-подходящо място за споделяне на тайни. Но дори в този ранен час от вечерта уютните кътчета, изглежда, са заети. Ако имаш тайни за разкриване, по-добре да идем на верандата.

— Чуйте — прошепна Мидж, оглеждайки се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и ги хвана под ръка. — Нали ви казах, че има някой.

— Има някой в живота ти? — сети се Нанси.

— Да. Някой в живота ми. Ако пристигне навреме, ще ви запозная! Той пътува насам от Калкута! Бие целия този път, за да ме види!

— Кажи ни нещо повече — подкани я Джо. — Разкажи ни за този щастливец. Засега знаем само това, че играе пикет и че е твоят рицар в бляскави доспехи!

— Ами първо — поде Мидж, — той е офицер от гурките — май ви го казах, — запознахме се на кораба. И двамата се качихме в Марсилия. Ще ви хареса! Аз го обожавам! Но това не е всичко. Ще ви споделя нещо доста странно. Не ми го беше казал, докато не се опознахме по-добре, и чак тогава го научих и вярвам, че ще съгласите — това е най-романтичното нещо, което сте чували! Вечерта на пожара — нали разбирате за какво говоря?

И двамата кимнаха.

— Знаем какво имаш предвид под пожара.

— Значи вечерта на пожара той е бил там! Не само, че е бил там, ами те ме били скрили между някакви саксии… — тя се засмя неодобрително, с което показа колко странно е някой с нейния чар и финес да бъде намерен между купчина саксии. — И той ме открил! Измъкнал ме и се погрижил за мен. А на кораба рече — когато станахме много близки приятели, разбира се — „Това не е първият път, в който те целувам“. Защото когато ме измъкнал, ме целунал и никога не забравил този миг. „Знаех, че един ден пак ще те открия“, каза ми. Романтично е, нали? О, колко искам да дойде тази вечер! Сигурна съм, че ще го харесате. Надявам се, че и татко ще го хареса.

— Да не би да искаш да кажеш — попита предпазливо Джо, — че става дума за Ричард Темплар, понастоящем офицер в десети полк на гурките? И може би този Ричард Темплар ще пристигне тази вечер?

— Да — щастливо отвърна Мидж, — точно това искам да кажа. Радвам се, че сте чували за Дики! И трябва да го наричате Дики — всеки така го нарича — тя се усмихна на Нанси. — За татко ще бъде изненада, но ми се щеше първо на теб да ти кажа, Нанси, та после да ми помогнеш да го предразположим да се чувства добре дошъл.

— Да го приемат радушно в обществото ли? — попита Нанси.

— Точно така! Вълнуващо е, нали? За мен е вълнуващо. Чудя се какво ли ще си кажат другите? Така! Вече знаете! Радвам се, че го споделих с някого. Знам, че си падам малко по флиртовете. Всеки го казва, сигурна съм. Но Дики е някак различен. Той е сериозен.

— Ето ви и вас! — долетяха бодрите гласове на Ийстън и Смайт. — Намерихме ви и двете!

— Каня те на следващия танц, Мидж — рече Смайт.

— И аз те каня на следващия танц — обърна се Ийстън към Нанси. — Налага се да ни извините, сър.

— Разбира се — каза Джо, доволен, че ще има възможност да асимилира информацията, която току-що беше получил, и да предвиди евентуалните последици. Обърна се и се вторачи през прозореца в осветената зала. Изглежда, спазвайки традицията на танците Маноли, оркестърът поддържаше темпо и силен звук, в случая изпълняваха фортисимо „Синият Дунав“.

Джо се отдръпна леко встрани. Какво би казал човек, ако в момента влезеше в този салон? Би казал: „Оживено място!“ „Продължавайте с танците!“ Би казал: „Спокойствие под индийското небе“.

Колко нямаше да е прав.

Оркестърът за танци отстъпи място на не съвсем подготвен джазов състав, ръководен от неопитен тенор саксофонист и под въздействие на тяхното изпълнение атмосферата се разгорещи. Джо видя как Мидж, зачервена и възбудена, биваше прехвърляна от един кавалер на друг, видя Нанси да танцува доста умело в ръцете на неизвестен офицер от артилерията. Над главите на танцуващите Джо зърна Прентис, сам, наблюдаващ, строг и безупречен във всяко отношение.

„Ти ли си моят човек, Прентис?“ — запита се полицаят.

Андрю Дръмънд докуца до Джо и седна до него.

— Объркан ли си, Сандиландс? — попита го.

— Не съвсем — отвърна Джо. — Всъщност смятам, че знам почти със сигурност кой е отговорен и защо. Остана да задам само още един-два въпроса. Но най-лошото е — и това е характерно за разследването, водещо до разкриването на подобен род серийни убийства, — че полицията не може да направи нищо друго, освен да чака и да е готова за следващия инцидент. Момичетата в базата са измисли една песен — сигурно си я чувал. Нова версия на „Калкутската песен за холерата“ и за някои може да е смешна, но за мен не е. В нея се пее: „Да вдигнем чаши за сестрите в гроба и за тази, която е наред!“ Намирам го за малко цинично.