Чтение онлайн

Лиза кимна неохотно. Холис измъкна от джоба си разшифровано радиосъобщение.

— Вече изпратих запитване до Министерството на отбраната съществува ли името майор Джак или Джон Додсън в списъците на безследно изчезналите във Виетнам. Отговорът е отрицателен. — Той хвърли листчето на масата.

— И ние направихме същото запитване пред Държавния департамент. Отговорът също е отрицателен. Така че по тоя въпрос и пред нас остават неизвестни в случая с господин Фишър — каза Чарлз Банкс.

— Така ли? — Холис продължи. — Говорехме за доверието. В моята работа, както и в тая на Сет, правило номер едно е: „Не се доверявай на никого, включително и на своите хора.“ — Той си наля чаша минерална вода. — Така че вчера отидох в библиотеката ни тук и намерих една книга, написана от ваш летец от военноморския флот, военнопленник във Виетнам. В книгата имаше приложен списък на около хиляда души, за които още нищо не се знае. Сред тях е името на Джак Додсън — майор от военновъздушните сили.

Всички мълчаха.

— Отговорът на моето запитване е отрицателен — това го знам, но не съм сигурен дали вашият отговор наистина е отрицателен. Струва ми се, че някой си прави мръсни номера — допълни Холис.

— Сам, стига — каза Алеви.

— Полковник — взе думата Чарлз Банкс. — Ние провеждаме официално разследване по дипломатически и други канали. Нито вие, нито госпожица Роудс трябва да се занимавате със случая, освен ако не се изисква от вас да дадете някакви показания. Това очевидно е извън служебните ви задължения. — После добави: — Посланикът би желал да получи писмен доклад за това къде и какво сте правили от момента, в който сте напуснали Москва вчера следобед, до завръщането ви в посолството. Благодаря ви, че се погрижихте за тленните останки на младежа.

Холис стана.

— Господин Банкс, моля ви, предайте на посланика, че ще продължа разследването си по случая дотогава, докато не ми забранят лично преките ми началници.

Лиза също стана.

— Чарлз, един американски гражданин на име Грегъри Фишър е умрял при загадъчни обстоятелства в Съветския съюз. Същият този Грегъри Фишър ни каза по телефона, че в боровата гора северно от Бородино е срещнал друг американски гражданин, преследван от съветските власти…

Сет Алеви я прекъсна:

— Спомням си от записа, че господин Фишър споменава някаква гора, но не си спомням да казва нещо за борова гора. — Той наведе стола си напред, погледна Лиза, след това Холис. — Каква борова гора?

— Трябва да си сверим записките в някой от близките дни — отговори Холис и излезе.

Той изчака Лиза при асансьора. Минаха две минути, след това пет и той слезе надолу сам.

14.

Сам Холис вървеше по Калинински проспект — московското „Пето авеню“. Беше най-оживеният час от деня и всички мъкнеха чанти, като се опитваха да изкупят всичко, каквото се продаваше в магазините. Московчани и провинциалисти всекидневно се изсипваха в центъра на Москва заради това, което те наричаха пазаруване, въпреки че според Холис то приличаше повече на плячкосване на града.

Холис се спря пред витрината на „Подарки Пятеро“ — Магазин за подаръци номер пет — и се загледа в отражението си на стъклото. Тъмносиньото му вълнено палто бе съвсем типично за Москва, както и черната шапка с тясна периферия и възголямото му дипломатическо куфарче, много подходящо за пазаруване на пресни зеленчуци и месо. Надяваше се, че на пръв поглед се смесва с тълпата, но бе убеден, че московчани веднага подушваха западняците. Освен различните черти на лицето той знаеше, че и поведението му е по-различно от това на хората около него.

Спомни си какво му бе казала Лиза за походката на руснаците.

Холис влезе в магазина за подаръци. Не бе претъпкан както магазините, в които продаваха стоки от първа необходимост, а щандът в дъното, на който се работеше само със западна валута, бе празен.

Холис избра изваяна от дърво мечка, която балансираше топка на крака си, и малка алуминиева значка, на която бе изобразен профилът на Ленин. Той подаде шест долара, а продавачката му върна няколко увити в целофан шоколадови бонбона, като се извиняваше, че няма дребни монети за ресто. Холис бе събрал вече цяло чекмедже шоколадово ресто. Пъхна покупките в джоба си и отново излезе в студения сумрак.

Калинински проспект бе обграден с двайсететажни блокове от стъкло и бетон, с магазини на приземния етаж. Той пресичаше старинния квартал „Арбат“. Улицата бе широка колкото магистрала и магазините бяха на огромни разстояния един от друг, което всъщност нямаше много голямо значение.

Холис отново спря, този път пред витрината на магазин за дамска конфекция, наречен „Москвичка“, което означаваше нещо като „Госпожица Москва“ — наименование, което по неизвестни причини винаги го развеселяваше. Той се загледа в отражението на тълпата, минаваща зад него, но не забеляза „опашката“ си. Продължи на север и пресече площад „Октомври“. Мина по един каменен мост за пешеходци, който водеше към кулата на Троцки, издигната зад кремълската стена от червени тухли. Двама патрули в зелени униформи го изгледаха, но не казаха нищо. Холис влезе в комплекса, пълен с чудесни храмове, паметници и обществени сгради — сърцето на съветската мощ и душата на стара Русия. Сам Холис, който не се впечатляваше лесно, бе изумен от Кремъл.

Той мина покрай Арсенала отвъд Ивановски площад, като си проправяше път сред стотиците туристи, които бързаха да снимат на последните лъчи светлина. Близо до вратата забеляза двама души, унесени в разговор. Бяха с тъмни палта и шапки с тесни периферии — също като него. Но те не носеха куфарчета, нито пък чанти. Бяха пъхнали ръце в джобовете, както правят всички полицаи. Той тръгна към Спаската кула в северозападната стена на крепостта. Очевидно пред нея не се допускаха пешеходци и вратата бе заключена. Но скоро една черна волга излезе от сградата на президиума и Холис забърза след нея. Двама часови отвориха голямата дървена врата и той излезе след волгата, а войниците си размениха нервни погледи, но никой не го спря.

Вратите се затвориха зад него и Холис се озова на Червения площад срещу храма „Василий Блажени“. На площада се допускаха само превозни средства на Кремъл, а сега бе най-оживеният час за пешеходци и тук гъмжеше от хора. Затова Холис харесваше това място точно по това време. Той премина през тълпата по диагонал пред мавзолея на Ленин, където огромна опашка чакаше, да види балсамирания труп. Мина бързо покрай големия ГУМ в северния край на площада и погледна назад, но не забеляза двамата мъже с черни палта. Холис слезе по едни стълбички от тротоара и тръгна надясно към метрото. Пусна пет копейки в турникета и стъпи на ескалатора. Влезе в огромната мраморна метростанция с кристални полилеи. След минута влакът пристигна. Той се шмугна между пътниците и взе метрото до следващата спирка — „Дзержински“. Доближи се до групичка от около двайсетина души, скупчили се един до друг. Младо момиче с огненочервена коса обясняваше нещо на хората. Чу я да говори на английски със слаб акцент:

— Зад вас е Държавният политехнически музей, чиито експонати проследяват развитието на руското инженерство. — Екскурзоводката от Интурист хвърли любопитен поглед към Холис и продължи: — От лявата ви страна се издига Историческият музей на Москва. В него можете да видите как съветското социалистическо строителство е превърнало стара Москва в един от най-красивите градове на света.

Холис забеляза, че американските туристи го поглеждаха едва забележимо. Някои от тях със сигурност си въобразяваха, че той е от КГБ. Всъщност им се искаше да е точно така. Това бе част от цялата екскурзия. После у дома щяха да разказват злокобни историйки.