Чтение онлайн

— Да, искам и аз да прочета нещо.

Той си избра едно от стихотворенията за Лара, което накара Лиза да се усмихне, после подаде книгата и тя прочете част от „Гетсиманската градина“:

„И вгледан в тая пропаст черна, страшна, без край и без начало — и без брод, с молба да го отмине тая чаша вопиеше към Бога в кървав пот.“

По пътя обратно към града Лиза каза:

— Можеш ли да си представиш такова нещо в Америка? Хората да пътуват до гроба на някой поет?

— Не, мисля, че е невъзможно. Но руснаците го правят — отчасти от любов към поезията, отчасти като израз на политически протест. Ако правителството превърне това място в национален паметник, тук няма да идват толкова много обожатели на поезията. Същото ще стане и ако религиозните обреди са разрешени.

— Но в това има нещо цинично. Струва ми се, че грешиш.

— Сигурно виждам руската душа повече откъм тъмната страна, защото си имам повече работа с по-тъмните елементи.

— Вероятно е така.

Накараха Саша да ги поразкара из Москва по местата, които те свързваха със свои спомени.

— Иска ми се навсякъде да съм ходила с теб, за да можем, след като си тръгнем, да си спомняме заедно за тях — каза Лиза.

— Ами гробът на Гогол?

— По-късно.

Когато се смрачи, се качиха на Ленинските възвишения и разгледаха града отвисоко, застанали на площадката пред Московския университет. Лиза се сгуши в Холис.

— Благодаря ти за този прекрасен ден. Каквото и да се случи, прекарахме чудесно.

Холис се вгледа в града, простиращ се чак отвъд Москва река.

— Мисля, че можем да кажем на приятелите си, че се влюбихме един в друг в Москва.

— Да, така е. А за пръв път правихме любов в една селска колиба.

— Според мен не трябва да изпадаме в подробности.

— О, Сам, толкова съм щастлива и в същото време ми е толкова тъжно. Гледам оптимистично на живота, а в същото време ме е страх…

— Знам.

Саша стоеше на 3–4 метра по-надолу до парапета и пушеше цигара след цигара. Очите му срещнаха очите на Холис и той се усмихна. Провикна се на руски:

— Много влюбени идват тук. А също и там, виждате ли оня хълм? Казва се Прощалният хълм. Старите московчани са ходели там, за да се сбогуват със семействата и приятелите си, когато са поемали дългия път към Запада. — Саша се доближи до своите клиенти. — Ей там е Мосфилм. Виждате ли ония сгради? Съветските филми са хубави, но американските филми също ми харесват. Гледах „Крамер срещу Крамер“ и заведох дъщеря си да гледа „Дамата и скитникът“. — Той отново се обърна към града. — Ето там е хотел „Украйна“. Сталин е знаел как да строи за поколения напред. Всичко, което се строи днес, е евтино и бързо се разпада. Сталин щеше да застреля половината от днешните строителни експерти. Виждате ли, това там е старата Киевска гара, а онази кръгла сграда е новият цирк. Най-хубавият в целия свят. А точно тук, където сме застанали, всеки декември се събират студентите, за да почетат паметта на Джон Ленън.

— Не се ли събират в памет на Владимир Ленин? — попита Холис закачливо. Саша избухна в смях.

— Не. Партията се грижи за тоя велик мъж всяка година на 21 януари. Учудва ли ви това, че младежите идват тук и пеят песните на Джон Ленън? Той е бил поет, също като Пастернак. Руснаците обичат поетите. А вие харесвате ли Джон Ленън?

— Да — отговори Лиза. — Той е велик музикант и поет.

— Ние имаме нужда от повече поети и от по-малко генерали — каза Саша.

Лиза посочи няколко сгради със златни кубета на около половин километър.

— Саша, това ли е Новодевическият манастир?

— Да. Петър Велики затворил там жена си и разпътната си сестра до края на живота им. — Саша се усмихна към Холис. — Сега не е така лесно човек да се отърве от жените, които го тормозят.

— Амин, братко — отговори Холис на английски.

Лиза го мушна в ребрата.

Саша продължи:

— Трябва да отидете там някоя неделя. Вярващите имат служба в църквата. Веднъж ходих и аз. Беше много… интересно. После отидете в гробището. Нали харесвате нашите писатели? Там е погребан Чехов.

— А Гогол? — попита Холис.

— О, да. И той е там.

Холис погледна Лиза, която му се усмихна. Саша продължи:

— Освен това там е гробът на Хрушчов, а и на други видни партийни ръководители. Защо мислите, че са искали да ги погребат в свещена земя, а не в Кремъл? Кой знае? Сигурно не са искали да рискуват. — Саша пак се засмя.

Отново се качиха във волгата.

— Остават ви още два часа, за които сте платили — каза Саша.

— Достатъчно ни беше — отговори Холис.

— Добре. И на мене. А сега ви каня на вечеря у дома. Жена ми много иска да се запознае с американци. Казах й, че някой ден ще заведа гости вкъщи. Вие сте първите, които срещам да говорят нашия език. А пък и много ми харесвате.

Лиза погледна Холис и кимна в знак на съгласие, но Холис отказа:

— Благодарим ви, но не можем да приемем поканата.

— Знам кои сте. Снощи ви видях по телевизията. Но сега вече имаме гласност. Няма проблеми.

Холис се чудеше откъде руската телевизия се е сдобила със снимките им.

— Страхувам се, че това минава границите на гласността и може да има проблеми. За вас, не за нас — каза той.

Саша се ухили.

— Навярно ще ме изритат и мен.

— Знаете ли къде е американското посолство?

— Та кой не знае.

— Карайте натам.

Волгата се спусна надолу по Ленинските възвишения, пресече Москва река и се насочи към посолството по крайбрежната улица.

Лиза положи глава на рамото на Холис.

— Зает ли си довечера?

— Имам среща докъм 9 часа.

— С кого?

— С едни шпиони.

— Искаш ли след това да дойдеш вкъщи?

— С удоволствие.

— Ще останеш ли през нощта?

— Ще остана до края на седмицата, ако искаш.

Тя се усмихна.

— Добре. Пренеси си багажа. Събери очите на дипломатите и на старомодните им съпруги.

— А ти ще простираш бельото ми на твоя простор.

— Нямам простор, но ще сложа името ти на моя звънец.

Волгата се носеше по мъгливия крайбрежен път, който следваше извивките на реката. Светлините на червената тухлена сграда на посолството се появиха сред мъглата над реката.