Чтение онлайн

Банкс остави питието си на една етажерка.

— Лично аз съм напълно съгласен с теб. Светът много се промени от времето, когато единствените разузнавачи в посолствата бяха няколко души от външното министерство, неофициално известни като хора от разузнавателните служби на Държавния департамент. Все едно, опасенията на посланика по настоящия случай… опасенията дори на Белия дом, да ви призная цялата истина са, че някои от вас — ти, Сет Алеви, военноморското аташе, военновъздушното аташе или някои от хората, които работят за вас — ще използват тая история около Фишър и Додсън като средство да осуетят дипломатическите инициативи. Ето това е.

Холис наля още уиски в чашата на Банкс и му я подаде.

— Съжалявам, но последната дума по този въпрос ще бъде моя, Чарлз. Вие се страхувате от нас като от прокажени, но искам да ти напомня, че много от победите на военните сили и на разузнаването, завоювани с кръв, са били изгубени именно от Държавния департамент и от външното министерство. Аз съм се сражавал на война, и баща ми се е бил на война, и твоят баща… е, чувал съм името Прескът Банкс. Искам да ти напомня за „блестящото представление“ на Държавния департамент в Ялта и Потсдам, когато твоите предци дадоха на Сталин всичко, с изключение на западната ливада на Белия дом. Точно затова сега сме на тоя проклет хал.

Червендалестото лице на Банкс стана още по-червено. Пое си дълбоко дъх, после отпи глътка от уискито.

— Да, тогава не сме се представили в най-добрата си светлина. На стари години баща ми съжаляваше за тогавашното решение.

Лиза наля още уиски на всички и каза:

— Знам че миналото е пролог към бъдещето, но вие, старчета, говорите за неща, които са се случили, преди аз да съм се родила.

— Е, добре — каза Банкс, — ето ви тогава малко по-пресни новини. Както знаете, родителите на Грегъри Фишър са изискали аутопсия на трупа. Получихме резултатите.

— И? — попита Лиза.

— В медицинската експертиза се казва, че смъртта не е настъпила в резултат на нараняванията по тялото.

— А каква е причината за смъртта? — попита бързо Лиза.

— Сърдечен удар.

Холис се намеси:

— Сърдечният удар е причина за всички видове смърт. Но какво е накарало сърцето да спре?

— Отчасти травмите. Но преди всичко — алкохолът. В кръвта и в мозъчната тъкан на господин Фишър е имало смъртоносно количество алкохол.

— КГБ са го натъпкали с алкохол преди това — каза Холис — посредством тръбичка, вкарана в стомаха. Чудесен начин да се справиш с някого, защото почти всеки си пийва от време на време.

Тая тема не бе много по вкуса на Банкс.

— Така ли? Възможно ли е това да се направи? — Той гледаше Холис така, сякаш откриваше някакъв нов човешки вид. — Но това е ужасно.

— Значи нямаме никакво доказателство — каза Лиза, — което да може да се използва пред съда или за протест в дипломатическа нота, ако някой все пак реши да предприеме подобни действия?

— Точно така, нямаме — отговори Банкс.

— Вярвате ли, че Грег Фишър е бил убит? — попита Лиза. Банкс се замисли за момент.

— Косвените доказателства до известна степен насочват натам. Аз не съм идиот, Лиза, нито пък посланикът.

— Това звучи доста обещаващо. — После тя добави: — Ценя високо вашата позиция.

Банкс се усмихна насила.

— Наистина ли? Искам да ви кажа, че лично аз се възхищавам от чувството ви за честност и моралната ви смелост. И посланикът също. И въпреки това аз съм тук за да ви заявя, че ако някой от вас изпусне дори и една дума за този инцидент в Щатите, и двамата ще бъдете уволнени, а вероятно ще бъдете изправени и пред съд… Ясно ли е?

Холис се доближи до Банкс.

— Мисля че нито ти, нито който и да е друг извън Пентагона имате право да се разпореждате с моята военна кариера.

— Точно обратното, полковник. А що се отнася до госпожица Роудс, ако се опитате да проявите инициатива, като направите разкритие в частната си кариера, то след това ще ви бъде по-трудно, отколкото си мислите, да си намерите работа в някоя правителствена агенция.

Тя остави чашата си.

— Според мен, Чарлз, вие сте прекарали твърде дълго в Съветския съюз. В моята страна не заплашваме по тоя начин.

Банкс сякаш се смути.

— Съжалявам… Просто предавам информация.

Последва неловко мълчание, после Банкс подаде ръка за довиждане.

— Ще се видим на вашето прощално парти.

Лиза пое ръката му.

— Да, естествено, ако дойдете. Ние със сигурност сме там. — Тя се усмихна. — Харесвате ми, Чарлз. — Тя го целуна по бузата.

Банкс се усмихна сконфузено, после подаде ръка и на Холис и каза:

— Най-несвободните хора в едно свободно общество са хората като нас, които са се заклели да защитават конституцията.

— Това е част от иронията на съдбата — съгласи се Холис.

След като Банкс си тръгна, Лиза направи следния коментар:

— Направи ни на пух и прах, а после ни остави сами да си лижем раните.

— Не му е лесно и на него.

— Та на кого ли му е лесно?

25.

Сам Холис набързо опъна униформата си, после влезе в голямата зала за приеми на посолството.

Според протокола не бе необходимо той или Лиза да стоят до вратата и да посрещат другите, нито да има централна маса, което за него бе добре дошло. Но протоколът изискваше той, като женен мъж, чиято съпруга временно отсъства, да се появи без жена. Лиза бе пристигнала преди него и той я видя сред залата да разговаря с нейни колеги.

Залата за приеми беше с високи прозорци. Стените й бяха покрити с мрамор от Карара, а от високия таван висяха три големи полилея от неръждаема стомана. Подът бе покрит с паркет.

Почти всички от приблизително тристате мъже и жени, живеещи в посолството, бяха поканени и Холис не се съмняваше, че повечето от тях са тук. Ако това бе в Лондон или Париж, би го поласкало, но в Москва човек лесно би събрал петстотин западняци на някое парти, стига да има музика и храна.

Холис предположи, че отсъстват тези, чийто ред е да се възползват от финската дача през уикенда. Не присъстваше и военният контингент, наброяващ около тридесетина души. Някои бяха дежурни, но останалите според Холис се намираха в един блок за чуждестранни граждани наблизо до посолството, където те по неведоми пътища се бяха сдобили с апартамент, който наричаха „Студио 54“. Холис предполагаше, че там си правят дискотека, пият и „водят мацки“, а това последното си е чисто нарушение на правилата. Но от времето на големия скандал по повод сексуалното поведение и шпионската дейност на някои от тях интендантството на военноморските сили реши, че въпреки че техните момчета са от желязо, либидото им съвсем не е. Сбирките на „Студио 54“ в действителност се насърчаваха с цел войничетата да са на едно място с рускините. Никой от тях не подозираше, но Холис знаеше, че четирима от военната охрана всъщност бяха офицери от военноморското контраразузнаване. Осени го мисълта, че светът е пълен с професионални тайни агенти, и беше тъжно, че американците не си вярваха вече дори един на друг.

Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.

Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.

— Здравейте, Сам.

— Здравейте, Джим.

Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви: